Многочасовото тракане на пишещата машина спря. Бе поставена и последната точка на обвинителното заключение. Следователят уморено протегна изтръпналите си крака, запали цигара и се замисли. Възбуденото му въображение оживяваше хората и събитията от последните два месеца, през които се водеше това необикновено дело…
От края на горичката се виждаше насипа на ЖП линията и малката сграда на спирката с кантона до нея. Двамата униформени полицаи едва се справяха с групата възбудени от любопитство граждани, отправили поглед към произшествената полицейска кола, бялата линейка до нея и мяркащите се между дърветата цивилни и униформени фигури. Нещо ставаше…
И наистина всички погледи на служителите от оперативната група бяха приковани в трескаво ровещите есенната шума ръце на дребничкото, пребледняло девойче. След малко те се спряха. Девойката прошепна: „Тук е” – и заплака. Отдръпнаха я в страни. Внимателно отместиха буците пръст и изсъхнали листа. В дъното на естествена трапчинка лежаха две деца. Едното почти бебе, другото малко по-голямо, с конвулсивно свити крачета и застинали в страдание личица. Под ноздрите на по-големичкото, момиченце, се бе спекла струйка кръв. В сумрака на гаснещия ден неколкократно проблесна фотосветкавица. Донесоха едно болнично одеяло и ги положиха в него. Един униформен капитан го повдигна и неволно възкликна, че са леки като котенца. Подаде ги на патолога, който ги отнесе до линейката на съдебна медицина. След малко мрачния ескорт се понесе към града.
Беше приключило няколкодневното лутане, безкрайните проверки в болници, детски домове и роднини. С фанатично упорство разпитваната ги тласкаше от една крайност в друга, караше ги да проверяват и най-нелепата версия, докато неиздържала играта на нерви прошепна:
– Ще ви заведа!
На следващия ден стоеше пред бюрото му, забила поглед в пода, с мокро от сълзите миловидно лице – дребничка, скоро навършила 20 години, почти момиченце. Старият криминолог от деветнайсти век Ломброзо би се обърнал в гроба, ако му кажеха, че това крехко създание е способно на престъпление, а и следователят не би допуснал това, съдейки по вида й, който в момента бе съвсем окаян. Най-малко тя се покриваше с представата му за митологичната детеубийца Медея. Но фактите са упорито нещо. Съдебномедицинската и химическа експертиза доказваше, че причина за смъртта на децата е отравяне с гъби от вида „Инокубе”, което не биха могли да си причинят сами, пред вид тяхната невръстност и безпомощност.
Като мътна река рукна дълго спираният поток от думи, прекъсван от плач, който постепенно премина в спазматично хълцане. Все по-ярко се очертаваха контурите на една горчива съдба, чудовищната безотговорност на двама млади и анемичните опити на обществото и близките им да спрат зловещия развой на събитията.
Биографията й започнала съвсем тривиално. Добро и послушно дете. До завършване на основното си образование е даже отличничка, с примерно поведение. Обича да чете книги. Въображението й е живо и подвижно. Но идва пубертетът. Започва да се прибира все по-късно. Предпочита весели бохемски компании. Скъсват се и последните нишки на родителския контрол. Няколко поредни бягства от къщи, докато на 16 години пристава на момче, не по-голямо от нея. Заживяват без да сключат брак и последователно им се раждат две деца – момиченце и момченце. Скоро бащата отива в казармата, без да е оформил бащинството им. Но там за системни бягства попада в затвора – в дисциплинарния батальон.
В този момент на изпитания среща другия – мъжествен, самоуверен и нахален. Не устоява на напора му и му се отдава. Решават да създадат семейство. Но съществува ли в него онази душевна сила и пожертвувателност, за да поеме грижите за чуждите деца? Ще надмогне ли горчивата смесица от чувство на ревност към предишните обладатели на това младо и гъвкаво тяло и съжалението, че не е първият?
Но място за такива възвишени чувства в мътното му съзнание няма. Все повече примитивната му личност се изпълва със злоба и тя се излива върху нея, а впоследствие и върху децата. Близките и обществото не искат да признаят връзката им, но напук на тях те сключват брак. Приятелите му се подиграват, че той, ергенът, е взел жена с две деца и той се разкъсва от противоречия. Желае тялото и с дива, неутолима страст, а съзнанието му робува на вековни предразсъдъци. И започва необяснимото…
Въпреки системните побоища, които преминават в изстъпления спрямо нея и децата, тя понася всичко с робска покорност и се стреми да запази на всяка цена окаяния си брак. Показанията на свидетелите са кошмарни:
Осемдесетгодишната хазайка:
„Риташе двегодишното момиченце, което едва бе проходило, като футболна топка. Като го ритнеше, то допълзяваше до мен. След това се захващаше с момченцето. Беше пеленаче. Хващаше го за краката и го въртеше в кръг, докато от носа и устата му потечеше кръв! Умолявах го да не прави това, но не ме чуваше.”
Друг свидетел:
„Виждал съм го как хваща момченцето и с пелените го потапя в корито със студена вода. Натиска главата му в нея, направо иска да го удави. После го хваща за единия крак и го върти над главата си. Горкото пищи, посинява, от устата и носа му започва да тече кръв. Жена му плаче и го моли да не прави това, но той започва да я псува и упреква, че е ходила с чужди мъже. За мен той направо бе сaдист, без всякаква жал към хората. Не смеехме да се обадим, защото посягаше и на нас.”
А да посяга, той е научен от малък. До влизането в казармата се оформя като селския бабаит и побойник. Постоянен клиент на детската педагогическа стая. Върши дребни кражби. Родителите му го защитават пред властите, докато започва да налага и тях. Не го оправила и казармата. Ходел постоянно с нож и дръзко се заканвал.
Един ден, след тежко пиянство и побой над жена си, той я изхвърля от стаята и остава сам с децата. Изведнъж отвътре се чува отчаян детски писък. Когато я пуска обратно в стаята, тя вижда гърчещото се пеленаче под масата със счупено краче. Уплашен от постъпката си и евентуално наказание, той прекратява временно тормоза, но в последствие го подновява. Целта му е децата да се махнат на всяка цена.
През тези месеци той почти не работи и нищожните им спестявания се стопяват. Не можейки да плащат наем, започват да се настаняват в изоставени къщи и дори бараки в крайградската вилна зона. Често изоставят децата в някоя запустяла къща, но под страх от побой тя не се съпротивлява на това.
Получавайки сигнал, местните органи на властта се намесват и ги задължават да приберат децата и да се грижат за тях. Тогава започват да ги оставят на близки и роднини, но пак им ги връщат. Намесва се и прокуратурата. Но вместо да вземе под закрила беззащитните деца и ги настани в детски дом, тя пак ги предоставя на безотговорността им, въпреки явното нежелание на „бащата” и показанията на свидетелите. Но победата на бюрократизма и формализма се оказва пирова.
Настъпва трагичният епилог. Останали без всякакви средства, той я изгонва, като я предупреждава да не се връща при него с децата. С притъпено съзнание и мрачна решителност, тя се качва на случаен влак. В купето срещу нея млада жена храни тригодишното си детенце. Момиченцето й посяга към храната, но в изблик на гняв тя го удря. От устенцата му потича кръв. През купето минава кондуктора, но тя няма билет. Отчаяна и разплакана, слиза на следващата малка гаричка. Свечерява се. Настаняват се в малка долчинка близо до ЖП кантона. Дава вода на децата, но няма храна. Там и пренощуват. Сутринта децата започват да пищят от глад. Пълзят наоколо и слагат в устата си каквото намерят. Момиченцето намира дребни гъбки. Започва да яде. Малкото също посяга. Тя става и намира още. На вкус са блудкави и безвкусни. Струват й се безвредни. Дава още на децата. Успокоени те заспиват. Скоро тя се събужда от адски болки в стомаха и започва да повръща. Мъчи се да разбуди децата, но за тях е вече късно…
Следователят потърка слепоочията си и се замисли:
– Вината, да вината… Естествено тя е лична, но само лична ли? Как му се искаше това да е драма от друг свят и друго време!
Светослав Атаджанов
