Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
И. В навечерието на Втората световна война, около 1938 г., намиращият се в град Кобург абдикирал български цар Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, по подобие на редица древни владетели, написал и оставил в архива си своите, станали много години по-късно известни и знаменити „Съвети към сина”, адресирани към управляващия негов син и властови приемник български цар Борис III. Това негово политическо, народопсихологическо и във висока степен психобиографическо, съчинение, е било „намерено” в царския архив на град Кобург и преписано от българския дипломат и историк Димитър Йоцов, лично приближен на цар Фердинанд, който често посещавал в Кобург абдикиралия Фердинанд. Този оригинален препис, от своя страна, се съхранява в Централния държавен исторически архив, а официално отпечатаното във вид на книга публично издание включва и кратък спомен на Д. Йоцов за срещите си с Фердинанд и неговото най-близко обкръжение .
Според некои български историци в тези си разсъждения цар Фердинанд се бил опитвал да наподобява стила на писане на Николо Макиавели във „Владетелят”, който стил той много добре познавал, но не и стила на аналогичните произведения на древните автори, с които, естествено, той не бил запознат.
Според нашето скромно мнение епистоларното произведение на абдикиралия български цар Фердинанд, макар и официално да изглежда да е било написано като „политически пътеводител”, всъщност е било съставено преди всичко като крехък опит на бащата да се сдобри със сина си, който бил започнал да се самоизживява не толкова като негов син и син на една столетна династия, колкото като „син на българския народ”, поради което и взаимоотношенията им били толкова силно влошени, че синът не само бил избегвал срещите с баща си, но дори и официално не го е бил допускал да посещава България. Именно поради това бащата, който бил имал претенцията че познава българското население много по-добре от сина си, се опитвал „да му отвори очите” и да го предпази от задълбочаване на грешките, в чиито дебри синът вече бил дълбоко навлязъл.
Без да имам претенцията на професионален историк, аз – пишещият тези редове, си позволявам да мисля, че имам правото да се мисля не само за професионален политолог, но и за професионален етнопсихолог на българското население. В контекста на тези именно мои, най-вероятно, нескромни претенции, все пак имам правото да обоснова тезата, че синът на Фердинанд най-вероятно е познавал епистоларния текст на съветите на своя баща, но във висока степен е отказвал да се съобразява с тях и да признае техната валидност и прагматичност.
Но внукът на Фердинанд – Симеон Сакс-Кобургготски – категорично превъзходно е познавал епистоларния текст на съветите на своя дедо; превъзходно е знаел, че дедо му е бил ноторно известен както с претенциите си да бъде „Велик Император” на „Велика България”, така и със своето прозвище „Фердинанд Лисицата”; през целия си живот внукът (за разлика от дядо си), въобще не е мислил за България, а е мислил единствено как да надмине дедо си именно и само в „качеството” му на „Лисицата”.
Впрочем, нека „дадем думата” на “Съветите”:
„Най-опасните граждани на едно царство са хората, които знаят добре да пишат и които са надарени с естествени дарби на наблюдателност. Един цар трябва от такива хора да се пази като от дявола. Мислителите, историците и философите в България може би не правят открито политика, но те са по-опасни от политиканите, защото ги снабдяват с аргументи и оръжие, които по-майсторски се употребяват в парламента и пресата. Политиканите нямат време да се задълбочават в познания, те живеят от трохите на мислителите и историците и с огризките на ума им. Тъй надъхани от субстанцията на учената мисъл, политиканите подготвят революциите.
Мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се затворят, нито да се избесят. Те са едно голямо нещастие за царете, особено когато са скудоумни.
Ония хора, които са затворени в кабинетите си и се занимават с отвлечени теории или експерименти в лабораториите си, са хора неустрашими и тях е мъчно да обуздаеш. Затова единственото оръжие спрямо тях е мълчанието. Ти не можеш нищо да направиш срещу тия хора, ако не искаш историята да те нарече убиец; инквизиторските времена минаха, най-отвратителното средство против такива хора си остава пак отровата. Не забравяй, че изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават.
Подбирай за полкови, бригадни и дивизионни командири хора с пороци, за да можеш да ги държиш под страх на наказанието. Ти трябва винаги да настройваш българите един против друг, да ги разединяваш и взимаш мълчаливо страната на властта. За тая цел около теб трябда да има най-безсъвестни хора, които за пари ще ти устроят по-добра лична полиция от Хамидовата.
За да намалиш недоволството на народа, който понякога има основания да е недоволен от царете и от властта си, трябва да създадеш условия, щото младежи из народа, не с големи качества, но поотракани и доста мързеливи, за да работят в селото, да ги вземеш в администрацията, да ги настаняваш на държавната трапеза. Няма по-сигурен начин за моментна сигурност от добре платения простак. Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление.
Просвещението на народа е вървяло без система, заради това няма обществено мнение и обществена мисъл, правилно поставени за държавните работи и политиката. Това аз знаех и преди, и поради това, като виждах какви грешки правеха министрите на народното просвещение, … не ги безпокоех, оставях ги да вливат помия в главите на младите поколения, безпътието на които отваря пътя на царете.
Морално българският народ е недорасъл, а физически е просто за оплакване. Това обстоятелство ще улесни твоята задача.
Няма нужда да притежаваш добродетели или да се преструваш, че ги притежаваш. Царете и да искат, не могат да притежават добродотели, защото те се възпитават от малки в една съблазнителна среда, където отсъствува всеки добродетел. Тия качества се възприемат по примера, който вземаме; те не са нито наследствени, нито вродени.
Народът въобще не разбира от добродетели, той величае винаги долните хора, хайдуците, развратниците, престъпниците, лъжците, изнудвачите и на такива той поверява своята съдба. Такива избира той за Народното събрание, а на умните, почтените народът се присмива и ги забравя. Народът е като едно добиче: колкото повече го удряш, толкова по-бързо върви към целта, която ти си определил. Народът е като истеричните жени – за да се усмирят, там трябва бой. За обич и дума да не става. Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, следователно нямаме нужда от обичта на българския народ, защото нашите интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност.
Българският народ има само един идеал: келепира. Заради това, пази се да не му попречиш и затваряй си очите пред кражбите. Помилвай някак си крадците, особено тия на държавни суми, и дръж списъка им затворен в твоето бюро. Когато тоя списък се увеличи и стане 10% от населението, то ти си спасен. Знай, че царете се крепят от разбойниците, но и че те са жертва често на разбойниците, когато не са ги щедро възнаградили. Прави и ти гешефти, обогатявай се. Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване.
Българите, твоите сега възлюбени поданици, не познават що е добродетел. Те крадат от памтивека и го смятат дори за почтен занаят. Понеже не е срамно да крадеш, прието е това да се върши открито. Главното правило е, че не може да се краде, освен много. Законите не улавят големите кражби.
Българският народ има инстинктивната омраза към всичко, което изпъква начело. Той е готов да смаже всекиго, който се издига по-високо, та ако ще дори и в безмислието. Това е едно нещастие, но ти трябва да се радваш, защото ниските чела са болшинството в тая страна. А ниските чела не са в състояние да направят бунт срещу короната.Другояче вървят работите, когато изпъкват високите чела. Има нещо силно в тях, и дори то да е само вятър, пак е опасно.
Не е необходимо един цар да е сладкодумен, но той трябва да има дарбата да стъкми прилично някои безсъдържателни мисли, да ги свърже без много грешки. Говори малко! Мълчаливите хора изглеждат важни и мъдри. Научи наизуст няколко изречения, които са енциклопедията на царското красноречие. Упражнавай се особено в употреблението на съюзите, защото ако не нужно да повтаряш същите фрази, ще трябва поне да умееш да им променяш понякога реда, без да си покажеш съвсем босотата. Заключавай всекога късите си речи с умерено надути фрази. Банални, обикновени мисли и малко думи. Ето какво прави един цар загадъчен. Недей поздравлява по един и същи начин един селски кмет и един кавалерийски полк. Говори всекиму езика, който му се нрави. За това не е необходимо да си добър психолог. Има няколко категории хора и няколко категории изречения, които могат да ги трогнат, стига да умееш кое да употребиш за дадения случай. Трябва да говориш и при все това да не кажеш нищо. Без да изпаднеш в положението на глупак, трябва да не кажеш ни една оригинална и искрена мисъл. Бъди достъпен. За много от българските каналии ще бъде достатъчна чест, че са били рамо до рамо с теб или че си ги питал как са със здравето. Такива ще крепят престола ти.
Говори малко и се изказвай още по-малко. Това е алфата и омегата на мъдростта на един цар. Пази се от всякакъв романтизъм в речите си. Не забравяй, че помпозните речи съсипаха кайзера.”
