Ричард Хайнбърг*, Geopolitica.eu
.
През последните три-четири години повечето американски медии не спират да тръбят за „променящите се правила на играта в енергийния бранш“, свързани с големите количества „шистов газ“, добиван с помощта на технологиите на хоризонталното сондиране и хидравличното разбиване на шистовите скални пластове. От кладенците в Тексас, Оклахома, Луизиана, Арканзас и Пенсилвания беше добито такова количество природен газ, че разработващите ги компании, Департаментът по енергетиката на САЩ и дори двамата кандидати на последните президентски избори в края на 2012 единодушно декларираха, че Америка може да разчита на изобилни количества евтин газ през следващите поне сто години!
На свой ред, някои екологични организации побързаха да обявят, че електроенергийните компании вече могат да се откажат от замърсяващите околната среда каменни въглища – и действително консумацията на въглища рязко падна, тъй като електроцентралите започнаха да преминават към по-евтиния природен газ. Анализаторите в енергийната сфера дори прогнозираха, че автомобилите и камионите на американците скоро ще преминат изцяло на природен газ, а САЩ ще започнат да изнасят в Европа втечнен природен газ с танкери.
Още в началните етапи на шистовия бум обаче, известният геолог Арт Бърман подаде сигнал за тревога (1). Скоро към него се присъедини и колегата му Дейвид Хюз, подготвил обширен критичен доклад за Post Carbon Institute под заглавие „Дали природният газ ще тласне напред американската икономика през ХХІ век“, предисловието към който имах удоволствието да напиша (2). Днес Бърмън и Хюз продължават с „еретичните“ си твърдения – според тях, неотдавнашният бум в добива на шистов газ първоначално е бил свързан не с новите технологии или открития, а с високите цени. В периода 2005-2008 г., когато намаляха доставките на обикновения природен газ заради изтощаването на запасите му, цените на този енерганосител нараснаха до 13 долара на милион британски топлинни единици (БТЕ) при положение, че през 90-те години на миналия век бяха само около два долара (1 млн. БТЕ = 27,8 куб.м природен газ – б.р.). Именно тези високи цени стимулираха използването на скъпите технологии за сондиране на труднодостъпните пластове. Така в Хейнсвил, щата Тексас, с неговия пласт от глинести шистови скали, започнаха да се стичат много компании, които плащаха, за да получат лицензи за разработката на полезни изкопаеми, и светкавично пробиха няколко хиляди газови кладенци. Бързите темпове на изтощаване на кладенците и високата себестойност на добива оставаха скрити зад стремителния ръст на добивите и изкуствено поддържания ажиотаж. Тъй като новите газови доставки се появиха достатъчно бързо, цените на газа паднаха под 3 долара за милион БТЕ, което в повечето случаи е под реалната себестойност на добива. От този момент нататък, за производителите стана въпрос на живот и смърт да привличат все по-голям инвестиционен капитал за да поддържат оборота на наличните средства. Тоест, на практика, това си беше финансова пирамида. В онези начални години на шистовия бум почти никой не искаше да чуе за проблемите, породени от този бум – например за нуждата от огромни водни количества за осъществяване на хидравличното разбиване, за крайно негативното въздействие върху климата на неконтролираните емисии на метан в атмосферата, за заплахата за грунтовите води поради неправилното циментиране и обшивка на газовите кладенци, за прекалено високото налягане в кладенците, за миграцията на газ от нови и изоставени кладенци, за неспособността на пречиствателните станции, занимаващи се с отпадните води, да се справят с производствената вода, за подземното инжектиране на отпадъчни води, за неправилния контрол на ерозията и седиментите и т.н., както и за нереалистичните прогнози относно доставките и цените, публикувани от добивните компании. Добре си спомням, какво се случи, когато се опитах да обясня тази ситуация на Екологичния форум в Аспен, през 2010 г., по време на сесията, посветена на бъдещето на природния газ. Със същия успех можех да се опитам да убедя аудиторията си, че мога да говоря с марсианците с помощта на зъбните си пломби. Та нали властите толкова усърдно ни внушаваха, че ситуацията коренно се е променила и занапред природният газ ще става все по-евтин и ще го имаме в излишък.
Тези „очевидни истини“ се повтаряха в безброй статии в големите медии, като най-показателна сред тях беше статията Клифърд Краус в „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „Ще имаме гориво!“ и публикувана на 16 ноември 2010 г. (3). Днес обаче и Краус, и „Ню Йорк Таймс“ вече говорят друго. В статията „След газовия бум“, написана от Краус съвместно с Ерик Липтън и появила се на 21 октомври 2012, се посочва, че „… в момента газовата треска се оказва губеща за много компании, проучващи петролните и газови находища, както и за хилядите им инвеститори“. В тази връзка Краус и Липтън цитират президента на ЕxxonMobil, според който: „Днес всички сме губещи… Вече не правим пари, а търпим загуби. Всички губят“ (4). Съдейки по всичко, газовите компании са пробили прекалено бързо твърде много кладенци, което е довело до падане на цените на газа под реалната себестойност на добива. Звучи ли ви познато?
Очевидният подтекст на всичко това е, че, така или иначе, пазарът сам ще се балансира. Сондажите и добивът ще намалеят (скоростта на сондирането вече започна да спада), а цените ще се повишат, докато добивът отново не стане рентабилен. Това обаче ще означава, че САЩ ще разполагат с по-малко (а не повече) газ, отколкото днес, и този газ ще бъде скъп. Кой би могъл да си представи доскоро подобно нещо?
Споменатата по-горе статия на Краус и Липтън в «Ню Йорк Таймс» не анализира кой знае колко дълбоко данните, които карат специалисти като Бърман и Хюз да гледат песимистично на бъдещите перспективи за добива на шистов газ, а именно изключително високите темпове на изчерпване на кладенците и стремежът на сондьорите да започват с експлоатацията на най-перспективните обекти, поради което бъдещите добиви ще се осъществяват в участъци с все по-малки запаси. По-подробен анализ на въпроса, който отива далеч отвъд проблемите за финансовите загуби и липсата на средства на компании като Chesapeake и други, използващи хидравличното разбиване, се съдържа в наскоро появилите се статии на Джонатан Калахън „Краят на газовият бум” (5) и на Гейл Туирбърг „Защо шистовият газ едва ли ще реши енергийните проблеми на света” (6).
Междувременно, Дейвид Хюз завършва продължението на нашумялата си статия, което ще се появи през януари 2013 г., и в което се анализира ситуацията с нетрадиционния петрол и природен газ от всички видове в Северна Америка. По време на подготовката й той е направил всестранно проучване на 30 различни залежи на шистов газ и 21 залежи на шистов петрол и петрол от труднодостъпни пластове – общо 65 000 кладенеца. И, съдейки по всичко, повтарящият се сценарий на бързото изтощаване и силно преувеличената способност на шистовите породи да позволят радикално нарастване на газовия добив, е валиден за всички региони на САЩ, при това както за газа, така и за петрола. Опитвайки се да гарантират своята петролна и газова сигурност, американците на практика се обричат да бъдат приковани към сондажните кули, за да компенсират спада на добивите и да покрият нарастващото търсене, като ще им се наложи и да се примирят с вредното странично въздействие върху околната среда на нарастващия брой кладенци и използването на хидравличното разбиване.
Разбира се, добивът на шистов газ няма да бъде прекратен в близко бъдеще. Съвсем скоро обаче ще стане ясно, че очакванията за непрекъснати ниски цени (които стимулират бизнес плановете в енергийната индустрия и климатичните стратегии на водещите екологични организации) са били илюзорни. Впрочем, още днес е ясно, че идеите за превръщането на САЩ в голям износител на газ, или че американците ще инсталират газови уредби на милиони автомобили и камиони, няма да се сбъднат.
Един въпрос обаче все още остава неясен: какъв е показателят за ефективността на енергията (ЕROEI) при добива на шистов газ по метода на хидравличното разбиване? В тази сфера липсва заслужаващ доверие анализ. Но, ако този коефициент се окаже близък до онзи на шистовия петрол, добиван в слабодостъпните пластове Бакен в Северна Дакота (6:1 или по-малко, по някои данни), тогава добивът на шистов газ ще продължи само, докато продължава субсидирането му от традиционния петрол и газ, чиито коефициент EROEI е значително по-висок. Във всеки случай вече е ясно, че „ресурсните песимисти” отново са се оказали прави. Само че върху тях виси „проклятието на Касандра” – въпреки че са прави, никой не се вслушва в това, което говорят. Аз обаче все още се надявам, че ако продължим да бъдем прави достатъчно често, това проклятие ще бъде преодоляно. Ще видим.
––––––––––––––––––––––––
Бележки:
1. Arthur Berman talks about Shale Gas, July 28, 2010, The Oil Drum, http://www.theoildrum.com/node/6785
2. David Hughes, Will Natural Gas Fuel America in the 21st Century?, May 29, 2011, http://www.postcarbon.org/report/331901-will-natural-gas-fuel-america-in
3. Clifford Krauss, There Will Be Fuel, The New York Times, 16.11.2010, http://www.nytimes.com/2010/11/17/business/energy-environment/17FUEL.html?_r=0
4. Clifford Kraus and Eric Lipton, After the Boom in Natural Gas, The New York Times, 20.10.2012, http://www.nytimes.com/2012/10/21/business/energy-environment/in-a-natural-gas-glut-big-winners-and-losers.html?pagewanted=all
5. Jonathan Callahan, Gas Boom Goes Bust, 06.12.2012, The Oil Drum, http://www.theoildrum.com/node/8900
6. Gail Tverberg, Why Natural Gas isn’t Likely to be the World’s Energy Savior, Our Finite World, October 17, 2012, http://ourfiniteworld.com/2012/10/17/why-natural-gas-isnt-likely-to-be-the-worlds-energy-savior/
* Авторът е известен американски енергиен експерт, старши изследовател в Post Carbon Institute в Санта Роза, Калифорния, автор на десет книги
