Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 г. – 25 декември 1847 г. по стар стил – в Калофер, в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Които го кръщават Христо, понеже се ражда на връх Рождество Христово.
Учи в Карлово и Калофер, а по-късно и в Одеската гимназия. От която е изключен през 1865 г. заради свободолюбивите си идеи.
Започва да работи като учител в с. Задунаевка, Бесарабия, сред български колонисти там. В началото на 1867 г. се завръща в Калофер, но не след дълго е принуден да емигрира в Румъния. Там работи в печатницата на Д. Паничков (1868 г.), прави първите си литературни опити, сътрудничи на в. „Гайда“ и „Дунавска зора“. По-късно става учител в Александрия и Исмаил (1869 г.) и редактор на в. „Дума на българските емигранти“ (Браила, 1871 г.).
През 1872 г. Христо Ботев се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов списват вестниците „Свобода“ и „Независимост“. Христо издава и сатиричния вестник „Будилник“ (1873 г.). След смъртта на Левски отношенията между Ботев и Каравелов охладняват, Каравелов се отдръпва от революционните идеи. Ботев застава начело на революционно настроената емиграция и списва нейния орган в. „Знаме“ (1874-1875).
След обявяването на Априлското въстание Ботев организира чета в помощ на въстанието, която превзема австрийския кораб „Радецки“. Четниците слизат на българския бряг при Козлодуй. Те не срещат подкрепа сред българското население, водят тежки сражения в Балкана, а след една от поредните битки, на 2 юни 1876 г., войводата Христо Ботев е убит.
След своите само 28 години живот, Ботев оставя диря, която времето не може да заличи. Той е поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер, мислител. Човек, надраснал своето време. Автор е само на 20 стихотворения, но българската поезия и до днес би била невъзможна и „безначална“ без тях. Този Христо е не само една от най-буйните, непокорни и умни глави на своето време, но и гений, превърнал се в национален символ.
–––––––––––––––
„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата.“
Христо Ботев, из в. „Знаме“, бр. 23, 27 юли 1875 г.
„Както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбирането и на най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние…“
Ботев, из в. „Знаме“, бр. 1, 8 декември 1874 г.
Из писмо на Ботев до Иван Драсов. Букурещ, 26 юни 1875 г.
„…Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Днес съм добре. Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т. е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилата ти подрязани. Сичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш, и да псуваш… Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук? Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега – прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя синките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди сичко тряба да сме човеци, после вече българи и патриоти… – Прощавай, в главата ми се въртят лоши мисли и една друга [се] затрупват… Познай и по писмото ми. В лош час съм сега…
Прегръщам те, целувам те и съм твой,
Хр. Ботйов“
Из писмо на Ботев до Тодор Пеев:
„Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. Слава Богу и дяволу, природата ни не е обидяла нито умствено, нито физически — защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал… Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите…“
Из фейлетона „Това ви чака! (Ако не е истина, не е и лъжа)“
„Пари, пари, пари! – рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! – думат нашите букурещки народни базиргени1 и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! – думаше наш кир Михалаки и беше – чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлец – само нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенето, а за да им се смеле ястието в стомаха. Но от сичките тия златни телци достоен за нашата дълбока почит и за нашето високо внимание е кир Михалаки. А неговата орисница е обща за сичките „велики“ хора, неговата съдба е по-трагическа и от Дон Кишотовата.
Седим срещу Вознесение с дяда Обрешка Картункович на пътя и гледаме как си играят децата на „пещ-пещ-пещице“. Отдолу иде кир Михалаки и като върви, сякаш че и дуварите му думат: „Машаллах, машаллах! Голям човек, умен човек.“ А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкембето му – де можеш направи такова шкембе – да събереш шкембетата и на шестех букурещки трътове, макар те и повече народен имот да са изяли; главата му – пет такива глави, каквото има „нашето доктор“, макар то да е професор „на букурещкото медицинско факултето“ и с конския си ум е зачудило и мало, и голямо. Главата и шкембето на кир Михалаки нямаше ги по сичките салхани2. В шкембето му свободно можеха седна пет души турци и да пият кафе; в главата му с трийсет яйца гъска да насадиш; а гърдите му – гърди нямат нашите чорбаджии. Лицето на кир Михалаки мязаше на подница, носът – на мухлясал грозд, ръцете – ръцете му се не виждаха отпред; а крака – само от краката му да направиш 5-6 попа. Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.
– Бягайте беее-й! Бягайте! Чорбаджията иде! – извика едно от хлапетата, като зърна кир Михалакя, и обърна пети, та побягна като опърлено. Децата – едни избягаха, други като втрещени се прилепиха до дуварите, зачевъркаха носовете си и със страх чакаха да измине селският бик. А кир Михалаки – вятърът надул шкембето му като гемеджийско платно – плува ли, плува! „Их! Да има кой да ти избоде с някоя главня едното око, ще замязаш на циклоп“ – рекох аз на ума си; защото тамам тогава учех гръцката митология. Но преди да посегне някой да избоде окото на кир Михалаки – кир Михалаки пресегна и улови едно хлапе за ухото. „Магарета ниедни… за вас черква няма, а? Хайде да се молите Богу за бащите си и за майките си.“ „Оле-ле! Чичо Михалаки, откъсна ми ушенцето!“ – извика хлапето и се изкриви тъй, както не се е изкривявало и в ръцете на учителя си. Кир Михалаки пусна хлапето и подкара сичките гологаши сополковци да идат да се молят Богу.
„Тъй и Наполеон е теглил ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли Богу на св. Елена“ – помислих си аз тогава. Но тъй е и сега: светът,сякаш, направен е един други за ушите да се теглят. А като погледна, ушите на българите видат ми се много големи – май-май магарешки…“
–––––––––––––––––––––-
1. Търгаши
2. Кланици
