Бай Неверко, в полурухналата си барачка, намираща се на западния ъгъл при помпозната сграда на Общината в „най-европейския български град“, си отглежда домати, чушки и кокoшки носачки. Дворната врата, скована от овехтели дъски, дотолкоз е прегърбена навън към площада, че за малко да целуне мрамора. Скованата по същия начин ограда пък е полегнала към двора и изглежда така, сякаш е от епохата на Първата Балканската война. Оградата, както и вратата, не могат да бъдат помръднати ни напред, ни назад. Те така са пуснали корени в земята и мъхът така ги е наръфал, че и взрив не може да ги изтръгне. Цялата тази сигурност носи покоя и тишината, крепящи невероятния дворен свят на бай Неверко. Един човек, останал сам с кокошките и градината си, след като отдавна погребал пред вратата на къщичката без време напусналата го жена.
Над стогодишното деденце се щука насам-натам из личната си земя, винаги вършейки нещо, а полегналите на оградата му зевзеци се басират ежедневно дали бай Неверко е прегърбен и почти пълзящ по земята заради дългите си посребрени коси, мустаци и брада, дали – заради бялото си кожухче от козя кожа, или – заради също белите потури с навуща и тежките като олово цървули. И чрез тези басове си „прехвърлят“ една и съща многонулева сума от предния десен джоб на единия зевзешки панталон, та в левия на другия; и обратно, и обратно… Така докато, заради някоя тежка проклетия, гарнирана с цветуща псувня, група полицаи, дебнеща ги от зори, не ги пропъди след пладне от оградата. С дежурното облекчение, че и този път нищо не е рухнало и нищо не се е променило.
Тогаз следват внезапните похождения на гос΄дин кмета и секретарките. През десетина минутки те се спускат един след друг през някой от партерните прозорци на обявената за Паметник на културата сграда на Общината. И повдигат отдолу, през страничната дървена ограда на Байневерковия свят, една малка дъска, крепяща се на паянтав ръждясал пирон. Провират се тайно в двора на бай Неверко и си накупуват за жълти стотинки цели торби със зеленчуци и пресни яйца.
Участникът в Първата световна при Дойран старец щастлив се кръсти след това в стаичката, пред петното на стената – където някога, по време на покойната му баба, е била едничката им икона на Христос Спасителя – прославяйки в молитвите си „вечната добрина у хората“. След което скътава паричките си в раклата с чеиз, събиран за детенцето, което така и не се родило на бай Неверко.
По същото време всички общинари напускат работното си място, снабдени чрез кмета и секретарките с пресни продукти. Като разбира се не пропускат да обменят вечните приказки и подмятания за глупостта на стареца, който дарявал труда и продукцията си на безценица.
П.П.П.
(ПРЕД ПОСЛЕ СЛОВ)
Откъде знам за всичко това ли?
Преди година-две, когато завърших университета, взимайки Диплома за „Нереализация, Край на досегашния път в живота и Много въпроси без отговор”, реших да не си правя снимка с останалите съкурсници – безхаберници, а да удавя безумната си радост с бира в едно мрачно кръчме. Така и не се научих през студентските години, макар и изпълнени с оргии, да поглъщам алкохол. Затова финалната ми халба остана невдигната, заедно с тричасовия ми мрачен поглед, вперен в нея. През това време само на съседната маса изтекоха няколко групички клюкарници, чиито разговори не можеха да не бъдат чути. Разговорите на кмета със секретарките му, двамата полицаи и зевзеците, които дори звучно шляпаха карти на вързано, бяха цветисти, високодецибелни и повтарящи се. А дядото…
Дядото отидох да го погледна лично, да се убедя сам в невероятния му, за мен, портрет. Още се щукаше и шеташе нещо из двора си. И аз полегнах, като зевзеците, почти доземи на оградата му. И се опитвах да вдяна, просълзено безтъжен, същността на неговото нереално битие. Както всички други субекти, забелязани и чути от мен в пиенарницата, и аз бях от друг свят, не можех да стана част от живинката му. През света му продължаваше да профучава и да се връща обратно някоя сянка от Общината. Зяпахме бай Неверко, с архаичната му неповторимост и човещина, а извън оградата бяхме ние, културният свят на Европа.
Константин Каменов
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Друг разказ от същия автор може да се прочете тук.
