Любослава Русева, сп. „Тема“
.
„Аз не съм готов да играя нечисто, никога не съм го правил, няма и тепърва да се уча”, казва в едно интервю 46-годишният магистрат. На въпрос не му ли се струва, че мачът за поста е свирен тъкмо в негова полза, отговаря: „Очевидно, че се полагат сериозни усилия да се създаде усещането, че битката е предрешена. Какво да се прави, щом такива са нечии неписани правила на играта.”
Сотир Цацаров, както се казва въпросният магистрат, е прав за едно. Играта има неписани правила, като основното от тях гласи, че считаният за най-близък (и удобен) до текущото управление е съответно с най-големи шансове да стигне до финала. Да се впуснеш в нея само с принципи и визии за реформа изглежда симпатично, но и твърде идеалистично, а реалността, особено българската, не си хаби силите да „вика” за отбора на идеалистите.
Доколкото политиката винаги е била фактор в избора на главен прокурор, няма да е прецедент, ако фаворитът на властта, който днес се кълне, че никога не е играл нечестно, утре спечели надпреварата малко или повече служебно. Председателят на Пловдивския окръжен съд Сотир Цацаров не би бил първият, а със сигурност не и последният, чието издигане е благоприятствано от по-топлите му отношения с управляващите. Нека не забравяме, че същото се случи и с Никола Филчев в далечната 1999 г., когато СДС разполагаше с пълно мнозинство и току-що бе назначил 11 души от парламентарната квота в 25-членния Висш съдебен съвет. Традицията продължи и с Борис Велчев, чийто избор през януари 2006 г. беше подсигурен от неговата близост до президента Първанов (дотогава оглавяваше правния му съвет) и предварителното одобрение на тройната коалиция, сглобена отново с любезното съдействие на бившия държавен глава.
За всяко управление е изкушение да има „свой” главен прокурор, тъй като това му дава шанса да разполага едновременно с гръб, лост за натиск и бъдещ изход за измъкване от натворените батаци. Каквото и да си говорим за разделението на властите, изпълнителната е устоявала рядко до никак на примамливата възможност да кадрува в полето на правораздавателната. Правили са го, иначе казано, всички, които сега се гневят срещу намерението на ГЕРБ да се намеси пряко в избора на главен прокурор, а след 6-7 години най-вероятно ще го прави и ГЕРБ, стига, разбира се, да е в опозиция.
Предстоящият вот за обвинител обаче е съпътстван от усложняващо обстоятелство, каквото липсваше през 1999 и 2006 г.: България е член на ЕС, който вече шеста година бива наблюдаван с подозрение/презрение заради неумението/нежеланието си да проведе реформи в сферите на сигурността и правораздаването. Това ще рече, че дори формално да не ни е наложен и „съдебен борд”, ние де факто сме вкарани в такъв и самонадеяната ни самодейност ще става все по-невъзможна.
Уви, тия дни Европейската комисия, чиито реакции имаха решаваща роля за проваленото назначение на вече печално известната Венета Марковска в Конституционния съд, отново предупреди, че ще продължи да следи много внимателно предстоящите рокади по върховете на съдебната власт, включително избора на главен прокурор. Това поредно за нас унижение казва достатъчно с какъв имидж сме се сдобили покрай историята с госпожа „Ами аз?”, и показва и до каква степен е рухнало доверието, че няма да извършим рецидив. „ЕК подчертава важността, която отдава на принципите за прозрачност при избора на личности, които изпълняват всички критерии за професионални качества и почтеност“, каза говорителят й Марк Грей с обидното уточнение, че всичко това ни е напомняно многократно, и с още по-обидния подтекст, че в Брюксел са наясно какъв сценарий се заформя и около бъдещия главен прокурор.
„Истината е, че аз не се включих в тази надпревара със съзнанието – влизам, защото изборът ми е сигурен” – така Сотир Цацаров се опита да опровергае съмненията (11 ноември), но твърдението му не прозвуча особено правдоподобно. Напротив:
В разгара на скандала „Марковска” председателят на Окръжен съд – Пловдив се оказа първият и единствен номиниран от седем членове на Висшия съдебен съвет, трима от парламентарната квота на ГЕРБ. Почти никой не обърна внимание на това, защото всички бяхме вторачени в кризата около Конституционния съд и пропуснахме да забележим, че минути преди номинацията ВСС прекрои правилата за избор така, щото да паснат на цацаровия силует.
За целта смятаният за близък до вътрешния министър Цветанов председател на Върховния административен съд Георги Колев предложи, а мнозинството в съвета одобри, промяна на традиционното гласуване с бюлетини чрез провеждането му по електронен път. По същество ВСС прие, че за номинираните няма да се гласува едновременно, а последователно и, нещо по-важно – по реда на номинациите, а не по азбучен ред. Така стана ясно, че ако за Цацаров, чиято кандидатура постъпи първа, се съберат 17 гласа (толкова са необходими за избора), вот за втория или третия кандидат изобщо няма да се състои. Стана ясно още, че промяната на правилата представлява елементарен опит на мнозинството да окаже пряк контрол върху колебаещите си, като междувременно калкулира кой от уговорените е подал гласа си „правилно” и премахне всички възможности за объркване на сценария…
Въпреки че две седмици след това Цацаров си оставаше единственият (техен) кандидат, а казусът „Марковска” продължаваше да им виси на шията, управляващите ни най-малко не се съобразиха с предупреждението на ЕК и съвсем открито агитираха за фаворита си. „Сотир Цацаров има безупречна репутация в Пловдив и това, мисля, че е достатъчно, за да бъде избран за главен прокурор“, коментира вътрешният министър Цветан Цветанов, след което и премиерът го нарече „най-добрият окръжен съдия, с когото съм работил като главен секретар на МВР“. В резултат датиращата поне от 2010 г. пропагада на Цветанов в полза на пловдивския магистрат стигна билото на възходящата градация, а изказаното през юли предположение на Бойко Борисов, че постът на обвинител може да бъде зает и от някой съдия, заприлича на буквално указание. Директната намеса дотам притесни шефа на националното следствие и и.д. главен обвинител Бойко Найденов, че той си позволи да заяви в прав текст: „Политически мотивиран избор на главен прокурор би надминал скандала с Венета Марковска.”
Самият Цацаров изглежда също се притесни, че евентуалното му избиране ще бъде опорочено от нововъведената процедура и изведнъж поиска промяна на променените правила (как само звучи!) с писмо до правосъдния министър. Комичното в случая е, че от 8 до 20 ноември, т.е. от датата на номинирането до датата на изпращане на писмото, пловдивският висш съдия не само нямаше възражения по очевидно несправедливата поредност за гласуване, а увърташе по темата с клишета за съдържанието и идеите в концепциите на състезаващите се за поста. Извъртането му броени дни преди да изтече крайният срок за номиниране и на други кандидати издаде страх от скандал, в случай че наистина бъде избран (в интернет отдавна циркулира вицът „Изборът е между Сотир и Цацаров”) и би могло да се разтълкува единствено като панически опит щетите да се минимилизират превантивно…
Но въпросът защо изобщо беше допуснато процедурата за избор на главен прокурор да бъде изменена така драстично, остава валиден. При това рискът от повторна излагация, както вече казах, бе загатнат от развиващия се успоредно със съмнителните действия на ВСС скандал „Марковска”.
Едно от възможните обяснения е, че в ГЕРБ така и не си научиха урока (нищо, че президентът твърди тъкмо обратното) и затова извършват кадрови промени по познатия им начин. Тъй като то звучи прекалено елементарно, по-вероятно обаче е друго:
Въпреки ежедневно демонстрираното самочувствие, че са сигурни в преизбирането си догодина, и въпреки нелепостите на Дянков, че сме живеели по-добре, но не сме го съзнавали, в ГЕРБ си дават ясна сметка, че влизат в тежка ситуация, която ще се усили през зимата (според „Галъп” разликата в подкрепата към управляващите и БСП вече е сведена до 3%). Това, както каза социологът Живко Георгиев, съвсем естествено ще доведе дотам властта все повече „да се изкушава от политически жестове, които биват разчитани от широката публика като панически и безпринципни” – включително трескава кадрова подмяна с цел овладяване на ключови постове на всяка цена.
Но в казуса с избора на главен прокурор има и още нещо, което заслужава внимание:
1.От това кой ще води прокуратурата през следващите седем години зависи дали от настоящите управляващи ще бъде търсена отговорност за техни действия или бездействия. Досегашната практика показва, че спокойствието им е гарантирано, а дори и да се появят подобни опити, те ще се провалят преди всичко заради грешки в досъдебното производство и нескопосно обвинение (последният красноречив пример е оневиняването на „абсолютния престъпник” Николай Цонев заради издишащи отвсякъде „доказателства”).
2. Прокуратурата, да повторим, освен „закрилник” на бившите си покровители, понякога служи и като средство за натиск. В оставащите месеци до изборите, ако на кормилото й застане „разбран” човек, тя може да бъде употребена в добре разработени схеми спрямо политически опоненти или непослушни фактори в бизнеса. Казвам добре разработени, защото бившият главен обвинител Борис Велчев ги описа надлежно в книгата си „Проблеми на наказателната политика в република България“: „За съжаление, познавам лекотата, с която едно лице може да бъде привлечено към наказателна отговорност…Бизнес конкуренти могат да разчистят сметката чрез „услугата“ на някой прокурор да започне наказателно преследване…Привличането към наказателна отговорност може да бъде контролирано… Дори делото да бъде прекратено, това няма да промени факта, че с неговото начало е започнала и процедурата по гражданската конфискация, която може да отнеме години и да се съсипе всеки бизнес“.
Тези думи са ужасяващи, а още по-ужасяващ е фактът, че Борис Велчев сподели мислите си през 2012 г. Те, с други думи, са валидни към днешна дата – в годината, която ще приключи с избора на негов наследник, и която предшества ключова година на парламентарни избори.
Най-ужасяващото обаче е, че никой не опроверга нито него, нито националния омбудсман Константин Пенчев, който направи публично още едно смразяващо признание: важните постове в съдебната власт винаги са решавани задкулисно от юридически кръгове с възможности за влияние и контакти с икономически и политически силните лобита. Винаги…
Дали и Цацаров е получил тяхното одобрение, как мислите?
Съдията с манталитет на прокурор
Сотир Цацаров е роден през 1966 г. в Пловдив. Веднага след дипломирането си става съдия в Районния съд в Асеновград. Четири години е редови магистрат, а после непрекъснато е административен ръководител. През 1996 г. е председател на Районен съд – Асеновград. Две години по-късно се премества като зам.-председател в горестоящата инстанция Окръжен съд – Пловдив, без да е бил редови съдия там. От 1999 г. е негов неизменен председател, което означава, че като такъв е оцелял при четири правителства.
Под ръководството на Цацаров пловдивският окръжен съд нашумя с най-високия процент осъдителни присъди. По данни на НСИ оправданите подсъдими миналата година са били едва 1.64%, т.е. съдът, според юристи, е по-скоро единомишленик с прокурора, отколкото негов коректив.
Районът на Пловдив е известен и с голямото количество осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧС). „Пловдивските съдилища са произвели най-много поводи (в много случаи еднотипни и повтарящи се) за осъдителни решения срещу държавата“, твърди адвокатът правозащитник Михаил Екимджиев, който определя това като „един от страничните ефекти на особената наказателна политика на г-н Цацаров.“ Самият съдия нарича подобни твърдения „пропагандна мантра”, но статистиката показва, че от 395 осъдителни решения на ЕСПЧС срещу България, 120 са заради допуснати нарушения в Пловдив.
За наказателната политика на Сотир Цацаров свидетелства и фактът, че той е един от съдиите, които оставиха за постоянно пловдивчанина Максим Савов в ареста. Савов беше обвинен във въоръжен грабеж само на базата на показанията на продавачка в магазина, а прокуратурата през цялото време игнорираше десетките доказателства, които го оневиняваха. Впоследствие той беше оправдан и осъди прокуратурата вече на две инстанции.
В интервю от януари 2012 г. Цацаров признава, че в Пловдивския съдебен район има обща наказателно-правна политика: „Моята оценка за работата по наказателните дела е повече от добра, колкото и по-твърдата наказателна политика на съдилищата в Пловдив да е обект на критика от някои представители на адвокатурата“. В друго интервю той се разкрива и като привърженик на използването на специални разузнавателни средства (СРС), като по собствените му думи от началото на 2011 г. е разрешил 1371 СРС. „Съвременната престъпност е високотехнологична, какъвто трябва да е и подходът при разследването“, обясни съдията, което стана повод окръжният съд в Пловдив да бъде заподозрян, че често върши услуги на МВР при издаването на разрешителни за подслушване и следене.
Номинацията на Цацаров се свързва с още една негова заслуга, този път лично към вътрешния министър – надзора му върху съдиите, ангажирани по делото, заведено от Мирослава Тодорова срещу Цветан Цветанов. Уволнената съдийка вече изгуби в Районния съд в Пловдив и сега предстои делото да се гледа на втора инстанция, т.е. от… пловдивския окръжен съд.
