Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
В. Първото посещение в България
Спорът „Какъв ще е Симеон, ако се завърне в България?” започнал още веднага след падането от власт на комунистическия лидер Тодор Живков.
Като непосредствен повод за разгарянето на този спор бе послужило интервюто на Кеворк Кеворкян, излъчено в най-гледаното предаване на БНТ, а по време на приемането на „Конституцията” от „Великото Народно събрание” през 1991 г. споровете достигнаха своя апогей.
През 1991 г. (от 3 до 11 май) сестрата на Царя – Княгиня Мария-Луиза – посети България.
През 1991 г. става публично известно, включително и чрез статии от вестниците в европейските държави, че е съществувал някакъв план с кодово название „Зелен диамант”, разработен и приет от ЦРУ и редица други (включително съветски и постсъветски) тайни служби, целящ „прекрояване на балканските граници и създаване на балканска монархия”, при което имплицитно се е било разбирало, че е била визирана именно България. Пак по същото време, обаче, в европейските медии е била застъпена експертната теза, че такъв реален план не е имало, но е имало план, съгласно който слуховете требвало да имат характера на „пробни камъни, хвърлени във времето”, за да се опипа общественото мнение по въпроса за прекрояването на балканските граници и бъдещия европейски и световен статус на тези територии.
През 1992 г., срещу 30 долари, Симеон Борисов Кобургготски получил български паспорт.
През 1993 г. (от 25 август до 3 септември) Царица Йоанна и Княгиня Мария-Луиза посетиха България.
На 20 ноември 1995 г. 101 интелектуалци поканили Симеон Втори да посети България; той им отговорил на 12 декември и за първи път официално обявил, че има намерение да се върне: „Дошло е време да се завърна там, където съм се родил”. Той заявявал, че приема поканата на интелектуалците, защото „в нея няма политически нюанс”, а шефката на неговия Пресцентър в София Галя Дичева допълнила, че и да не го бяха поканили интелектуалците, той пак щял скоро да си дойде.
За първи път Симеон Втори се завърна в България на 25 май 1996 г., и почти веднага, за да разсее мистичните илюзии на хората, които бяха вторачили в него своите изпълнени с надежда погледи, енигматично, но все пак достатъчно откровено, заяви: „Не мога да кажа, че ако се върне монархията, ще стане по-добре”. После, макар и да плака заедно със стачкуващите миньори, той не си позволи да обещае нищо определено и, изтъквайки „големите си връзки в Европа” предложи единствено своята готовност „да лобира за България”. Или по-точно той показа готовността си да бъде нещо като „рекламен агент” на българския клан на руската Червена мафия, управляваща България чрез неколкократно и бързо сменящите се посткомунистически правителства, без абсолютно никаква смяна на парадигмата на управлението. Той просто призна, че въпреки наперените му приказки за „предопределената му от Бога по рождение мисия” и „задължението му да полага непрестанни грижи за благоденствието на всички българи” – както като монарх в изгнание, така и евентуално като бъдещ държавен глава – е и ще бъде всичкото, което той може да направи за българите и за България, с което и се изчерпва и ще се изчерпи „истинската и дълбоката същност” на неговата „велика мисия” като монарх .
На 2 юни 1996 г. в интервю за испанския в-к „АВС” Симеон Втори казал, че неговото „невероятно посещение”, което съвпада със спомена у народа за баща му, с кризата, в която страната се намирала в момента и с търсенето на една „надежда за нещо по-различно от всичките години на демокрацията” обуславят това, че в България „има повече симеонисти, отколкото монархисти”.
След краткото му посещение в България и заминаването му вестниците задават въпроса: „Дали Симеон Втори е повече реалист, отколкото роялист?”
Г. Второто посещение в България
През февруари 1997 г. подозрително активно се заговори за „Официално честване на 118-годишнината от тържественото подписване на Търновската конституция на 16 април 1879 година”. При което любопитното е, че първи за „честване”-то се сетиха именно онези републиканци, които винаги са разчитали на гласовете на монархистите, за да влезат в Парламента.
Последното все пак не беше особено изненадващо, защото само два месеци по-късно трябваше да се произведат избори за Обикновено Народно събрание, и на фона на предстоящото събитие изглеждаха съвсем естествени „поканите към Мадрид” за посещение в България и очаквания „царски знак”.
В началото на март 1997 г. Симеон Втори оповести на привържениците си своята лична „повеля” „да се гласува за демокрацията”, и пожела на монархистите „да се обединят”.
Всяка партийна и коалиционна централа изтълкува „посланието” „по своуму”, като обяви, че той е бил дал благословията си именно за нея. Скоро обаче се оказа, че никой не е разбрал дипломатическия език на царя. За да не стане грешка, в началото на март Симеон Втори изпрати втори факс, в който заяви, че не е желателно да бъде издигната самостоятелна монархическа бюлетина, и изрично подкрепи коалицията „Обединение за национално спасение”, начело на която бе Ахмед Доган , имаща претенцията да е „обединила републиканци, монархисти, земеделци, християни и мюсюлмани”.
Разбира се, едва ли Симеон Втори е бил видял в тази коалиция „своята осъществена мечта за обединена България” – защото, несъмнено, много добре е познавал българските нрави за обединяване на необединимото.
Така, обаче, той за първи път свлече царствените си одежди и навлече мантията на политик.
Действително външната форма на обединението изглеждаше чудесна, но … тя, несъмнено, бе твърде далеч от съдържанието, което искаха да внушат, че й принадлежи. Защото в Коалицията се вляха само една изключително малка част от монархистите (на Христо Куртев), чиито политически и морални качества никой сериозен монархист не приемаше за истински; също така и защото тук се присъедини само земеделската организация на Милан Дренчев, която отдавна бе станала „безвъзвратно минало” и се състоеше от лидера и семейството му; също така, защото Ахмед Доган с нищо не показваше или подсказваше, че е готов да замени твърдите си републикански убеждения с монархически.
На 15 март 1997 г. в 15,15 часа на летището в Горна Оряховица Симеон Втори пристигна в България.
Малко преди посещението му на всичките национални медии била дадена задължителната инструкция да назовават Симеон Втори „Цар Симеон Втори” и „Негово Величество Цар Симеон Втори”. Любопитно е обстоятелството, че дотогава медиите никога не го бяха титуловали.
Според синтетичната информация на в-к „168 часа” „основните разходи по визитата на Царя били посрещнати от хората на Илия Павлов”, а главен ръководител на програмата на посещението на Симеон Втори в България бил Христо Чолаков – „бивш шеф на протокола на президента Желю Желев и сегашен церемониал-майстор на “Мултигруп””. Той именно определял кой в кой момент да се срещне и здрависа с Негово Величество Царя.
На пистата на летището Царят е посрещнат само от ръководителя на неговата пресслужба в София Галя Дичева. В сградата на летището по определения протокол пръв се ръкувал с Царя младият заклет републиканец Александър Каракачанов, после друг заклет републиканец – Васил Велинов.
Следвали останалите лидери на коалицията, обединила специално за целта една елитна част от агентурата на червената финансова Мафия: Венцислав Димитров, Ахмед Доган, Христо Куртев, д-р Александър Табаков, Димитър Луджев.
После с него се ръкували всички виновници за националната катастрофа, сполетяла България през последните няколко набедени за демократични години – Надежда Михайлова, Васил Гоцев, Стефан Савов и прочие.
Журналистите не пропуснали никого и уж наивно питали: „Защо всъщност е дошъл царят?”. Александър Каракачанов – заклет републиканец и син на жесток комунистически генерал, зверски репресирал царските офицери след 1944 г., с показна гордост заявил Националната кауза, за която самият той работи: „Края на ХХ-ия век ще посрещнем като коронована държава”.
Другият заклет републиканец и известен агент на КГБ – Ахмед Доган – дори бил още по-категоричен: „Не години, а месеци ни делят от окончателното завръщане на Негово Величество”.
Сред посрещачите е и скандално набеденият за кръстник на българската мафия Иво Карамански, който откровено заявил пред интервюиращите го журналисти: „Аз си знам политиците какви точно коментари ще направят”, но истината е, че „Симеон е много добър финансист, световно известен консултант на банките и е почти единственият човек, който може да докара пари в България” . А на въпроса: „Защо самият Карамански е тук, сред посрещачите на царя?” той откровено и очевидно леко огорчен от наивността на питащия, отговорил: „Как защо? Та аз издържам повече от половината монархически организации в България!”.
Царят демонстрирал разгневеност от това, че политическите сили се били опитвали да използуват неговото име за предизборните си стратегии, и подчертал, че те нямат неговото съгласие, че той е цар на всички. В тази връзка журналист директно го попитал дали той е бил дал съгласието си ликът му да украсява предиизборния плакат на коалицията на Ахмед Доган, а Симеон Втори, сякаш въобще не е бил разбрал въпроса , отговорил: „Чух за този плакат, но не съм го виждал!”. Тъй като журналистът бил доста нахакан и не само повторил въпроса си, но и веднага извадил и показал на Симеон Втори умалено фотокопие на въпросния плакат, Царят, сякаш никога не е бил виждал на снимка нито себе си, нито жена си, втренчено се взрял и радостно възклиннал: „А, ето и жена ми!”; а после веднага започнал да говори за някакъв търговец от българско потекло, който бил прекалил с украсата от корони пред дюкяна си в Цюрих. Това, всъщност, бил царският отговор на зададения въпрос…
Все пак в отговор на въпрос на друг журналист той потвърдил царската си дума, дадена преди десетина дни в Мадрид, но не обяснил каква е тя. А според вече направените разяснения на участниците в тази среща сделката била следната: той ще даде подкрепата си на т. нар. „Обединение за спасение на България”, а Обединението по парламентарен ред ще превърне Симеон в реален политически фактор на българската сцена.
Венцислав Димитров охотно обяснил на журналистите: „Царят е доволен, защото най-сетне се намери в наше лице една политическа сила, която да го подкрепя и да застане зад него. Една сила, която да изрази волята си той да стане важен политически фактор. Той си е такъв, остава само да си заеме мястото в страната!”.
Впрочем, тези думи са на същия Венцислав Димитров, който през 1993-1994 г. водеше истерична война срещу членството на Партия Либерален Конгрес в Съюза на Демократичните сили, тъй като тази партия искала възстановяване на Търновската конституция и идването на престола на Цар Симеон Втори, което показвало, че тя е монархическа, недемократическа и фашистка партия! .
Неколко часа след пристигането си Цар Симеон Втори категорично демонстрирал царственото си положение, като заявил пред смаяните журналисти: „Когато е в Мадрид и в Испания, Симеон е само един гражданин. Но когато е в София и в двореца си, Симеон е цар и знае какви са царските му правомощия!”.
