„Комерсант“
.
И в САЩ, и в Европа кризата е съпроводена с непропорционално висок ръст на безработицата сред младежите. През септември т.г. в САЩ тя беше 17.1% (като цяло е 7.9%). През 2007 г. тези показатели бяха около 10.8% и съответно 4.6%. В Испания безработицата е 25.8%, като сред младежите тя е 54.2%. Преди четири години тя бе 17.5%. Същата е гледката и в другите страни, особено в отслабената от дълговата криза еврозона. Компаниите като цяло реагират на кризата, като замразяват свободните работни места, след което почват да съкращават броя на работниците. Това обаче става много трудно в страни като Франция или Испания, затова е по-лесно просто да не се наемат нови служители. При тези ситуации по-възрастните хора, които имат работа, се оказват в по-благоприятно положение в сравнение с младежите.
Икономистът от Дойче банк Жил Мок наскоро дори изчисли коефициента на жертвите, които младежите дават (youth sacrifice ratio). Целта е да се покаже колко диспропорционално кризата удря именно по младите хора, като в същото време по-възрастните работници дори могат да спечелят от нея. В Италия например заетостта сред по-възрастното поколение по време на кризата като цяло е нараснала, като ръстът на безработицата е изцяло за сметка на по-младите. Поколението, което сега излиза в пенсия, ще бъде изцяло осигурявано от младите. По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) сега на един пенсионер в света се падат девет работещи (четири в старите развити страни), като към 2050 г. съотношението пенсионери и работещи ще се удвои – на всеки пенсионер ще се падат четирима работещи (и поне двама в развитите страни). И въобще не е ясно как ще се изхранва такава армия от възрастни хора.
Младежта губи и по други параметри – разходите за училище, университет, наука, култура в развитите страни са замразени или намаляват, а държавните разходи за пенсии и здравеопазване постоянно растат. При това държавните дългове и дефицитите на бюджетите са високи както никога. Защо? Популисткият отговор на този въпрос е известен – това е цената за финансовата криза. Но това е вярно само отчасти. Според разчетите на МВФ кризата и рецесията от 2007-2009 г. са били отговорни само за 15-20% от очаквания ръст на държавния дълг в развитите страни през следващото десетилетие. Другите 80% са предизвикани от очаквания ръст на разходите за здравеопазване и пенсионно осигуряване.
Бъдеще с японски привкус
Най-големите противоречия между поколенията демонстрира нагледно Япония. Разходката до „Гинза“, търговския район на Токио, не е много показателна, защото там всичко изглежда наред. Обаче т.нар. японски прекариат (бъдещ пролетариат), т.е. временно заетите работници без застраховки и социални осигуровки, е нараснал през последните години до 20 милиона души (34% от работната сила), като прагът на бедността е достигнал 14% (два пъти повече, отколкото бе преди десет години). А самоубийствата и „кароши“ (термин за смъртта от изнурителна работа) са се превърнали в основна причина за смъртни случаи при мъжете между 20 и 44 години. В същото време държавните финанси се пръскат по шевовете – приходите вече не само не покриват разходите, но не стигат и за задължителните разходи за социално осигуряване (като лъвската част са именно пенсиите), образование и обслужване на държавния дълг. През последните десет години икономическият ръст на Япония бе значително по-нисък от средния за ОИСР и изоставаше поне двойно от този на САЩ (средно годишно 1.25% от БВП срещу 2.6% в САЩ). Всъщност японската икономика вече две десетилетия се намира в стагнация.
Каква е причината за това изоставане? Парадоксално, но БВП на един работещ през последните десет години в Япония е нараствал малко по-бързо, отколкото в САЩ (1.5% годишно срещу 1.45%). Разгадаването е просто – остаряването на населението се оказва по-силно от старанията на работещите. Населението на Япония в работоспособна възраст (от 15 до 64 години) достигна своя пик през 1995 г., когато беше около 87.3 милиона души, а оттогава е спаднало до 81.5 млн. Едновременно с това броят на по-възрастните хора (65+) се е увеличил от 18.3 милиона до 29 млн. души. Тези проблеми едва ли ще могат да се решат в близко бъдеще, а Япония просто демонстрира какво се случва, когато една страна мине своя демографски пик.
Остаряването в Европа и САЩ с малко закъснение повтаря японската динамика на демографския колапс. Към 2050 г. по данни на ОИСР възрастната група 65+ ще достигне в ЕС почти 133.5 милиона души (срещу 71.4 млн. през 2000 г.), а работоспособното население ще се съкрати до 258.3 млн. (срещу 302.4 млн. през 2000 г.). В САЩ броят на пенсионерите ще расте още по-бързо, като към 2050 г. възрастната група 65+ ще достигне 86.7 млн.(срещу 35 милиона през 2000 г.). Работоспособното население в Америка обаче ще нарасне до 250.7 млн. (187 млн. през 2000 г.), тъй като раждаемостта в САЩ е значително по-висока от средноевропейската. Така че в демографско отношение Щатите безусловно се намират в по-благоприятно положение, отколкото Европа.
Геронтокрацията във възход
Япония на практика вече е демократическа геронтокрация, където политиците напълно зависят от най-могъщата част от електората – старците. Те не само са много, но и са извънредно влиятелни, тъй като по традиция са по-активни по време на изборите, а избирателните окръзи в Япония са така конструирани, че регионите с по-възрастно население имат повече представители в парламента. Така тази тенденция засяга вече не само икономиката, но и японската политика. Засега европейските страни още не са стигнали дотам и се опитват да решат задаващите се проблеми, като вдигат пенсионната възраст. Но тези мерки срещат силна съпротива от страна на избирателите. Наскоро Франция бе принудена да спре плановете си да вдигне пенсионната възраст от 60 на 62 години, независимо от предупрежденията, че страната може да повтори съдбата на закъсалата съседна Испания.
Повишаването на пенсионната възраст е правилна и неизбежна мярка. Иначе армията от пенсионери просто няма да може да бъде изхранена. По данни на ОИСР производителността на труда започва да спада след 45-годишна възраст, а заплатата започва да расте именно тогава. Затова и японските корпорации са препълнени с високо платени възрастни сътрудници. И това бреме отново тегне над младите. Работата на старците „до смърт“ дори роди в Япония негативния феномен хикикомори. Така японците наричат младите хора, които живеят в социална изолация и напълно зависят от своите родители. Това е така, защото младежите в тази страна трябва задължително да издържат сложни встъпителни изпити в една шепа престижни университети, а след завършването им трябва веднага да бъдат наети на работа в някои от корпорациите. Ако не успеят да сторят това, не ги чака много весело бъдеще. За възрастен японец е голям проблем да си намери добра работа, защото повечето от тях цял живот работят в една и съща фирма. По данни на правителството поне 700 000 млади японци са хикикомори, а 1.55 милиона са смятани за потенциални кандидати да попаднат в тази графа. На Запад постепенно се появява подобен аналог, който се нарича neet – not in employment, education or training (не са в трудова заетост, образование или обучение).
Така че повишаването на пенсионната възраст е един вид „Параграф 22“. От една страна, това е необходимо за съкращаване на пенсионните разходи, от друга обаче, то затваря социалния асансьор за младите. Един от радикалните изходи е намаляването на разходите за пенсионно осигуряване и здравеопазване, както и либерална реформа на пазара на труда. Но именно тези сфери се смятат от западните политици за неприкосновени, даже ако се налага да се режат други разходи. Популистките действия на новия френски президент Франсоа Оланд за съкращаване на пенсионната възраст са много показателни в това отношение. През септември правителството на Италия, която е спасявана от фалит от цялата еврозона, заяви, че смята да вдигне догодина пенсиите с 1% в допълнение към инфлационния индекс. Така на практика западната демокрация се превръща в демократична геронтокрация, а глобалната криза ще се съпровожда и с битката за разпределение на пресъхващите данъци и държавните разходи между поколенията.
Източник: в. „Сега“
