Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
Поправките в „Конституцията” влизат в сила на 10 април 1990 г., и едва след тази дата Народното събрание е имало право да извърши легитимен избор на Президент. Изборът на Петър Младенов за президент, обаче, е направен на 3 април 1990 г. – по време, когато съгласно „Основния закон” изобщо не е съществувал такъв държавен пост.
Следователно Петър Младенов не е легитимно избран и никога не е бил легитимен президент на България.
Наистина от 3 до 9 април 1990 г. той все пак е бил „Председател на Държавния съвет”, но след 10 април, поради ликвидирането на Държавния съвет, П. Младенов вече не е бил какъвто и да е в структурата на държавната власт. Следователно, всички властнически актове, които носят подписа на въпросното лице след 10 април 1990 г., нямат абсолютно никаква правна сила.
Освен това, подписаният от П. Младенов „като Президент” Указ № 3, обнародван на 10 април 1990 г. (за обнародване на „Закона за изменение и допълнение на Конституцията”) се позовава като основаващ се на неясен тект от неясно коя „Конституция”, което закономерно поставя още един важен за легитимността на властта въпрос – „Дали поправките на „Конституцията” изобщо са влезли в сила?”.
Ако приемем напълно основателната теза, че поправките не са влезли в сила, то ще трябва да приемем и произтичащия от нея извод, че „Великото Народно Събрание”, освен на всички останали основания, е нелегитимно и на основание на това, че не е регламентирано от „Конституцията”.
При избирането на Петър Младенов за президент на основание чл.94, ал.1 от „Конституцията” Парламентът е бил длъжен да избере и „Вицепрезидент”. Което, обаче, не е направено.
От правна гледна точка това е „правен дефект”, опорочаващ и правещ нелегитеимен и самия избор на Президент.
От политическа гледна точка този факт обаче е важно основание да се направи изводът, че сценарият на маскарада е бил написан доста отдавна и че действието въобще не се е развивало по правилата на свободната и творческа артистична игра, а твърдо е вървело по механичните правила на примитивния марионетен театър.
Анализът разкрива, че в този сценарий прецизно е била предвидена „театралната сцена”, при която Петър Младенов ще подаде оставката си, и тъй като няма да има Вицепрезидент, който да поеме функциите на Президента, ще трябва да се разиграе и фарсът „Криза за Президент”, който ще завърши с нов фарс – „намиране на подходящ човек” (марксист, дисидент и водач на опозицията) за по-дълго време на този пост.
Сценарият, освен това, е включвал и още едно изключително важно обстоятелство, а именно: намиране на повод за отклоняване на общественото внимание от въпроса за легитимността на изборите.
В тази връзка между двата турове на „изборите” за Велико Народно събрание (10–17 юни 1990 г.) българската национална телевизия излъчва неясен и двузначно тълкуван запис, направен половин година по-рано, на 14 декември 1989 г.; Петър Младенов е обвинен, че на тази дата е бил казал „Да дойдат с танковете!”, за да потушат протеста на събраните край Парламента неколко хиляди души; самият П. Младенов, обаче, обяснява, че е бил казал „Да дойде Станко!”, и че е ставало въпрос за Председателя на Парламента Станко Тодоров, който да се покаже пред протестиращите – така, както те изрично са искали по време на обкръжаването на сградата.
Във връзка с този запис контролираните от тайните служби медии в продължение на неколко месеци внушаваха, че е налице „взрив на общественото мнение” и курс към „непредвидима революционна ситуация”.
През цялото това време наистина ако не никой, то поне съвсем малцина са онези, които разбират машинациите и поставят въпроса за легитимността на произведените избори за парламент.
В постигането на което именно се е състояла и камуфлажната цел на оперативното мероприятие „Оставка на президента”. А този извод се подкрепя и от съображението, че касетата е била известна още преди половин година, била е известна и два месеци по-рано (когато П. Младенов е бил избиран за Президент), но тогава не е била излъчена, защото не е щяла да изиграе ролята, за която е била предназначена.
С оставката на Петър Младенов фарсът „Президент”, разбира се, продължава с друга персонификация.
В Парламента се провежда избор за нов Президент и мнозинството на бившите комунисти безпроблемно и „с чиста съвест” избира водача на малцинството Желю Желев, който преди това (на 14 юни 1990 г.) официално бе заявил, че изборите са проведени честно и законно, и са напълно легитимни.
Любопитен щрих е и че само три дни преди специалната пресконференция, на която Ж. Желев призна легитимността на изборите, на 11 юни 1990 г., лично самият той бе организирал грандиозен митинг в столицата, на който твърдо и непоколебимо бе заявил, че изборите са проведени нечестно, че изборните резултати са фалшифицирани, и че той никога няма да ги признае за легитимни…
