Част І
Напоследък започвам да създавам обемни тематични конструкции. Налагащи за удобство да бъдат разчленявани, като така модерните TV сериали. Този материал е предизвикан от убийството на семейството му от изкрейзилия родител в софийския квартал „Гоце Делчев” в началото на годината, както и от подобно събитие от моята професионална практика, далеч в миналото. През 1982 г., след 10-годишно чиракуване като оперативен работник („детектив”по англо-саксонски), бях повишен в началник на криминалната служба в районно управление. Две седмици след „интронизацията” ми, бяхме сюрпризирани с убийство, извършено от чалнат над 70-годишен старец, който беше убил съпругата си и една съседка, случаен свидетел. На пръв поглед тривиален за разследване случай. Но се оказа, че този старец преди почти четири десетилетия бе убил също и първата си съпруга и баща си, при това без да е осъден и да лежи в затвора за деянието си.
Равносметката е еднаква и в двата споменати случая – четири жертви и накрая самоубийство на извършителите. Това сочи, че независимо от социалната система, в която живеем, такива събития се случват.
Доморасли психолози и жадни за сензации журналисти раздухват подобаващо подобни случаи, правейки от тях едва ли не „престъпления на века”. Но някои от тях наистина са редки и попадат в раздела „сензация”.
Твърди се, че животът е предопределен от ДНК, кодът на кодовете. „Светият Граал” на биологията – и от доста време вече и на криминалистиката. И че, видите ли, всичко се определя от него. А в противоположния край е социалната наука. Твърдяща, че ние сме „социални организми“, а биологията е за простите плесени и бактерии, и че хората са независими от биологията. Очевидно и двата възгледа поотделно са несъстоятелни. Всъщност виждаме, че е практически невъзможно да се разбере как биологията работи извън контекста на заобикалящата ни среда.
Едно от най-несъстоятелните, но широко разпространени и потенциално опасни схващания е: „О, това поведение е генетично“. А какво означава това за повечето хора? То е възглед за живота, коренящ се в биологията и генетиката. Че гените означават нещо непроменимо, нещо неизбежно и не си струва да се хабят ресурси в опити да се поправят. Спокойно може да не се влагат обществени усилия в опити да бъдат подобрени, защото са неизбежни и непроменими.
Широко разпространено е например мнението, че шизофренията е генетично програмирана. Истината е точно обратната. Нищо не е генетично програмирано. Има някои много редки болести, изключително рядко срещани сред хората, които са наистина генетично предопределени. За повечето сложни болестни състояния може да има предразположеност, в която има генетичен елемент, но предразположеност не означава предопределеност. Цялото търсене на причините за болестите в генома беше обречено на неуспех от самото начало, защото повечето болести не са генетично предопределени. Сърдечни болести, рак, инсулт, ревматични болести, автоимунните заболявания като цяло, психични заболявания, зависимости, никое от тях не е генетично предопределено.
Гените не са нещо, което определя поведението ни, независимо от средата, в която живеем. Гените определят различните начини на реагиране към тази среда. Всъщност, изглежда, че някои влияния от ранното детство и начинът на възпитание на детето влияят на това как гените ще се проявят. Те включват и изключват различни гени, с което ви поставят на различен път на развитие, който да ви помогне да се справите с особеностите на света. Но, ако се придържаме към начина на мислене, че всичко е „генетично“, то това не е много далеч от нацистката евгеника и подобните на нея „учения”. Това е широко разпространеното погрешно схващане, което може да бъде доста опасно.
Лесно е да кажеш: „Ами няма какво да направим, за да променим склонността на хората да проявяват насилие. Можем само да ги накажем – да ги затворим или да ги екзекутираме”. Но нямало нужда да се опитваме да променим социалната среда или социалните предпоставки, които могат да доведат до насилствено поведение, защото те, видите ли са „без значение“. Твърдението „всичко е в гените” е обяснение за състоянието на нещата, което не заплашва социалната система. Защо някой би се чувствал нещастен или би проявил антисоциално поведение, когато самият той живее в „свободна” и „просперираща” държава? Надали проблемът е в системата! Значи проблемът е в човека, не в системата.
Съществува общоприет мит, че наркотиците сами по себе си пристрастяват. Всъщност войната срещу наркотиците се основава на идеята, че ако се пресече източникът на наркотици, ще може да бъде овладяна и зависимостта. Никое вещество, никой наркотик, никое поведение не поражда само по себе си пристрастяване, само защото съществува или е възможно. Много хора пазаруват, без да стават маниаци по това. Не всеки се пристрастява към яденето. Не всеки, който пие вино или бира от време на време, става алкохолик; не всеки, който е пробвал да пуши цигари, става заклет пушач. Така че истинският въпрос е какво прави хората податливи? Защото комбинацията от податлив индивид и потенциално пристрастяващо вещество, или поведение е това, върху което зависимостта процъфтява. Въпросът е доколко е податлив индивидът към това да стане зависим от дадено вещество или поведение.
Ако желаем да разберем какво прави някои хора податливи, трябва да разгледаме житейския опит. Остарялата идея, която при все това е още широко разпространена, че пристрастяванията са генетично заложени, е просто научно несъстоятелна. Истината е, че определени преживявания правят някои хора по-податливи. Преживявания, които оформят не само самоличността и психологичните нужди, но също така и мозъчните функции по определени начини. А този процес започва още в утробата. Свидетели сме на многобройни кадри за вътреутробното развитие, благодарение постиженията на микроелектрониката и оптиката.
Когато става въпрос за човешкото развитие, и по-специално за развитието на мозъка, е важно да се знае, че то се случва предимно под влиянието на средата и предимно след раждането. Ако се сравним с антилопите, които могат да тичат още от първия си ден, забелязваме, че ние сме много недоразвити. Това е, защото мозъчното развитие при тях започва в безопасността на утробата, а при човека то трябва да започне след раждането, Това се дължи на елементарна еволюционна логика – уголемяването на главата е това, което ни прави човеци. Разрастването на предния дял на мозъка е това, което всъщност отличава човешкия вид. А това означава, че мозъчното развитие, което при други животни се случва в утробата, при нас се случва след раждането, и то предимно под въздействието на средата. Ако вземете дете с отлично зрение при раждането и го поставите в тъмна стая за година, то ще остане сляпо цял живот, защото зрителните нервни връзки изискват светлинни вълни, за да се развият.
По много важен начин ранните преживявания формират поведението на възрастните, и най-вече онези ранни преживявания, за които не съществува спомен. Оказва се, че има два вида памет. Има съзнателна памет, при която можете да си припомните факти, детайли, събития, обстоятелства. Но структурата в мозъка, наричана хипокамп, която кодира подробната памет, дори не започва да се оформя до 1,5 години и не се развива напълно още доста време след това. Това е причината почти никой да няма спомени преди навършване на 18 месеца. Но има и друг тип памет, която се нарича несъзнателна памет. Тя всъщност е емоционална памет, при която емоционалното въздействие и детската интерпретация на тези емоционални преживявания се закодират в мозъка под формата на нервни връзки, готови да се задействат без конкретно напомняне. И ето ясен пример. Хора, които са били осиновени, през целия си живот, често изпитват чувството, че са отхвърлени. Те не могат да си спомнят осиновяването. Не могат да си спомнят раздялата с родната си майка, защото в мозъка го няма това, с което да си спомнят. Но емоционалният спомен за раздяла и отхвърляне е дълбоко запечатан в мозъците им. Следователно е много по-вероятно те да изпитат чувство на отхвърляне и силно емоционално разстройство, когато се възприемат като отхвърлени от други хора. Това не е се отнася само за онези, които са осиновени, но у тях е особено силно изразено заради функцията на несъзнателната памет.
Хората, които са пристрастени, според повечето изследвания, почти без изключение, са били малтретирани като деца или са преживели силна емоционална загуба. Техните емоционални или несъзнателни спомени са от един свят, който не е безопасен и отзивчив. Където на настойниците не трябва да се вярва и взаимоотношенията не са достатъчно сигурни, че човек да бъде откровен до уязвимост. Оттам и тяхната реакция е по-скоро да стоят настрана от истински интимни връзки, да не вярват на настойници, на лекари и на други, които се опитват да им помогнат. Като цяло, гледат на света като на едно несигурно място. И това се дължи на несъзнателната памет, която понякога е свързана със събития, които те дори не си спомнят.
За деца, родени преждевременно или поставени в ковьози за цели седмици или дори месеци, е известно, че ако тези деца се докосват и галят по гърба дори за 10 минути на ден, това стимулира мозъчното им развитие. Следователно докосването е съществена част от човешкото развитие. Всъщност, ако новородените никога не ги вземат на ръце, ще загинат. Толкова е фундаментална нуждата на човешките същества от допир. В обществото ни има една тенденция да казваме на родителите да не вдигат децата си. Да не взимат на ръце плачещи бебета, от страх да не ги разглезят, или за да ги насърчават да спят през цялата нощ. Което е точно противоположно на това, от което детето се нуждае. И тези деца може би заспиват, защото се предават и мозъците им се изключват, като начин за защита срещу уязвимостта да бъдат изоставени от своите родители. Но, подсъзнателно ще запомнят, че на света не му пука за тях.
Много от различията се изграждат още от ранно детство. В известен смисъл лошият опит на родителите от трудния им живот, или пък от лесния такъв, се предава на децата. Дали чрез депресия по време на бременността, или чрез избухливо поведение на родителите към децата, защото са имали тежък ден, или просто защото са уморени в края на деня. Всичко това има много силен ефект при програмиране развитието на детето, за което вече знаем много. Тази чувствителност в ранна възраст не е някаква грешка на еволюцията. Но за хората адаптацията е по отношение на качеството на социалните взаимоотношения.
И така, в ранна възраст колко храна и грижи, колко конфликти, колко внимание ще получиш е индикация за това в какъв свят израстваш. Дали израстваш в свят, където трябва да се бориш за това, което ще получиш, да си пазиш гърба, да се браниш сам, да се учиш да не се доверяваш. Или израстваш в общество, където зависиш от взаимност, сътрудничество, където съчувствието е важно, където сигурността ти зависи от добрите взаимоотношения с другите. А това изисква много различно емоционално и познавателно развитие и това е смисълът на ранната чувствителност. И родителството почти несъзнателно представлява една система за предаване на този опит на децата. Опит за това какъв е светът, в който живеят.
Основно две неща могат да се объркат в детството. Едното е да се случат неща, които не трябва да случват, а другото е да не се случат неща, които е трябвало. В първата категория влизат преживяванията на травми, оскърбления и изоставяния. Това са неща, които не е трябвало да се случват. Но от друга страна имаме и непринуденото, съзвучно и пълноценно внимание на родителя, от което всяко дете се нуждае и което много често децата не получават. Те не са оскърбени. Не са пренебрегнати и не са травматизирани. Но това, което трябва да се случи, наличието на емоционален и грижовен родител, просто не се случва заради стреса в обществото и родителската среда. Това е т.нар. емоционално изоставяне, когато родителят е наличен физически, но не и емоционално.
Работещите с най-жестоките хора, които обществото ни създава: убийци, грабители, изнасилвачи и т.н. откриват, че най-жестоките от тези престъпници са били жертва на детско малтретиране, което е извън всякакви граници на това, което се смята за поносимо, или за извратеността, с която децата в нашето общество твърде често биват третирани. Най-ожесточените хора са онези, които са преживели опит да бъдат убити, често от страна на родителите им или на други хора от социалната им среда; или които са преживели убийството на член от семейството, на най-близките си роднини, от други хора.
Тo be continued…
По материали, свързани с криминалистиката и човешката психология,
Светослав Атаджанов
