Една читателка ме обвини, че в стихотворението „Страната, в която…“ прокламирам безизходност за читателите, а би трябвало да им дам и някаква надежда.
Съжалявам, но за този политически модел, който днес е в България, нямам никаква надежда.
Ако някой има – нека я предложи и аргументира и дори сам да увлече след себе си последователи и застъпници. Последната управляваща партия спечели изборите с щедри обещания, които напълно избледняха, а положението на българите още повече се влоши.
Аз обаче не съм политик, а поет! Виждам мисията си като един, който плаче с плачещите, въздиша с въздишащите, страда със страдащите, и става техен поетичен изразител според както може да пише. Ако бях богат – щях да дам на бедните храна, домове, социални програми и материални блага, които да запълнят нуждите им. Аз обаче съм бедняк, който цял живот живее с многолюдното си семейство в квартира от 84 квадрата, и единственото ми богатство са дарбите, положени от Бога в сърцето ми. С тях не мога да дам на хората нищо друго, освен мисли и послания, облечени в поетична форма. Да им ги дам даром, без да съжалявам, че целият ми живот е една голяма загуба в земното, и може би печалба в Небесното. (Бъдещето не го знам – само Господ го знае, и само Той ми е Съдник!)
Реалността не винаги се покрива с добрите пожелания, докато пътят към ада винаги е постлан с рози. Днес никой критик не би дръзнал да обвини Христо Смирненски в черногледство, когато е писал „Братчетата на Гаврош„, защото сърцето на поета е кървяло от болка, за да го напише, гледайки уродливостта на дивия и безчовечен капитализъм. И ако често в моите стихове виждате трибуна на мъката и човешката нерадост и злочестина, то приемете, че това са сълзите ми, които проливам за братята и сестрите си. Друго нямам, за да ги утеша. Не мога да платя сметките им за наем, ток и парно. Не мога да напълня празните им хладилници. Не мога да накажа изродите, които превърнаха живота им в ад, нито да уволня началниците, които задържат с месеци заплатите им. Но мога да викам, да изразявам протеста си, да не стоя безучастен, да не стоя коравосърдечен, да имам позицията си, та дори тя да е тъжна и горчива. И точно затова няма никога да позволя на който и да било да става ментор на съвестта ми, или критик, готов да ми размахва пръст защо огорчавам със стихове читателите си. Не аз ги огорчавам, а жестокият, непоносим, отвратителен и грозен живот, който е реалността за мнозина. Стиховете са само поетично отражение на онова, което постоянно ни се случва. Едно огледало не носи вина за отразената в него мъка.
Ако някой има други очи, уши, памет и сърце – нека ги изпита в „Приказка за стълбата“ от Христо Смирненски. Може пък да се окаже принц по рождение, на когото боговете са братя. Но моите очи, уши, памет и сърце ще останат долу, при дрипавите и опустошените, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици. И нека никой повече не смята за досада социалната ми поезия. А ако му е непоносима, да натисне бутона за разприятеляване с мен и да си отиде от живота ми. Защото, както пише в началото на моята страница – това е поезията ми за моите приятели. А ако някой се чувства неприятно от стиховете ми – той просто е сбъркал поета и средата си, а дори и класата си. Такъв нека да потърси поезия, която да го възторгва от един розов живот без страдание и нещастия! Аз нямам розови очила! Реалността отдавна ги счупи, както при героя от стихотворението „Юноша“ на Христо Смирненски:
„Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат…“
И нека накрая завърша с мисълта на философа Джон Стюарт Мил:
„По-добре да бъдеш незадоволен човек, отколкото задоволена свиня; по-добре да бъдеш незадоволен Сократ, отколкото задоволен глупак. И ако глупак, или свиня са на различно мнение, то е, защото те знаят само собствената си страна на въпроса…“
Толкова от мен! Ако на някого тук му е тясно – свят широк, поети бол!
Ясен Ведрин
29 януари 2013 г.
СТРАНАТА, В КОЯТО…
Страната, в която прехвърчат патрони.
Страната, в която смъртта е комар.
Страната, в която Доброто се гони.
Страната, в която сънят е кошмар.
Страната, в която пращят силикони.
Страната, в която умират от студ.
Страната, в която престъпват закони.
Страната, която е в пълен банкрут.
Страната, в която виновници няма.
Страната, в която препускат цени.
Страната, в която търговци са в Храма.
Страната, в която се вършат злини.
Страната, в която се „сеят картофи“.
Страната, в която избухва пожар.
Страната, в която са празните строфи.
Страната, която си няма пъдар.
Страната, в която страхът е юздата.
Страната, в която диктува рушвет.
Страната, в която замитат следата.
Страната, в която си тъжен и клет.
Страната, в която царува прокоба.
Страната, в която на герба е лъв.
Страната, която е грешка и проба.
Страната, в която пролива се кръв.
Страната, в която сме живи-умрели.
Страната, в която човекът е скот.
Страната, в която избухват шрапнели.
Страната, в която смъртта е на ход.
Страната, в която разкъсват те псета.
Страната, в която бандитът върви.
Страната, в която гърми пистолетът.
Страната, в която беднякът кърви.
Страната, в която ограбват старица.
Страната, в която пребиват с тръба.
Страната, която ни беше светица,
сега ни е плач, и съдба…
Ясене,
Тъй като не владея римата, но имам съвест и разум, според възможностите си споделям кредото ти чрез публикациите си. Вече почти цялата мислеща част от нацията е наясно с това, което се случи в страната ни. Но всички опити за мобилизиране на изпадналия в кататония народ са безуспешни. Зомбирането от глашатаите на една и съща мафия чрез медиите е объркало тотално народа. Купуването на гласовете на лумпените допълнително циментира увереността им в победата си. Словото е сила, но диктата на глада – по-голяма. Что делать? Уви, решението винаги е идвало отвън. Почти винаги като Апокалипсис…