Интервю* на Хенриета Дионисиева с проф. СПАС РАЙКИН,
в. “Марица“, 4.01.2013 г.
(Публикуваният тук вариант е допълнен от проф. Райкин.)
– ЗАЩО СПОРЕД ВАС ТРАГЕДИИ КАТО ТАЗИ В НЮТАУН СЕ СЛУЧВАТ ТОЛКОВА ЧЕСТО В САЩ? ПРАВЯТ ЛИ ТЕ СТРАНАТА НА НЕОГРАНИЧЕНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ ОПАСНО МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ?
– Нека направо да отговоря с това, че тази страна не е опасно място за живеене. Тя е много голяма страна в сравнение с България – 9 666 532 срещу 110 912 кв. км. В САЩ ще се поберат 87 Българии. Американското население от 320 милиона надминава българското 46 пъти. Разстоянието от Ню Йорк до Лос Анжелис е 4830 км – това от Калотина до Бургас през Казанлък е 450 км. Жертвите на убийството в Нютаун не са така много за тази голяма страна, но това, че те са част от серия такива убийства, че то бе извършено в училище, че от 26 убити 20 бяха деца от детската градина, шест-седем годишни – смразява ума на човека и хвърля черна сянка върху лицето на Америка.
Защо това се случва в Америка, а не по други части на света? В публичните дебати, последвали трагедията в Нютаун, се обръща най-голямо внимание на широкото разпространение на огнестрелни оръжия, най-вече на тези с многострелни заряди, като пушката на убиеца – „Бушмастър“. По-малко внимание се обръща на това, че убиецът е бил душевно болен. И в двата случая обясненията не съответстват на числото на случаите от такъв характер. В Америка се изчислява да има около 300 милиона огнестрелни оръжия, и душевно болни с милиони. В дадения случай се касае за не повече от две дузини такива масови убийства. Погрешно ще бъде да се прави заключение, че Америка “по природа” е страна на масовите убийства, макар всички убийства в страната далече да надминават, пропорционално, всички държави в света. В същото време трябва да се добави, че широкото разпространение на огнестрелни оръжия е причина за далече по-чести единични убийства в страната, в сравнение с други страни. Ако за дузина-две масови убийства в училища, в университети, в театри и пр. трябва да се търси обяснение, то е в това, че те се извършват повече като подражание на първото такова в училището Колумбайн – не като вродена черта на американския характер и на американското общество. Но и в двата случая – масовите и единични убийства – огнестрелното оръжие и неговото разпространение вън от обществен контрол е главен фактор за тази трагична разправа в конфликтни положения. В последна сметка и в единия, и в другия случай убиецът, с изключение на случаите на самозащита, е изпаднал в душевно неравновесие човек, загубил контрол върху действията си.
Разрешението на тази дилема в душевното състояние на убиеца лежи в дълбоките корени на американската култура. Като изключим всички други фактори, които допринасят за така честото прибягване към огнестрелното оръжие, ще обърнем внимание на това, че Конституцията на САЩ, добавка № 2, гласи: “Една добре уредена милиция, бидейки нужна за сигурността на една свободна държава (Щат), правото на гражданите да притежават и носят оръжие няма да бъде нарушено.” Върховният съд на САЩ през 2008 г. реши, че това право не се свързва със служба в милицията, че то е право за индивидуално притежаване и носене на оръжие С това може да се обясни широкото разпространение в наши дни на тези оръжия. То се поддържа и защитава с всички средства от оръжейната индустрия в САЩ и нейната дясна ръка – NRA – National Rifle Association. Тази организация обединява широката маса притежатели на огнестрелно оръжие, под предлог на защита на лова и спорта, и за самозащита. Зад тази организация стои мощната оръжейна индустрия в Америка. И понеже правото за носене на оръжие може да бъде ограничено със закони, прокарани от Конгреса, то американските политици и държавници, избирани от народа, преди още да влязат в длъжност застават в редовете на НРА и оръжейната индустрия, решени да се борят в законодателните тела срещу приемането на закони за ограничаване на огнестрелните оръжия. Оръжейната индустрия прави колосални печалби с продажбата на оръжия от всякакъв позволен вид и е в неин интерес да поддържа политици в изборите, които поддържат свободното притежание на нейните продукти.
Всичко това подхранва и широката реклама на огнестрелните оръжия от холивудската филмова индустрия, а в най-ново време и от интернетните игри, където насилието се изразява в чрезмерна употреба на огнестрелни оръжия. В тези филми и игри оръжието разрешава всички конфликтни сблъсъци, а убийството на театралната сцена е обилна храна за въображението на публиката. Ценността на човешката личност се снизява до нивото на бездушни предмети и моралното чувство на зрителя на театралните убийства против убийството се претъпява. Трагичните сцени от какъвто и да било характер му стават безразлични. Това става характерна черта особено на душевно болни хора.
Друг водещ фактор за заразата с любов към огнестрелното оръжие и неговата употреба в разрешаването на конфликтни сблъсъци – на душевно здрави и душевно болни лица – е официалното деградиране на религиозни институции и на религиозното възпитание на подрастващите поколения в духа на техните морални системи. Каквото и да се мисли за религията, за всяка религия, тя внася в характера на подрастващото поколение морални ценности, които, дори и когато религиозните доктрини загубят влиянието си, остават като положително наследство за цял живот – ако не за всички изложени на религиозно влияние, то за голяма част от гражданското население.
Тук пак стигаме до едно конституционно положение, което внася проблем в американската култура. Държавниците основатели на САЩ, вживели се в наследството на ранните емигранти от Европа, които са бежанци от режими, преследващи свободата на религията, внесоха в конституцията специален член – първото допълнение – с което забраниха на Конгреса да гласува закони, с които се предписва държавна религия, като не се забранява изповядването на каквато и да било религия. Но, бидейки религиозни, преимуществено християни, американските граждани продължиха безпрепятствено да поддържат църквите си и да празнуват християнските празници без държавни ограничения. Това положение продължи до около средата на ХХ век. Междувременно демографският характер на страната след 1950 г. започна да се променя и до края на века англосаксонският характер на Америка загуби доминантното си положение. След което новите етнически и религиозни организации придобиха национален характер. И тъй като измежду новите емигрантски групи, придобили влияние по високите кръгове на американското общество, имаше и такива, които исторически бяха във враждебни отношения с християнството, те оспориха традициите на християнските групи да практикуват религиозните си прояви на обществени места, на основание на Първото допълнение на Конституцията, и успяха да наложат това ограничение на религията. Така в продължение на последните петдесет години, на основание на Първото допълнение към Конституцията, се започна широка кампания за прогонване на всякакви християнски и всякакви нехристиянски религиозни прояви в училищата и на обществени места. Най-важното – образователната система прогони от училищата всякакви религиозни прояви и така сложи край на моралното въздействие всред подрастващото поколение. С това се прекрати и въздействието на християнските – но също така и на всички религии – в културата на американския народ. Беше време, по време на Коледния сезон, и по наше време до неотдавна, когато влизахме в местния Мол, и от всякъде гърмяха традиционните коледни химни, които изпълваха празничната атмосфера с оптимистична, възторжено тържествена радост. Там днес не се чува омайната музика на “Тиха нощ, свята нощ“. Сега, като отиваме в Мола, всичко е замряло или ако има някаква музика, тя е само ехо на връщане към времената, когато Джанис Джоплин проглушаваше ушите с нейните прочувствени, но отчаяни музикални крясъци.
Всичко това внася в американската култура дух на обезценяване на човешката личност като абсолютна стойност и отваря широко полето за масови убийци – душевно болни или морално безразлични хора.
С този дух на обезценяване на човешката личност, внесен в американската култура, може да се обясни и узаконяването на аборта, убиването на достатъчно развили се деца в утробата на майките им, убиването дори в момента на раждането. В Нютаун бяха убити двадесет деца. От узаконяването на аборта от Върховния съд на САЩ – “Roe Vs Wade”, 1973 г., досега така са убити над 50 милиона живи деца в утробите на майките им. Тук може само да добавим, че в България се имитира всичко, което идва от Америка, и се насажда същия дух на обезценяване на човешката личност, а с това и на всички морални ценности, които са държали българския народ да оцелее в 13-вековната си история.
Така, по силата на тези исторически процеси, страната на “неограничените възможности” се вижда отвън като да е станала страна на неограничените убийства. Но това не я прави опасна за живеене страна. Нейната големина и нейният брой на населението правят епидемията от убийства само едно неприятно впечатление, което не отива по-далече от отразяването му в медиите, когато те експлоатират тези случаи за правене на печалби. С изключение на пострадалите, за масите то остава мимолетна новина.
.
– ВИЕ САМИЯТ ЧУВСТВАЛ ЛИ СТЕ СЕ ЗАСТРАШЕН НЯКОГА В САЩ?
– От момента, когато стъпих на американска земя – 30 юни 1954 г.- до ден днешен – нито за момент не съм се чувствувал застрашен от каквото и да било, и от когото и да било. Аз напуснах България – избягах през границата в Гърция – седем години след 9 септември 1944 г. Това бяха седем години, преживени в непрекъснат страх, че всеки момент могат да почукат на вратата и да ме отвлекат Господ знае къде. Това бяха години на ходене по яйчени черупки, да не се изпусне някоя дума или да не се направи някаква уйдурма, за да изчезна от този свят. Преди да тръгна да бягам от трудовашкия лагер край Балчик, от постройката на военно летище, пеша до Варна с двама приятели, и с влака до Пловдив, оттам в Родопите, аз бях дошъл до заключение, че от тази служба жив няма да изляза – така че опитът за бягство си струваше риска. Вече запознат с принципите на американската конституция и нейните гаранции за свобода на словото и печата, аз се впуснах в българския емигрантски политически живот. В продължение на 40 години бях редактор-основател на три списания, където в стотици резолюции, статии, есета и коментари, както и дълги писма до видни наши общественици, аз често критикувах остро американската политика по въпроси, които засягаха България. Нито веднъж аз не бях повикан да давам обяснения за изказаните от мене мнения и критики от американските служби – ФБР и СІА; нито пък съм бил дискретно съветван да не показвам такава смелост при изнасяне на мненията си. Аз бях заплашван с убийство от една българска политическа организация в Торонто заради статии, с които критикувах остро един техен идол; бях заплашван със съд от един от видните български чиновници в Радио “Свободна Европа” – от адвоката на Радиото, т.е. от самото Радио – за критика на изявленията му пред американски вестник; аз бях дори заплашван със съд от двора на цар Симеон. Но никога не трепна окото ми от страх, че от това ще излезе нещо. Има си хас! Да избягам от България, за да дойда в Америка, където официалната американска агенция за пропаганда против комунизма да ме дава под съд защото съм обидил един от чиновниците им, бивш български дипломат на комунистическото правителство! Силата на моите убеждения ми даваше кураж да остана верен на принципите си. Моята вяра в защитата от американската конституция беше безпределна. С тази вяра аз се втурнах да постигна житейския си идеал в Америка… И го постигнах без нито за минута да почуствам страх, че Америка ще ме спре по пътя за постигане на идеала ми и за устройване на семейния ми живот.
Иначе никога не се намерих в опасно положение, за да бъда застрашен. А едно наше хрисимо момче, но не дотам запознато с опасностите на живота в Ню Йорк, се беше опитало да прекоси Централния парк, за да се върне в квартирата си през нощта, и бе убито със сопи от някаква ганга от млади хулигани.
– И ТОЗИ ПЪТ ЛИ ВЛАСТИТЕ НЯМА ДА ПОСМЕЯТ ДА ПРОМЕНЯТ ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА, ДА ВЪВЕДАТ ПО-СТРОГ ОРЪЖЕЕН КОНТРОЛ? ТОВА ЛИ ВСЪЩНОСТ Е РЕШЕНИЕТО НА ПРОБЛЕМА ЗА ИЗБЛИЦИТЕ НА НАСИЛИЕ?
– Ако правилно разбирам Вашия въпрос, властите в Америка се страхуват да променят правилата на играта като въведат по-строг оръжеен контрол. Този страх не е път за решаване на изблика на насилие в САЩ. Не е ясно от кого и от какво се страхуват властите. Първо ще забележа, че тук не се касае за никаква игра. Никой не си играе с огъня. Нито пък е приемливо, че и друг път властите са проявявали такъв страх. Подобни изблици е имало и по-рано, и властите са се справяли с положението по законно установени процедури. Не е приемливо и това, че изблиците на насилие и страхът на властите са свързани по някакъв начин. Изблиците на насилие са мотивирани от психологически реакции на душевно болни хора или на здравомислещи граждани с повишено чувство на опасност, или от преследване на идейни предразсъдъци – не от страха на властите да променят правилата на играта като въведат по-строг оръжеен контрол.
Това са два различни въпроса: изблиците на насилие и страхът на властите. Властите, изпълнителната и законодателната власт, са жертва на една законно установена корупция, която подкопава тяхната служба в интерес на обществото.
Изпълнителната власт, Президентът, е изборна институция. Такива институции са също и законодателните тела – Сенат и Конгрес. Първата грижа на Президента, на сенаторите и конгресмените, вън от техните служебни задължения, е да си осигурят преизбиране след изтичане на мандата им. Тук те стъпват в примките на корумпираните процеси. Първо, те имат нужда от избиратели, които да гласуват за тях.
Притежателите на огнестрелни оръжия са най-широкият кръг избиратели, те защитават страстно правото си да носят оръжие, гарантирано им от конституцията и се борят против ограничаването на това право по законодателен път. Второ, изборните процеси изискват големи фондове да заплащат разноските по поддържане на организацията, разноски по кампанията и най-вече плащане на високи цени на медиите да предават тяхната платформа. Тук на помощ им се притичват оръжейните магнати и тяхната дясна ръка NRA – Nationаl Rifle Association (Национална асоциация на оръженосците). Разполагащи с огромни фондове, оръжейните магнати, имат интерес от колкото се може по-неограничена свобода за производство и продажба на всякакво разполагаемо оръжие. Те хвърлят огромни суми в избирателните комисии на президенти, конгресмени и сенатори – всичко е законно установено – и когато облагодетелстваните кандидати спечелят, те са вече обвързани да гласуват против всяко предложение в Сената или Долната камара, което предвижда “по-строг оръжеен контрол”. Това е корупцията, за която споменах по-горе. Тази корупция няма нищо общо с “изблиците на насилие”.
В рамките на тази система се упражнява американската демокрация и по въпросите на оръжейния контрол. Оръжейната индустрия, в допълнение на други индустрии, финансират изборите за сенатори, конгресмени и президенти. Всичко това е в рамките на законите, но в основата си е политическа корупция, при която оръжейните магнати и техните лобисти играят главна роля. По-горе споменах, че миналата годна Върховният съд на Америка определи , че неограничената финансова подкрепа на кандидати за президенти, сенатори или конгресмени – и всички други изборни позиции – е упражнение на правото на свобода на мисълта, печата и пр. Така че, не е въпрос до “смелост” на държавниците, на властите, да променят “правилата на играта”. То е по-скоро въпрос на личен интерес. Самата система е така устроена, че много малко се променя, ако въобще се промени. Влиянието на лобитата трампира демокрацията. Ако даден кандидат не поддържа интересите на финансовите магнати, в следващите избори няма да бъде финансово подкрепен, за да бъде преизбран. Това е узаконена политическа корупция, която е пуснала такива дълбоки корени в американската политика, че едва ли е възможно тя да бъде изкоренена.
По сега действащите закони притежателят на магазин за продажба на оръжие е задължен да провери по телефона в съответната служба дали купувачът не е лишен или ограничен в правото да закупува оръжие, и само тогава той може да продаде или да откаже на купувача. Но за това ограничение се намират много начини то да бъде заобиколено. Оръжейният търговец, обаче, не проверява за душевното състояние на купувача, понеже така се нарушава принципа за тайната, запазена само за доктора и пациента. В Америка има 1.8 милиона регистрирани душевно болни. Може би още толкова, а може би и повече, остават нерегистрирани. А такива в Америка са милиони. Тези милиони лесно могат да се снабдят на “черния пазар” с всякакъв вид оръжие. Точно из тези среди най-често излизат атентаторите, способни на изблици на насилие.
Огнестрелно оръжие може да се закупи и извън системата под държавен контрол. Понякога продавачите на такова оръжие организират “пазари” за свободно закупване и продаване на оръжия, където не се прави никаква проверка на купувачите. Като има лесен достъп до огнестрелни оръжия и като има милиони душевно болни – чиято болест се подхранва със заглушително възхваляване от киноекраните с холивудски филми, и от интернета, наситен с игри, където убийството на хора е нещо като спортна игра – какво друго би могло да се очаква, освен много, много повече такива атентати? И даже може да се запитаме как така от милиони душевно болни, които много лесно могат да се снабдят с оръжие, са се намерили само една или две дузини, които нападат училища?
Не показва ли това, че причината за такива масови убийства не е лесният или труден достъп до огнестрелните оръжия? Това по-скоро е причина за много по-голям брой убийства в семейства или в някакви единични случаи – но не за масови убийства на публични места. Синдромът за подражание “сору сат” (идиом, който значи „подражаваща котка“), както го наричат в Америка, обяснява по-добре масовите атентати. Случаят с убийството в училището Колумбайн сложи началото на масовите убийства в училища и на други публични места.
След масовото убийство на деца от един душевно-болен младеж в Кънектикът, се повдигна все пак всенароден дебат как да се сложи край на тези трагедии. Говорител на NRA – организацията на оръжиеносците, дясна ръка на оръжейните магнати – изрази мнението на организацията, че във всяко училище в Америка трябва да се поставят въоръжени полицаи и да се въоръжат учителите за опазване живота на децата в случай на такива атентати. Американската общественост отхвърли това предложение. От най-високо място, от Президента на Америка, се заяви, че в най-скоро време може да се пристъпи към ново законодателство, с което да се прекратят такива атентати, като на първо място се забрани продажбата на оръжия, по начало предназначени за военните сили, и магазинният капацитет се ограничи до 10 или по-малко патрона. Оръжейните магнати и НРА скочиха против такива предложения. Съмнително е дали като се предложат каквито и да било ограничителни мерки “за по-строг оръжеен контрол”, те ще бъдат приети от Конгреса.
В страната има 300 милиона огнестрелни оръжия, които е невъзможно да се съберат. Дори и да се забрани продажбата на такива оръжия, те ще намерят път към черния пазар – така, както стана с конституционното допълнение за забрана на алкохола, което не можа да се приложи от властите и беше отменено. В страната има и 4-5 или повече милиона душевно болни, и все ще се намерят единици, които ще прибягнат до убийства от масов характер за задоволяване на психологическите си нагони. Към всичко това ще трябва да се добави и т.нар. Copy cat синдром, който действа като зараза за падръжание на извършени вече подобни атентати. Случаят Колумбайн може би начена серията масови убийства в училищата и публични места в Америка. Такива случаи не могат да се предвидят и не могат да се предотвратят.
За този въпрос, според мен, няма лесно разрешение. Остава само да се изживее.
– СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ЧУВСТВАТЕ ЛИ САЩ СВОЙ ДОМ? КОЕ Е БЪЛГАРСКОТО, РОДНОТО, КОЕТО НЕ МОЖЕТЕ ДА ПРЕЖАЛИТЕ?
– Ако бях отговорил на този въпрос преди една седмица, когато достигнах до него, бих ви казал, без много да мисля, че няма нищо българско, родно, което не бих могъл да прежаля. Днес, 24 декември, след дълъг размисъл и вживяване в дългогодишното ми пребиваване в чужбина, с поглед към цялата ми обществена дейност, виждам, че през изтеклите шест десетилетия, по всяко време след прекрачването на границата на 19 юни 1951 г. има нещо, което ме е свързвало с България, което ме е вдъхновявало и поддържало духом, което ме е свързвало с България и нито за момент не ме е напускало.
Нека първо ви изповядам кое ме е накарало да ви отговоря първо с отрицание. Въпросът ви възкреси в съзнанието ми образи от България, които по-скоро бих желал да забравя. В моите детски и юношески години аз рaстях в пословична беднота. Къщата ни, градена в турско време, се съсипваше, живеехме в една стая – тя ни беше дневната, тя ни беше спалнята (на цялото семейство), тя ни беше кухнята и трапезарията. Зимно време се отопляваше от малко кюмбе, подът беше от дъски с процепи, зеещи към зимника, който през зимата служеше за обор на кравите, телетата и прасето. Когато кравите се изхождаха, ние чувахме плясъка на изпражненията им. Майка ми, която често беше болна, спеше на креват, покрит със сламеник. Аз, тати и малкият ми брат спяхме на пода върху остър бодлив козяк, който аз сутрин извличах в друга стая, нещо като склад, а вечер го довличах в дневната. Така правех и със скъсаните износени черги. Ние спяхме с дневните си дрехи. Сърбахме чорбата от обща дървена копаня с дървени лъжици; не си служехме с вилици, а топяхме залъците от тигана с голите си пръсти. Няма да сравнявам този начин на живот с жилището ми днес, утроено от съпругата ми като художествена галерия, с всички условия на един луксозен дом.
Но не е само това. Като искате да сравнявам моя “дом” в България и моя дом в САЩ, аз ще зачета вашата употреба на “Дом” в преносен смисъл. Но и тук ще се препънем в остър камък. Често в съзнанието ми изникват спомени, които навяват черни мисли. Там, в България, като младеж на 21 година, на 21 юли 1944 г. насред улицата ме срещнаха трима партизани, окупирали селото, и насочиха шмайзерите си срещу мене. След минута един от тях връзваше ръцете ми зад гърба, докато аз се взирах в дулото на шмайзера на другия партизанин, умирайки от страх в очакване на разстрел.
Друг подобен случай беше арестуването ми по средата на декември същата година. Една ранна вечер се почука на вратата. Тати отиде да види кой чука. Той се върна и ми каза, че са дошли за мене. Това бяха трима възрастни съседи, въоръжени с натъкнати щикове, които ме заведоха в общината. Още при стъпването във фоайето, бях грабнат от груби ръце и блъснат към стаята на разсилния, пред вратата за избата. Един от непознатите, може би другоселци, ми залепи съкрушителен шамар с думите: “Ти ли бе, хубоснико, ще се бориш с нашата партия!” Аз треперех. Втори шамар, още по-силен. Намесиха се и други с юмруци и ритници. Един ме ритна с ботуша си в левия крак, близо над коляното, така силно, че паднах на пода. Този крак ми се схвана и докато стоях затворник в избата, не можех да вървя. Искаха да им кажа кой ми е дал нареждане да ставам член на БЗНС. Те не приемаха отговора, че никой не ми е нареждал, че аз сам съм поискал това от селското ръководство на БЗНС и съм бил приет на събранието на дружбата. Биенето продължи, въпросите се повтаряха и накрая ме избутаха по стълбата в избата, където вече бяха арестували около 50 души. На връх Никулден, 19 декември, ни освободиха. Тати дойде да ме вземе с колата. Аз не можех да вървя. Това което страшно ме нарани и никога не забравих този случай, беше разказът на майка ми, че в нощта преди освобождението ми тати ме сънувал обезглавен и плакал неутешимо дълго време – плач, какъвто тя никога не е виждала преди у него.
Нека тук да вмъкна нещо, което се случи много късно – през лятото на 2012 г. Мой съсед от Зелениково, впечатлен от моите прояви в чужбина и моите публикации, д-р по икономически науки, прекарал своя дял от унизения и преследвания през комунистическо време, поет и писател, Цаньо Цвятков, живущ в София, но често посещавал Зелениково, взел инициативата да ми се отдаде чест за постиженията, с които съм направил родното си село известно по цял свят и в България. Той споделил своята идея с кмета на селото г-н Кръстю Бациев (член на социалистическата, по-рано комунистическа партия) и друг съсед, сега в Карлово (професионален художник) и ги спечелил. Цаньо предложил щото в общината да се постави голямо табло с портретите на най-видните зелениковци от Освобождението на България насам, с кратки биографични бележки. Изработването на таблото се възложило на другия ми съсед, художникът Грозю Славов. Аз не възразих на тази идея, но не изпусках изпредвид, че редовната социалистическа партия в селото ще предотврати завършването на проекта. Наистина възражения са били направени, но Бациев отговорил, че съм поставил селото на картата на България и съм заслужавал признание. Така изработеното табло беше поставено на стената във фоайето на общината с образите на шест прославени зелениковци – от възрожденската епоха до наши дни. Моят портрет срещу входната врата, до мене мой връстник гимназист от старо време, комунист, прославил се като световен парашутист, загинал като паднал – слухове има, че бил бутнат – без парашут от самолета. По времената от около 9-ти септември ние дори не си казвахме “Здрасти”.
Та всичко това в същата тази община, в която през декември 1944 г. аз бях пребит от новите тогава управници, комунисти партизани. Днес в същата тази община ми се прави чест да бъда достоен за почит зелениковец, и то с подкрепата от кмета социалист Кръстю Бациев! Аз съм принуден, по-скоро аз съм поласкан от това, че в моето родно село, Зелениково, партизанските страсти от миналото са замрели и са на изчезване.
Много други спомени от България се бяха задържали в съзнанието ми. Аз си спомням каторжническите дни в трудовашката служба при строежа на военното летище в Безмер, после в Балчик; спомням си бягството ми от Балчик до Родопите, над село Марково, въоръжен с карабина на рамо и бомби в джобовете, и онези 44 дни в глад и мраз с другарите ми дезертьори и ятаците ни. Много пъти си премислям и общи събития в България от Освобождението насам. Замислям се за това как Стефан Стамболов разстреля Олимпий Панов – заместника на Левски след неговото обесване и герой от Сливница, и неговите другари; припомням си как самият Стамболов беше съсечен на улицата; как Стамболийски беше обезглавен в лозята край Славовица… Но да не правя тази история много дълга, само ще припомня „Вартоломеевата нощ“, вилняла по цяла България на 6-ти срещу 7-ми октомври 1944 г., когато по заповед отгоре, от комунистическото партийно правителство, бяха избити половината от “безследно изчезналите”, преди да се публикува закона за “народния” съд на 7 октомври… Ако тези “безследно изчезнали” бяха изправени пред “Народния съд”, публикуван часове след убийствата в Юнчала, те не биха имали такава съдба… Антон Страшимиров, след убийствата по събитията след 9-ти юни 1923 г. се беше провикнал: “Клаха народа, както турчин не го е клал!” Колко повече убийствата през „Вартоловеевата нощ“, надминаха светите жертви в Батак! В Батак башибузуци клаха беззащитното население. През „Вартоломеевата нощ“ българи клаха българи…
Тук само ще приведа случая с убийството на моя селски свещеник… Случи се така, че вечерта на 6-ти октомври, по време на вечерната традиционна разходка по “стъргалото”, минавайки край общината, погледнах към стаята на бирника. Внезапно лампата светна. До ключа стоеше отец Стефан Тафров. Той махна с ръка за поздрав и мигновено загаси лампата. Той ще да ме е видял да се приближавам и като да е искал да каже “Сбогом”. После се разчу как е бил убит с пет други съселяни, между тях и Койчо Маневски, на когото дължах продължаването на образованието ми в семинарията. На свещеника отрязали езика и го карали да опее другите, отрязали ръката му и искали да се прекръсти… Друг арестант, мой далечен братовчед, 24-годишен, когато започнали да заравят убитите, бил още жив и поискал да го доубият. Един от джелатите му разцепил главата с кирка…
Та тези са спомените ми от България, спомени, които няма да забравя.
Този “дом”, в който преживях последните си години там, беше дом на постоянен страх и ужасии, които аз не можех да забравя. Тази горчивина в душата ми никога не изчезна от съзнанието. Моят нов “Дом”, Америка, се оказа по-добра мащеха от родната ми майка България. Но не бързайте да ме упреквате. През всички години на моето емигрантство, от 1951 г. та досега, аз съм се посветил на борбата за освобождение на същата тази България. Свидетелство за това са двадесетте тома на моите публикации в две серии: “Политически проблеми пред българската общественост в чужбина“, пет тома, и “Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век”, тринадесет тома. Към тях аз прибавям и двата последни тома – “Сан-Стефанска България. Поява, съдба, триумф и трагедия на българската национална идея”. Как, при всички гореизброени спомени, съм могъл да напиша двадесет тома история на борбата ми за освобождение на същата тази България? Нито веднъж, нито за момент, през всички тези десетилетия, такъв въпрос не се появи в съзнанието ми.
Аз бях намерил подслон в Америка, направих кариера в САЩ, създадох дом и семейство в САЩ, но през всичкото това време аз отдавах всеки свободен момент от изтеклите над шестдесет години на борбата за освобождение на България. Аз бях в челните редици на тази борба всред българската емиграция. Защо, в духа на гореизложеното, аз не се оттеглих от тази борба? Никога не съм се замислял по този въпрос. Имаше нещо по-дълбоко, което ме свързваше с българския народ, не с България на планините, на равнините, на реките и нейната разкошна природа. Това беше моята любов към българския народ, в недрата на който бях израснал, с болките и радостите, с които той и аз бяхме живели заедно. Това беше моето съзнание за дълг към този народ – без някога да се замислям за това. Аз оставих този народ в черно, непоносимо робство! С цялото си сърце и душа му състрадавах за робските окови, които носеше, и всеотдайно се бях предал на негова служба, за неговото освобождение.
Много рано, в моето детство, около десетата ми година, у мене беше вдъхнато съзнанието за наранената правда на българския народ – и заедно със сираците и вдовиците, на жертвите на Балканските и Европейската война – аз съм плакал на молебените, пред величествения паметник в тяхна чест посред селото. Това чувство на наранена българска правда и спомените за комунистическите издевателства, все в духа на принципа за справедливост, ме вдъхновяваха да водя борба за освобождение на България докрай. Моите герои през всички тези години бяха Паисий, Раковски, Ботев, Бенковски и тяхната жертвена борба за освобождаването на същия този народ, когото аз бях обикнал и за който се бях включил в народната борба за освобождение. Това е българското, това е родното, което аз никога не съм можел да прежаля и до последен дъх, до последна минута, съм посветил на този народ живота си. Това е България за мене: Българският народ.
Като следя събитията в България днес, настрана от икономическата криза, в която се гърчи целия свят, често се питам дали в България още пеят “Жив е той, жив е” или “Тих бял Дунав се вълнува”, дали четат и рецитират на публични събрания “На Прощаване” и “Хайдути“, и Иван-Вазовата “Епопея на забравените“? Или всичко това сега се счита за рasse. Когато бях трудовак, офицерите ми възлагаха до повеждам песните на път за строежа и на връщане от работа, когато вървяхме, натоварени с кирки и лопати. Репертоарът се състоеше от няколко български и руски маршове, между които и “Герой, герой Чапаев“. Като свършвах този репертоар, аз запявах “Жив е той, жив е!”. Целият взвод поемаше след мене и когато се стигнеше до строфите “Жетва е сега, пейте робини” и “В таз робска земя ще да загине и тоя юнак, но млъкни сърце!”, полето гърмеше от нашите гласове, а подофицерът Попчев, от Голямо Конаре или от съседните села, крачейки отстрана, почервенял като рак, не можеше да ни спре или обвини, че сме пеели поемата на Ботев – за дълго време представян като любимец на комунистите.
Страхувам се, че при текущата европеизация, налагана отвън и имитирана по маймунски отвътре в България, старият патриотизъм и българският национализъм започват да вехтеят, бледнеят и захвърлят на купището на изживяна история. В този смисъл нещата сега са по-лоши от времената на комунизма.
– НАКЪДЕ, СПОРЕД ВАС, ВЪРВИ ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ? КОЙ ОТ ПОЛИТИЦИТЕ ВИ ВДЪХВА НАЙ-ГОЛЯМО ДОВЕРИЕ?
– Не по нейна вина днешна България върви по пътя на нейното затриване, но с помощта и безгрижието на нейните държавници. Близката или далечна катастрофа ще бъде много по-опасна и съдбоносна от онези в 1018-та и 1393-1996 г. Както в 1941 и 1944 г., така и в 1989 г., нейната политика и бъдеща съдба се решават от събития на по-голямата европейска и световна сцена. Тя не можеше да избира между своята независимост и акулите, които посегнаха да я заробят – Германия, Съветския съюз и Америка. Цар Борис поне успя да я запази да не хвърли стотици хиляди наши войници на Източния фронт, но Тодор Живков изпрати нашите момчета да помагат на Брежнев срещу Прага на Дубчек. А неговите наследници, преходчиците, ги изпратиха да защитават “интересите” на България в Ирак и Афганистан.
Докато нашите момчета оправят работите на Ирак и Афганистан, чужди проповедници се разпореждат в България, в попски раса или цивилни дрехи, въоръжени с библии, микрофони и американски химикалки, под европейски шапки или турски фесове, да заличават от съзнанието на българина спомените за неговите герои – Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски и плеадата наши народни будители. И да подкупват с торби злато нашата интелигенция, за да се откаже тя от своето национално съзнание и национална гордост, както и от “българското, родното, непрежалимото.”
Никой не знае докога ще трае днешната конфигурация на силите в света, но всеки знае, че такива конфигурации не са вечни. Империята на Александър Македонски се разпадна веднага след смъртта му; Римската империя имплодира отвътре, заграбена от германските нашественици; Свещената Римска Империя се загуби в пламъците, запалени от Наполеон; Свещеният съюз на Александър и Метерних изгоря в пожарищата на националните революции; колониалните империи се сгромолясаха във Втората световна война; „вечните“ империи на Хитлер и Сталин бяха отнесени от вятъра. Сега е ред на новите конфигурации на НАТО и ЕС. Земетръсът под основите им вече се чува по стъгди и мегдани. А когато денят на техния разпад дойде, какво ще се случи с България?
Тя е обградена от 1912 г. насам със “съюзници-разбойници”, които й оглозгаха кокалите – а сега, когато и където се появи въпрос, засягащ Балканите, те скачат като попарени, за да не позволят на България да продължи да диша. Те заобикалят България с железен обръч, за да няма тя достъп до отворени морета или свободен път към Западна Европа. Те имат солидни бази на влияние в Париж и Лондон, и не престават да плашат Вашингтон с мнимото русофилство на българите. Осемдесетмилионна Турция, въоръжена до зъби с американско оръжие, с милионна армия, още изписва по картите си турската провинция от старо време като Булгаристан и не престава да насъсква турското малцинство в България за евентуално прекрояване на българските граници. Какво остава на България? Нейната доктрина за национална сигурност почива единствено на конфигурацията на световните сили, под умбрелата на НАТО и ЕС. Ами ако те се разпаднат, къде ще отиде малка България с нейната армия от 35 000 щика? Та натам върви България днес. Нейната единствена надежда е НАТО и ЕС. Но историята, която посочихме, е доказателство, че това е само върбова сянка за сигурността на България – и ако в близко или далечно бъдеще те се разпаднат, ние ще се намерим в същото положение, както бяхме на 16 юни 1913 г., а може би и още по-лошо – повторение на 1018-та или 1393-та година.
Аз не виждам, че някой от днешните – па и бъдещите – политици на България би могъл да предотврати такова стечение на събитията. В този момент Бойко Борисов се оказва да е най-способният политически вожд на България, който със здрава ръка стабилизира вътрешното положение, под дебелата сянка на Америка, но за в бъдеще… Аз не познавам днешните политици в България, за да изказвам мнение за квалификациите им.
.
– ЗАЩО КОМУНИЗМЪТ СИ ОТИВА ТОЛКОВА ТРУДНО И БОЛЕЗНЕНО ОТ СТРАНАТА НИ?
– Просто казано, защото в 1989 г. българският народ не се вдигна масово за неговото прогонване от страната. Политиците след 10-ти ноември се оставиха да бъдат дирижирани от партийните водачи. Желю Желев завърши един от протестните митинги с думите: “Хайде да си вървим, за да не загубим това, което постигнахме“. Безкръвната революция в България завърши с капитулацията на демократичните сили и възстановяването на Отечествения фронт от 9-ти септември 1944 г. – такъв, какъвто беше замислен на книга от Георги Димитров, но никога неприложен до двете “кръгли маси” в 1990 и 1991 г., които доведоха до Конституцията през м. август същата година. Многозначително е това, че тази Конституция изключи от политическите процеси всички, които не бяха живели в България най-малко пет години. Това означаваше, че цялата българска политическа емиграция беше лишена от правото да участвува в изграждането на демократична България. Комунистическата партия остана на власт и уреди работата така, че тя да продължи пряко и косвено да направлява политиката на страната.
Нека към това прибавим и обстоятелството, че България живя две поколения, над четиридесет и пет години, под комунизъм; че тези две поколения бяха израснали и възпитани в школите на комунистическата партия; че цялата българска интелигенция и целия български народ бяха комунизирани; че българската бюрокрация и стопанските ръководители бяха отраснали в редовете на комунистическата партия; че българският народ беше трениран като стадо овце да върви след червените магарета и никога и никъде не вдигна ръка против поробителите си. Как всичко това можеше да се заличи изведнъж с един мокър парцал? И когато крещяха по мегданите за новата демокрация, и най-запалените демократи – в маниерите и методите си – следваха същите принципи, които бяха налапали през комунистическо време. Не съм видял публикувани досиетата на всички водещи преходчици, но народът ще ахне в почуда, ако и техните досиета се публикуват като тези на владиците.
Комунизмът ще изчезне безболезнено, когато поколението, расло под неговия гнет – привилегировани и нагожденци – се простят с този свят; когато комунистическата партия открито и гръмогласно се прогласи за наследник на политиката и философията на старата Българска социалдемократическа партия на Янко Сакъзов и Кръстю Пастухов, от която се отцепи през 1903 г. Това, че тя се прогласи за социалистическа, но остана формално и фактически продължение на БКП под социалистическо було, само продължи дните на комунизма в България.
Но наследството на комунизма няма да изчезне, старото време няма да се върне. Това наследство е в новата икономическа система, която комунизмът създаде, и която се е пропила в съзнанието на българина така, че той не може да се освободи, и във всяка нередна проява в обществения живот вижда комунистическо присъствие. Когато всъщност такива нередни прояви са типични и за капиталистическата демокрация, която днес съществува в България.
.
– ЩЕ УСПЕЕ ЛИ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ДА СТАНЕ ДУХОВЕН СТОЖЕР НА НАЦИЯТА? КАК?
-Много съм писал по църковния въпрос. Още с излизането ми от България в края на месец юни 1951 г. изпратих доклад до Световния съвет на църквите в Женева за положението на БПЦ под комунистическия режим. Това ми спечели стипендия за следване в Атинския, Женевския, Базелския университети и King’s College в Лондон – докато получа виза за Америка. Два месеца след пристигането ми в Америка, през септември 1954 г., написах обширна Декларация за Митрополит Андрей, с която – като изброих убитите от комунистите висши и низши духовници на БПЦ, и робските окови, наложени й – препоръчах щото Епархийския съвет да осъди комунистическата политика по отношение на Църквата и да продължи административното си неподчинение на църковните власти в София, обявили се в подкрепа на комунистическия режим, като в същото време деклaрира статута си като неделима част от БПЦ. (С. Райкин, “Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век”, том 4, “Безотечественици”, стр. 273-279, С. 1993). През следващите десетилетия прокарах много резолюции по конгресите на организации, в които участвах, и написах статии, коментари и есета, в които заклеймявах и комунистическата власт, и църковното ръководство, което й сътруднечеше. Но винаги съм оставял отворена врата за Църквата да се оправдае – с мними или действителни аргументи за политиката, която следва. Така в посочената по-горе декларация, и в други статии и документи, аз съм допуснал:
(Отношението, възприето от ръководството на БПЦ в София към комунистическото правителство) „може също така да е продиктувано (като) единствено възможната стратегия и тактика за запазване съществуването на църквата като институция и косвена съпротива на комунизма.“ (10и).
“Българският национален фронт… не ще позволи временни обстоятелства или недостойни водачи да отклонят БПЦ от историческата й мисия на верен страж на българщината и безпогрешен вожд в дни на неволя и изпитания.” (Под псевдоним С. Божидаров, “Политическо пътешествие …”, том 6, стр. 52)
„Не е възможно също така да се разберат мъчните компромиси, които българското духовенство понякога е принудено да прави, за да задържи вратите на Църквата отворени, за да поддържа мъждеещия пламък на вяра в народната душа. Но пък никак не е трудно да се разбере, че сиянието на кръста и зовът на църковната камбана днес в България са единственият символ на отрицанието на комунизма, единственият символ на народната съпротивителна борба, който зове за народно единение. Българската православна църква, идейно и обществено отречена от комунистите институция, е жив символ на отрицанието на комунизма. Вярата в Бога е неверие в комунизма.“ („БПЦ вчера, днес и утре“, том 7, стр. 156)
Така аз разбирах мисията на църквата като духовен стожер на българския народ. Това аз очаквах от нея при дадените обстоятелства. В писмо до епископ Партений, датирано 1-ви декември 1965 г., публикувано от мен в моето списание “Свободно Земеделско Знаме” в 1982 г., под заглавие “Какво очаква българската политическа емиграция от духовниците на Св. Синод в България и в странство”, аз съм заявил:
„Аз не съм напълно убеден в правотата на политиката, възприета от църковното ръководство в отечеството, прилагана с необяснима ревност от епископ Андрей и лично от вас в чужбина. Тази политика в никакъв случай не обслужва интересите на светата ни църква в България и вън от България. Тази политика е фатална за престижа на родната ни църква в очите на българския народ и предателска по отношение на каузата за освобождението на България, в която аз лично, всички български емигранти и поробеният български народ непоколебимо вярват, безразлично дали тази кауза ще възтържествува сега или в бъдеще…“ („Политически проблеми пред българската общественост в чужбина“, том 3, стр. 83-89, С. 1993)
Но когато слънцето на свободата изгря над България, на 10-ти ноември 1989 г., Църквата се оказа объркана по кой път да върви – да продължи да действа като че ли нищо не беше се случило, или да се отърси от сътрудничеството си с комунизма. Тя реши да следва първия път. Тя не последва пътя на румънската църква, която призна отстъпничеството си от нейната мисия, а нейният Патриарх сложи жезъла си и слезе от престола си – и той беше върнат от народа на патриаршеския трон. БПЦ отказа да следва този пример, но правителството се намеси и „уволни“ патриарха и Св. Синод, и ги замести със свои избраници. С това правителството направи една фундаментална политическа грешка, като отвори фронт на Църквата, вместо да я привлече в политиката за изграждане на демократична България – с едно публично отчитане на робските вериги, в които беше окована от комунистите. То постави за нов патриарх и нов Синод най-прононсираните като комунисти висши духовници да заместят Патриарх Максим и неговия синод: Пимен Неврокопски, Панкратий Старозагорски и Калиник Врачански. С това ли светската власт щеше да направи БПЦ стожер на нацията? По тази причина този автор, който десетилетия беше развенчавал тримата тези йерарси като оръдия на комунистическата власт, застана зад Максим и неговия Синод в развихрилата се борба между църквата на Максим и тази на разколниците. Но при така създалото се положение, нито Максим, нито разколниците имаха престижа да станат стожер на нацията ни.
В проточилата се десетгодишна борба Максим възтържествува, разколниците се провалиха, но продължиха да мъждукат в палатката си пред бившия царски дворец. Схизмата приключи формално със завърналият се през наши дни последен неин глава, епископ Инокентий. Максим спечели, но Църквата беше изнурена, обществено изтерзана и сведена до безпомощност. Тя беше заклеймена от публичните медии, против нея се нахвърлиха с ярост хора, които никога не бяха влизали в черква. Журналисти нахално тикаха микрофони в улични сблъсъци с митрополитите, с потъпкване на достойнството и честта им.
Остава открит въпросът: защо Църквата не последва примера на румънците? Това е мистерия, която едва тези дни може да се отгадае. Оказа се, че почти всички владици са били агенти на ДС и или са били изнудвани да мълчат, или са мълчали страхувайки се, че агентството им в ДС може да бъде разкрито и това ще разруши авторитета им. След двадесет години това наистина стана и сега те агонизират под бремето на общественото отрицание. На Църквата се нанесе последен удар с публикуването на досиетата. Оказа се, че почти всички са били завербувани като агенти на ДС – и страхът от такава точно възможност е задържал патриарх и владици да се отърсят от греховете си като слуги на комунистическите власти.
Въпросът, който ми поставяте, идва в момент, когато срещу Българската православна църква се води открита война от непознати сили, под булото на нейни защитници, по екраните на Българската национална телевизия партньори на чуждестранната организация „HUMANITAS“, която субсидира неправителствени организации, за да провеждат дълбоко замислена политика за обезличаване на българския народ, като го откъснат от неговите традиции и неговото национално съзнание. БПЦ е била стожер на българщината за много столетия. Тази чуждестранна организация, запозната с мястото на БПЦ в историята на България, с многобройните си подкупени пипала работи за нейното дестабилизиране и обезсилване да продължи вековната си мисия. Пипалата, с които си служи „HUMANITAS“, се кръстят до земята в своята безрезервна преданост на църквата и “Божия народ,” но настояват, че е техен дълг да човъркат пръстите си в нейните дълбоки рани.
Всичко това става в дни, когато народът в България преживява дълбока икономическа криза. Днес, 27-ми декември, получавам писмо от България, с което авторът обрисува в тежки краски как се преживява в отечеството:
„Иначе в България положението е все едно и също – скука до безобразие. Хората са озверели, младите са в непрестанна депресия, управниците ни увещават, че България ще стане за чудо и приказ, но действителността е съвсем различна. Мизерия и нищета. Безработицата в страната достигна до небивал размер. Впрочем, и в цяла Европа е същото положение. Така че, със всички сили се стараем да останем, но ако не ни представи държавата шанс за реализация, още много ще я напуснат.“
При това положение на нещата в България, посред войната, която се води против Църквата, и посред отчайващото положение в страната, Вие ме питате дали БПЦ ЩЕ УСПЕЕ ДА СТАНЕ ДУХОВЕН СТОЖЕР НА НАЦИЯТА ДНЕС? При даденото положение на БПЦ от последните двадесет години и проспектите за една обновена БПЦ, които са много несигурни, аз съм песимист, че тя може да стане духовен стожер на нацията. За да стане такъв стожер, зависи от това дали:
1. Тя ще излъчи лидери в Св. Синод, на първо място нов патриарх с лично утвърден авторитет всред българската общественост. Припознат като автентичен изповедник и защитник на православната вяра; морално и политически неопетнен; и физически с неизчерпаема енергия; обигран в църковните и светските проблеми на българското общество; с ясно съзнание, че Църквата не е монашеска институция, а гражданско изповедание на Христовата вяра; непоколебим в социалните си възгледи, в рамките на светското законодателство и християнската вяра; убеден в чистотата и справедливостта на българските национални идеали и застъпник на демократичните традиции в миналото, настоящето и бъдещото съществуване на България.
2. Новоизбраният патриарх може да се окаже опетнен като бивш агент на ДС и с това да се окаже неприемлив за православното изпълнение и общественото мнение в България.
Остава да се види дали той ще има смелостта и дръзновението да поиска публично амнистия от общественото мнение и от отговорни държавни и светски фактори, от свое име и от името на целия църковен клир, за делата на църковната йерархия и подведомствените й служители по време на комунистическия режим. (Нека престане да се омекотява политиката на този режим с фразата “тоталитарен режим”.) Дали общественото мнение в България, държавни и полудържавни фактори са готови да приемат такъв един призив като ново начало в продължаване мисията на Църквата като духовен стожер на българския народ не е известно, но то ще стане явно ако срещу Църквата и нейното ръководство престанат да се хвърлят камъни. Или ако такава амнистия, вече всеобщо приет факт за всички институции и личности в страната, обвинени в подобни прояви, й се откаже.
3. Върховното управление на Църквата, Св. Синод, да действува като обединено живо тяло, със стриктно спазване на каноните на Светата Православна църква, на устава на БПЦ, решенията на Св. Синод и гражданските закони на страната. Членовете на Св. Синод да действат в епархиите си като представители на Св. Синод, без амбиции за автокефалия на епархиите си, в нарушение на каноните на Вселенската църква, уставите на БПЦ и решенията на Св. Синод.
4. Върховното управление на БПЦ – Патриарх и Св. Синод – да вземат инициативата, в отсъствие на такава от събора на всички православни църкви, за преглед на назрели нужди от промяна в каноническите и литургически традиции на православието, за въвеждане на реформи в интерес на църковното възвисяване в практиката на БПЦ – предмет на одобрение или отменение от един бъдещ всеправославен събор.
5. Върховното управление на БПЦ да излезе с едно възвание към вярващите български православни граждани, с което да дефинира в граждански, не стереотипен библейски език, мисията на Църквата в днешния секуларен, нуклеарен, експлойтатив и военнолюбив свят, и да представи тази своя дефиниция за обсъждане от българския народ – верующи, неправославни и неверующи.
6. Да въведе в Църквата заплащане на свещенството от една централна синодална каса, която да замести днешната архаична и унизителна система за заплати на свещениците – пропорционално на свещите, които им се определят да продадат. Този примитивизъм подлага свещенството на унизителен статут като на търговци на свещи, не като войници на Христовата вяра, проповядвана от амвона.
7. Да се приравни семинарското образование на това на държавните средни учебни заведения, за да се създаде една богословски ориентирана светска интелигенция, измежду която Църквата ще намери един втори отряд на нейната евангелизация на светското общество.
8. Да се обединят всички ресурси в притежание на БПЦ с тези на епархиите в една счетоводна система, върху която да се изгражда общия църковен бюджет и се финансират всички общи нужди на Църквата.
Аз поставям тези мои условия за въздигането на БПЦ като духовен стожер на нацията. Ще забележа, че съм песимист в постигането на тази цел; песимист съм, че тези условия ще бъдат изпълнени. Но аз ще бъда много доволен (макар че нямам много време да дочакам тяхното изпълнение), ако новото върховно ръководство се заеме за постигането на тази задача – да стане БПЦ духовен стожер на целия български народ.
(Следва)
––––––––––––––––––––––
* Заглавието е на Еврочикаго. (За съжаление колегите от в. „Марица“ са поставили „жълто“ подзаглавие на това интервю, неотговарящо на съдържанието и чрез изрази, извадени от контекст, което не им прави чест.)
