Колко тихо и страшно е долу, на дъното,
гдето сбират се тъжните черни съдби.
Там се срещат бедняци, отдавна потънали
и клошарите пълнят свойте мръсни торби.
Там кашонът ти става и маса, и ложе.
Там торбичка с лепило предлага ти рай.
И не питаш напушен: „Къде си, о Боже!“,
щото даже лепилото има си край.
Там се ходи на гробища. Нощем, във мрака.
Хапваш жито, бонбони. И кажеш „Амин“.
Сбираш денем бутилки. И напразно очакваш
милостиня от някой богат господин.
Там те гонят от църквата. Пазят си храма,
да не би по палтата да плъзнат бълхи.
Там процежда ти поп: „Хайде, дим да те няма!“
и от расото черно ти ръси трохи.
Там поглеждаш към ситите с поглед на куче.
Див, презрян и отхвърлен. Като гнусен боклук.
Там напразно очакваш добро да се случи
и си стъклена чаша под големия чук.
А пък той се стоварва. Жесток и ужасен.
Пръска сетните мисли на зли стъкълца.
И мирише противно. И едва се понася
този ад за презрените тъжни сърца.
Колко тихо и страшно е долу, на дъното.
Там достига единствено Кръв от Христа!
Нямат земна утеха сърцата потънали.
Само тая – Живот след смъртта!
Ясен ВЕДРИН
Много силни и разстърсващи стихове.
Вече почти не можеш да срещнеш наш поет да пише за тези неща. В България такива стихове не стигат до читателите. За съжаление всичко написано тук е вярно. Гордият ни и славен народ е пред гибел. Който не вярва, нека дойде и да го види. Бедните, изпадналите в нищета, доведените до отчаяние българи, всеки ден ги срещам край кофите за смет и стават все повече. До кога ще бъде така?