Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
Д. В България споменът за Симеон Втори се бе пробудил в края на 1989 и началото на 1990 г. и се проявяваше като елемент от романтичните представи за едно немного далечно и немного известно, но категорично различно минало, и на търсенето на стабилна опора за неясното бъдеще.
В продължение на шест години, обаче, Негово Величество упорито отказваше на настойчивите покани да посети родината си и отвътре да се включи в политическите процеси на търсене на начини за скъсване с комунистическото минало на България и за намиране на пътища към европейското бъдеще на страната. Както политиците, така и гражданите сериозно си задаваха въпроса: „Какво всъщност плаши легитимния държавен глава да потърси правата си и какво плаши българския гражданин Симеон да се завърне или поне да посети родината си?”.
Несъмнено Симеон Втори ясно е съзнавал, че посещението му ще бъде тълкувано в контекста на актуалния политически климат, и не е искал да поема риска да участвува в него. Защото ще е требвало да вземе ясна и категорична позиция относно настоящето и пътищата към бъдещето на страната, с което е щел да поеме риска от противопоставяне спрямо онези, които беха виновни за трагичното статукво.
Ето така Симеон Втори виждал, изработил и издигнал за себе си две защитни бариери – далечното разстояние от България и претенцията да е „Цар на всички българи”. Скрит зад тези два аргументи, Симеон Втори остана отчужден от жизненоважните проблеми на политическото ежедневие. Първата защитна бариера бе възприемана за нормална от монархистите само първите две години, а втората – още две години. Постепенно, обаче, не само българските монархисти, но и онези, които никога не са го искали за Цар, не го искаха и сега, и никога нема да го поискат осъзнаха, че претенцията на Царя да бъде „Цар на всички българи”, всъщност, щеше да е нормална и похвална само ако Симеон Втори е действуващ, реално управляващ цар, имащ властта да принуди да го възприемат като такъв и да се съобразяват с това онези, които не го искат.
Искрените монархисти (по своята дълбока същност несъмнени актикомунисти – в смисъл против комунистическия режим, но не и против самите комунисти) считаха, че в ситуацията, в която Симеон Втори се намираше, най-адекватна щеше да е претенцията му да е „Цар на всички монархисти”.
Защото иначе претенцията му изглеждаще като претенция „той да царува, а комунистите да управляват”, и необезпокоявани от него да изпращат в затворите и лагерите онези, които не искат да живеят „по комунистически”. Така, впрочем, започна разочарованието от монарха на монархистите и антикомунистите.
През 1996 г. стартира настъпателното шествие на жестоката икономическа криза в България, и погледите на мнозина се обърнаха към Симеон Втори като към „спасителна алтернатива”. Неслучайно при първото си посещение през лятото на същата година самият той заяви, че „триумфиращите посрещачи са много повече симеоновисти, отколкото монархисти”.
И неслучайно медиите на „бившите” комунисти „ласкателно” определиха поведението му като „много повече на реалист, отколкото на монархист” – самият Симеон Втори се идентифицира не с монархията, а с демократичната общност. „За мене монархията не е хубаво нещо. Аз съм цар на всички българи и никой не може да ми отнеме царската корона!”, енигматично заяви Цар Симеон Втори.
Но когато един цар прави разлика между монархия и корона, това не е нищо друго, освен „елегантен” отказ от реална власт и правомощия и търсене на приказен царствен ореол във всеобщата любов на всички съграждани.
Постепенно стана ясно, че самият Цар Симеон Втори не цели да възстанови трона си и да управлява държавата, а иска нещо „съвсем човешко и съвсем гражданско” – да се превърне от минало в настояще, от нереалистична надежда за бъдещето на България в реално присъствие в нейното ужасяващо посткомунистическо настояще, наречено „демократични промени”, ръководени от „бившите” комунисти и настоящи мафиоти.
При загадачното си второ посещение българският Цар Симеон Втори изрично демонстрира желанието и стремежа си да бъде не символ, а част от „новото реформаторско мнозинство”, – „приятел и съмишленик” на Президента Петър Стоянов и Премиера Стефан Софиянски.
Както и (макар и по-дискретно) „приятел и съмишленик” на президента на създадената от КГБ несъмнено мафиотска организация „Мултигруп” Илия Павлов.
Както почти веднага стана известно, и тримата го приеха със широки усмивки, при което и четиримата предпочетоха да скрият от обществото цената на техното внезапно приятелство.
Така самият Цар, като „символ на една надежда” за „връщане към миналото като база за успешен преход към бъдещето”, пожела да се превърне в „символ на морален авторитет, стоящ зад демократичните промени”, провеждани вече няколко години от преустройващите се в капиталисти „бивши” комунисти.
Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „Защо точно тези политически сили извикаха Симеон Втори?”; и напълно закономерен е и отговорът: „Защото те вече си търсеха както един елитен измамник за вечно кретенизирания български електорат, така и един елитен просяк, на когото Западът би дал пари, които да бъдат отново ограбени от мафията”.
Също така напълно закономерен е и въпросът: „Защо Симеон Втори се съгласи да играе в техната игра, да стане не Цар на България, а просяк на мафията пред Запада?”; при което един от потенциалните отговори е, че „Може би една от възможните причини да е чисто човешка – да се е изплашил, че няма много време, за да чака за влизането си в българската политика”; основание за такъв ход на мислите е обстоятелството, че самият той вече неколко пъти даваше гласност на разсъжденията си, че човек се износва и остарява; че самият той вече има лимит до края на дните си; че старческите изменения в мозъчната дейност са неумолими; и че дори и любящият баща не може да предвиди, как ще се държи наследникът му; всичко това, разбира се, беха чисто „човешки разсъждения, но не и царствено стратегически”. А след тех неизбежно идва и въпросът: „Нима той не е разполагал и с други варианти за влизане в българската политика, освен варианта на КГБ и Червената мафия?!?”
Е. В контекста на всичките тези въпроси несъмнено има място и за въпроса: „Имало ли е и има ли подкрепа от Запада на инициативата на Царя при неговото второ посещение в България?”.
Ангажираните с посещението политици винаги са подчертавали, че са имали информации или поне впечатления, че посещението на Царя е било съгласувано с Германия и САЩ. Наистина известно време преди неговото посещение се заговори, че САЩ били променили позицията си към Симеон Втори и че американските дипломати били казвали, че е била погрешна представата, че САЩ са против връщането на Симеон Втори. Самият Цар, обаче, до този момент официално никога не бе казвал нищо изрично по въпроса. При което, официално и царствено само даваше да се разбере, че разчита на положителните реакции на Европа, ако една бедствуваща посттоталитарна държава потърси спасение чрез радикална смяна на държавното си устройство.
Все пак, обаче, самият аз, пишешият тези редове Янко Янков-Вельовски, притежавам факсово копие на изпратено лично от Симеон Втори лично до мен официално писмо, представляващо отговор на мое гневно писмо, адресирано до него, в което подчертавам, че неговите царедворци в София всъщност са агентура на КГБ и на Червената мафия. В това негово, адресирано до мен писмо, което аз отдавна съм публикувал в моята документална книжна поредица* той, Цар Симеон Втори, изрично и недвусмислено подчертава, че се ползува от услугите на западни разузнавателни централи.
Ж. Докато първото идване на Царя в България бе зрелищно-сантиментално, то с второто си идване Симеон Втори фактически влезе царски в политическата игра в България.
В романтичната зала на Учредителното събрание във Велико Търново той заяви с лека назидателна агресия: „Възползвам се от днешния уникален момент, за да заявя категорично, че не приемам
уроци относно функцията на един конституционен монарх, а още по-малко по патриотизъм!”. Като се има предвид дотогавашният му тон на изказвания и коментари, категорично може да се каже, че той несъмнено много добре е знаел, че истинските монархисти ще бъдат ако не възмутени, то поне смутени от заиграването му с най-демаскираните играчи на Червената комунистическа мафия, ограбили и опустошили България през последните неколко години.
Предварително бе съобщено, че Симеон Втори нема да разговаря на четири очи с никого в България. След вечерята в Търново, обаче, той изведнъж пожелал да се види насаме с Васил Гоцев, след което – и с Боян Чуков. После, в София, той направи същото и със служебния Премиер Стефан Софиянски.
Изключително любопитен и многозначен е и фактът, че Симеон Втори чинно изчака закъсняващия полет на правителствения самолет от Москва, и само няколко минути след неговото кацане веднага се срещна с Премиера. Като имаме предвид, че още при слизането си от самолета Стефан Софиянски заяви пред медиите, че поради заявката на България да стане член на НАТО в Москва така му се били „накарали”, както никой не му се е бил „карал” от времето, когато е бил ученик ; бихме могли да заподозрем, че както чинното изчакване, така и трескавата нетърпеливост на Царя веднага да се срещне с Премиера, са били продиктувани от желанието му да разбере, дали и на него нема да му се карат!
След тайната среща със Стефан Софиянски Царят проведе кратка среща със журналистите в сградата на Правителството, която бе директно излъчена по телевизията. Там една журналистка попита Симеон Втори „Дали ще лобира пред Запада за въвеждането на валутния борд в България?”, а Негово Величество отговори съвсем кратко, че по този въпрос би могло да се помисли и биха били намерени и други решения.
Този кратък епизод също така ни дава основанието да заподозрем Негово Величество, че наистина се е страхувал, че от Москва ще се скарат и на него, ако каже нещо друго.
Защото по онова време в България против въвеждането на валутния борд бяха само онези агенти на руската Червена мафия (като Мултигруп, например), които биха искали да продължи разграбването, а Западът да дава пари и помощи и да не се интересува, и да не иска да знае дали онова, което дава за спасяването на една унищожена от мафията държава, всъщност не отива именно в джоба на Мафията.
Веднага след срещата си с Премиера Софиянски българският Цар Симеон Втори се озовал в наетата от д-р Чирков хотелска стая, където се срещнал тайно и с Илия Павлов!!!
___________________________________
*”Документ за самоличност. Политическа документалистика” (бел. ред.).
