Случи ми се нещо небивало. Преди две години синът ми получи от фирмата, в която работи, заедно с полагащо му се работно облекло, и чифт цели зимни обувки, с грайфери и дълги връзки. Обувките бяха в луксозна кутия и дори с пакетче дезодорираща сол. Тъй като той имаше няколко чифта обувки и е почитател на маратонките, ги хариза на мен. Миналата зима не ги подносих, останаха в гардероба. Но завчера като заваля и понатрупа сняг, се сетих за тях и реших да ги сефтосам. Обух ги и тръгнах пеш към вилата ни, отстояща на около 2 км, в покрайнините на града. По пътя, вървейки в разтапящия се сняг, усетих, че краката ми се подмокрят. Повдигнах единия крак и погледнах подметката – беше се разлепила до едната четвърт. Същото се оказа и с другата. Докато стигна до вилата, те изцяло се разлепиха – до степен, че зашляпах почти бос в кишата. Добре, че там имам едни над 20-годишни войнишки „кубинки”, които нося зиме постоянно, и които са съвсем здрави и непромокаеми. С жена ми се шегуваме, че нямат скъсване, както специфична част от женската физика. С тях се прибрах.
Отворих после гардероба, в който беше празната кутия от новите обувки. Надписът върху нея гласеше APEX SUPLIES LIMITED Art 4316 UK 8 (каквото и да значи това). Никакви данни за произход. И с бележка за 6-месечна гаранция, която отдавна бе изтекла при престоя в гардероба. Макар и неприятно сюрпризиран, не бях чак толкова изненадан. В мазата отлежава електрически верижен трион „Бляк енд Декер”, за който липсва малък чарк за закрепване на шината на веригата, а също и прободен трион, на който не може да се фиксира ножчето, поради счупен държател. Тези дребни дефекти и липсващи резервни части правят машинките негодни за ползване. Държа ги с надеждата да намеря нашенски „баш-майстор”, който да пригоди нещо, за да проработят. Допускам, че като мен са хиляди, ако не и милиони потребители. Но защо се получава така?
Явно това е един от отровните плодове на „пазарната” икономика. Има една теза, че целта на конкуриращия се пазарен модел е да създаде „възможно най-много блага, на възможно най-ниска цена“. Това твърдение съдържа схващане за мотивацията, която оправдава пазарната конкуренция, основавайки се на предположението, че в резултат от нея имаме производство на по-висококачествени стоки. Ако аз реша сам да си направя пейка в двора, ще искам да я направя от възможно най-добрите и най-трайни материали, нали? С идеята да остане здрава и възможно най-дълго да се ползва. За какво ми е да правя нещо некачествено, знаейки, че ще се наложи да го направя отново някой ден, и с това да изразходвам още материали, енергия и средства?
Това изглежда много рационално в един нормален свят, но когато сме в пазарния свят, това е не само абсолютно ирационално, а дори и не съществува като вариант. Технически е невъзможно да бъде произведен „най-добър“ артикул от компания, която е в конкурентна среда и която съответно цели да бъде достъпна за потребителите. Буквално всичко, създадено и предназначено за продажба в глобалната икономика, изостава по качество още в мига, в който е произведено, защото е математически невъзможно да се направят най-напредналите, най-ефективните и стратегически устойчиви продукти. Това се дължи на факта, че пазарната система изисква „ценова ефективност“ – или нуждата да се намаляват разходите във всяка фаза на производството. Като се започне от цената на труда, мине се през цената на материалите и опаковката, и т.н. Тази конкурентна стратегия, разбира се, има за цел обществото да купува твоите продукти, а не тези на конкурентния производител, който прави абсолютно същото, та и той да произведе продукти – конкурентноспособни и достъпни. Това неизменно разхитително следствие на системата го наричат „присъщо остаряване“.
Само че това е само част от по-голям проблем. Основен водещ принцип на пазарната икономика, който няма да намерите в никой учебник, между другото, е следният: „Нищо произведено не може да има по-дълъг живот, отколкото е необходимо, за да остане цикличното потребление непрекъснато“. С други думи, от критично значение е нещата да се развалят, да дават дефект и да губят валидност след определено време. Това се нарича „планирано остаряване“.
Планираното остаряване е гръбнакът на основополагащата пазарна стратегия на всяка съществуваща корпорация, която произвежда, независимо каква стока. Въпреки че много малко, разбира се, биха признали открито за такава стратегия. Това, което правят, е да я замаскират с феномена „присъщо остаряване”, който разяснихме, като често пренебрегват или дори потискат технологичното развитие, което може да създаде по-траен и природосъобразен продукт. Като че ли не е достатъчно прахосничество, че системата не позволява производството на най-трайните и ефективни стоки. Планираното остаряване е откритото признание, че колкото по-дълго някоя стока е в употреба, толкова по-трудно става поддържането на непрекъснатото, цикличното потребление, а оттам и на самата пазарна система. С други думи, трайността на продуктите е всъщност противоположна на икономическия растеж.
Поради това съществува пряк стимул за осигуряване на по-кратък живот на всяка произведена стока. И всъщност системата не може да функционира по никакъв друг начин. Един поглед към морето от сметища, което сега се разраства у нас и по света, показва действителността на това изкуствено остаряване. Има милиарди евтино изработени мобилни телефони, телевизори, компютри и други технологични джаджи, всички пълни с ценни, трудни за добиване материали като злато, сребро, мед, сложни сплави, които гният сега на огромни сметища. Обикновено поради дефект или изхабяване на малки части, които в едно умерено потребяващо общество вероятно биха били поправени или модернизирани, а животът на продукта – удължен.
За съжаление, колкото и практично да звучи това в нашата „пазарна” действителност, живеейки на ограничена като площ планета, с ограничени ресурси, то е крайно неефективно за пазара. Или изводът е че, ефективността, здравината и дълготрайността на продукта са врагове на нашата икономическа система. Също както продуктите трябва да бъдат непрекъснато произвеждани отново и отново, без значение от влиянието им върху околната среда, така и сферата на услугите работи по същия начин. Истината е, че не съществува финансова изгода от разрешаването на проблемите, свързани с качеството на продукта. Това би елиминирало безброй работни места и приходи от милиарди за ненаситния капитал.
Затова е повече от лицемерно наличието на национална Комисия за защита на потребителите, та дори и европейските директиви в това отношение и специалният еврокомисар за защита на потребителите. Те просто няма как да ограничат цунамито от евтини и некачествени стоки, заливащи планетата, произвеждани в страни от т.нар. Трети свят, където корпорациите изнесоха част от производството си. И всичко това само в името на печалбите, пренебрегвайки всички рискове за изчерпване на природните ресурси и увреждане на околната среда.
Светослав Атаджанов
