Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
Тъй като, така или иначе, в продължение на вече доста време след началото на извършените в България „нежно-революционни” „политически „промени””, преди всичко на политическата сцена изключително често или дори интензивно беше издигана тезата за неконституционността на Референдума от 1946 г., за да бъде „ликвидирано” „по високоавторитетен начин” с тази „политическа проблематика”, нелегитимният от гледна точка на Търновската Конституция, но напълно „легитимен” от гледната точка на Мафиотската „Конституция” от 1991 г. български Главен прокурор се обърна по абсолютно същия начин към „легитимния” „Конституционен” „съд” с искане за установяване противоконституционността на „Закона за допитване до народа за премахване на Монархията и провъзгласяване на Народна Република и за свикване на Велико Народно събрание” от 26 юли 1946 г. Така, на основание на това прокурорско „искане”, на 22 декември 1998 г. „Конституционният” „съд” образува „Конституционно дело № 37 по описа за 1998 г.” , и на 19 януари 1999 г. се произнесе по него с т. нар. „Определение № 1”.
Поне за мен, като вече половинвековен „формационен” юрист и автор на големо множество книги в сферата на правните и политическите науки, е изключително трудно и дори невъзможно да приема, че със своето „Искане” Главният прокурор действително е целял и действително е бил оспорил както „Закона за Референдума”, така и самия референдум от 1946 г. като конститутивни по своите последици актове на дълбока промяна в държавната уредба на страната.
Поне за нас е невъзможно да приемем, че Главният прокурор действително е бил целял да оспори и действително е бил оспорил, също така, изначалната легитимност на „Референдума” като средство за извършената промяна (смяна) на формата на управление на държавата, правомерността на обявяването на „Референдума” и мотивирането на неговата цел.
Според нашата научна юридическа визия върху проблематиката Главният прокурор, макар и наистина до известна степен да е изтъкнал и да е посочвал наличието на противоречие на въпросния „Закон” с Търновската Конституция, все пак ясно и недвусмислено е поставил своя обоснователен и аргументационен акцент изключително върху противоречието на посочения Закон от 1946 г. с „Конституцията” от 1991 г.; и това именно той е направил, тъй като пределно ясно е осъзнавал и е знаел, че точно тя и единствено тя е и ще бъде „мерката за преценка”, от която „Конституционният” „съд” задължително и неизменно ще изхожда.
Все пак, обаче, поне за нас, макар че този именно подход на Главния прокурор е несъмнен израз на изключително точно (макар и крайно спекулативно) юридическо виждане, подчинено на една изключително ясно формулирана спекулативна действителна цел, е не само абсолютно фарсов и маскараден, но и вероятно би могъл да бъде включен в аналите както на Световното юридическо безумие, така и на Световната псевдоправна демагогия и юридическа софистика.
Според нас това е така, защото искателят, несъмнено пределно ясно осъзнавайки какво точно върши, не си е дал абсолютно никакъв труд да мотивира както „подсъдността” на въпросния „Закон”, така и „допустимостта” на тази „подсъдност” като обект на конституционен контрол.
Защото, ако той – искателят – действително беше направил това, щеше да се самоизправи пред казус, съгласно който той се е обърнал с искане да получи „правосъдие” към една институция, която по своята същност има характера на „следващо поколение нелегитимна и престъпна институция”, наследила „авоарите” и битуваща и функционираща именно благодарение на факта на нелегитимността и престъпната същност на предшествуващите я институции, към които се отнасят и институциите, чиято дейност той цели да обяви именно като „нелегитимна” и „престъпна”.
Дори нещо повече – ако искателят действително бе направил това, то той е трябвало изрично, ясно и недвусмислено да заяви, че от гледна точка на изискването за легитимност абсолютно всичко, което е било извършено и което е съществувало и съществува след ранните часове на 9 септември 1944 г., включително и основаният върху „Конституцията” от 1991 г. „Конституционен” „съд”, включително и институцията на Главен прокурор, са имали и имат единствено фактически, но не и легитимен, статус.
Както и че това е така съвсем не поради един или неколко следващи един след друг отделни и изолирани един от друг фактически и нелегитимни актове; а е така като резултат от перманентно ескалираща нелегитимност, при която всеки нелегитимен акт е бил следван от друг акт, имащ още по-висока степен и още по-ясно изразена форма на нелегитимност.
Така че в контекста на подобно съображение би могло да се приеме (съвсем не метафорично, а напълно реалистично), че нелегитимността на актовете и институциите от 1944 г. или 1946 г. имат характера на „детска приказка” в сравнение с нелегитимността на актовете и институциите, които функционират по времето на подаването на Иска на фактическия (нелегитимния) Главен прокурор пред фактическия (нелегитимния) „Конституционен” „съд”.
Впрочем, нека – макар и бегло – да се върнем към некои от аспектите на същността на Иска на Главния прокурор и същността на „Определението” на „Конституционния” „съд”; при което да изтъкнем наличието на некои т.нар. „скрити изрази на дълбоко вътрешно противоречие”.
Всеизвестен е правният принцип, че институциите – и най-вече онези, които са свързани с правораздаването, следователно включително и Главният прокурор – са длъжни да знаят (да познават) правото и законите. Всеизвестно е, че практически това не винаги е така или поне не винаги е така на съответното йерархично и институционално ниво, във връзка с което е предвидено и съществуването на съответните висши или върховни институции, чието мнение, гледище или становище по дадения казус е окончателно и имащо най-висша сила на действие.
Лично ние категорично приемаме, че както преди, така и в момента, така и след него – когато Главният прокурор е бил писал и внесъл своя „Иск” пред „Конституционния” „съд” – не само много добре, но дори превъзходно е знаел всичките онези реални и възможни аспекти и аргументации, които са били и биха могли да бъдат валидни по казуса.
Лично ние категорично приемаме, че Главният прокурор предварително и превъзходно е бил знаел каква ще е съдбата на неговото „искане” както в хипотезата на неспазването на фактическото (нелегитимното) законодателство, така и в хипотезата на неговото най-точно спазване.
Впрочем, лично ние сме категорично убедени, че Главният прокурор превъзходно е знаел и разбирал, че специално в този казус нелегитимният от гледна точка на Търновската Конституция, но „легитимният” от гледната точка на нелегитимната „Конституция” от 1991 г. ”Конституционен” „съд”, ще е заинтересован да се произнесе и действително ще се произнесе при условията на най-пълно спазване на действуващата фактическа (нелегитимна) законова нормативност – тъй като именно тази нормативност, а не нейното неспазване, е инструментът, който престъпният управляващ мафиотски елит ще иска да бъде приложен при решаването на казуса.
Така, в своето „Определение” „Конституционният” „съд” „напълно „законосъобразно”” (но не и правосъобразно!) е изхождал от разбирането, че на конституционен контрол подлежат само онези закони, които са били в сила при „влизането в сила” на „Конституцията” от 1991 г., и които към този именно момент са били „действуващи” („приложими”) закони. По-нататък, изяснявайки си „статуса” на „атакувания” с Иска на Главния прокурор „Закон”, „Конституционният” „съд” „напълно логично” (в рамките на и съобразно със „законовата” логика”, но съвсем не и съобразно правната логика!!!) е приел, че въпросният атакуван „предконституционен” или „доконституционен” „Закон” е имал характера на „Закон с еднократно действие”, че към момента на влизането в сила на „Конституцията” от 1991 г. не е имал характера на „действуващ” и „приложим” закон, поради което и не подлежи на контрол за конституционосъобразност от „Конституционния” „съд”.
Този формален извод, впрочем, е от „нивото на интелектуалната трудност” единствено за студентите от втори курс на обучението им в който и да е български Юридически факултет.
Лично аз, пишещият тези редове, познавайки лично и от половин век въпросния Главен прокурор, съм категоричен, че той не само отдавна е бил „надхвърлил” въпросния „интелектуален праг” на усвояване на Правото и Законосъобразността, но и дори хилядократно го е бил надхвърлил.
Лично аз, пишещият тези редове, съм категорично убеден, че въпросното Искане на Главния прокурор е било замислено като имащо висок политически ефект оперативно мероприятие, инспирирано и направено по настояване на неговите институционални господари от трансмутираната в Червена мафия съветска Червена армия; които господари, впрочем, са и същинските господари както на Главния прокурор, така и на самия „Конституционен” „съд” като институция (и на неговия персонален състав), така и на всички останали официални държавни институции и техния персонален състав. В този именно смисъл не само лично Главният прокурор, но и лично всеки „съдия” от визирания „съд” превъзходно са знаели, че въпросният „юридически казус” не е нищо друго, освен имаща висок политически ефект бутафория, маскарад и фарс.
Именно в контекста на последното съображение намираме за нужно или удачно тук и сега да обърнем внимание и върху един, на пръв поглед „страничен”, но все пак достатъчно съществен аспект на проблематиката. Става дума за това, че в пълно съответствие със широко практикуваната по онова време „тотална маскарадност и фарсовост” на целия политически и юридически живот на България, Big Boss-ът съвсем преднамерено и целенасочено е бил поднесъл като ритуално политическо „жертвоприношение” именно главата и авторитета на Главния прокурор, при което е направил всичко възможно, за да „отграничи” от него „ценностната същност и авторитета” на членовете на „Конституционния” „съд”.
Какво точно е било семантичното послание на целия този „фактически състав” – тук и сега ние нямаме намерение да обосноваваме – но ще споменем само следния факт: в самия изричен текст т.нар. „Определение”, с което „Конституционният” „съд” е отхвърлил искането и е прекратил делото, се съдържа един изключително любопитен детайл – изрично и ясно „съдът” е постановил: „Препис от това определение да се изпрати на Главния прокурор на Република България”.
Работата, всъщност, е в това, че съгласно „Закона” решенията на „Конституционния” „съд” се изпращат на точно и строго определен кръг институции и лица, към който Главният прокурор не принадлежи, и съгласно които законови разпореждания, в дадения случай, не е било предвидено такова изпращане на Главния прокурор. Съдът, обаче, е направил въпросното „изпращане” по своя собствена инициатива и вън от изричните разпоредителни изисквания на съответните „законови” норми.
Според нашата визия този именно „посланически акт” на „Конституционния” „съд” несъмнено е имал характера и предназначението да осъществи едно изключително фино интелектуално издевателство както над институцията, така и над персоналността на Главния прокурор.
Което, обаче, поне според мен, е само нескопосано оперативно мероприятие на общия господар на двете институции и на съответните персонални лица, с което е осъществен един акт на робовладелски (господарски, патримониален) фаворитизъм, при който Big Boss-ът се е изгаврил над единия от изпълнителите на неговата воля, давайки илюзорна надежда на другите изпълнители, че тях това няма да ги постигне.
