Скоро тази книга на чикагския българин Симеон Гаспаров ще може да стигне до читателите
Книгата на Симеон Гаспаров “Бизони Край Дунава” е творба, в която трагедията и комедията съпътсват читателите от самото й началото, та до последният й ред. Написана като две, на пръв поглед напълно отделни, независими една от друга книги, които се сливат накрая в едно цяло, “Бизони Край Дунава” е произведение, което ни кара не само да останем винаги млади, да търсим и да намираме доброто в себе си и в света край нас, но ни кара също да не преставаме да мечтаем.
Първата книга е за онази България, изправена на кръстопътя на промените от края на 80-те г. на ХХ и драмата на едно обикновено българско семейство, станало неволна жертва на системата, която мнозина вече са забравили. Всичко в тази книга е пречупено през мирогледа на шестгодишният Наско от София, който по един невинен, чист, детски начин, ни разказва за живота си и събитията от онова време така, че да ни накара едновременно и да страдаме, и да се смеем от сърце. Принуден да имигрира през 1987 г., Наско преминава нелегално през границата с родителите си, достига Америка, където вместо да намери своята “американска мечта”, попада в чикагското гето и светът на детските улични банди.
Втората книга в “Бизони Край Дунава” е с 15 години разлика от първата. Тази книга е за другата Америка. За невидимата от лъскавите списания и реклами Америка. Америката на индианските племена от резерватите. На потъналите в бедност и безпътност първи жители на тази земя и за изгубилите всичко в настъпилата световна криза, обикновени хора на Америка.
Тази част от повестта е романтична хроника, за съдбата на един благороден индианец – Джо Изправената Мечка от племето Лакота, който пътува през прериите, за да се срещне с някой, който скоро ще пристигне от България на международното летище в Чикаго. Заради тази среща, Джо Изправената Мечка е научил дори и български, който го практикува през цялото време.
Каква е връзката между историята на Наско от София и последният вожд, от клана на Изправените Мечки от племето Лакота – Джо Изправената Мечка и с кой от България има той среща на летището в Чикаго, ще се разбере в последните части на книгата, когато всичките истории се сливат в едно цяло. Като в свещения кръг на живота и вечността.
“Бизони край Дунава” е книга, вдъхновена от реални събития и лица.
––––––––––––––––––
.
Из “Бизони край Дунава” — 1
3.
Тъмнината е път и светлината е място,
Раят, който никога не беше,
нито някога ще бъде, винаги е истински.Из “Поема за неговия рожден ден”
Дилън Томас
Скоро всичко ще е минало. Забравено. На никой няма да му дреме за това кой съм, какъв съм. Никой няма да си спомня за мен. За Наско от България.
Щипещият пролетен вятър ме носи на гърба си. И само мислите ми се връщат обратно и обратно от там. От там, откъдето всичко започна.
Късната есен на 1987-ма година.
Студено е. Над разхвърляните като кости скали, залязва слънцето на България. Край разораната гранична бразда буци черна корава земя са настръхнали като шиповете на отровна риба балон, която плува покрай сивите бетонни стълбове на оградите с бодлива тел. Безкрайни, стройни редици от бодлива тел, стени, мрежи и минирани полета. Върху телената ограда капчиците ноемврийски дъжд бавно се превръщат в ледени висулки. Сиво, мрачно, влажно и студено.
Народът се е събрал на групи край релсите. Чакат влака, пушат, разговарят тихо. В ръждива тенекиена кофа за боклук гори огън. Войници, преметнали автомати на рамо, преминават покрай гарата.
Ние сме в ничията земя. Между българо-югославската граница. Ничията земя, на която два пъти в годината хора от пограничните райони се събират и си продават дребни стоки.
Панаирът е свършил. Виенското колело е спряло. Празните кабинки се полюшват сред ниско падналите облаци.
Въртележката с олющените кончета бавно спира пред мен. Мъждивите електрически крушки по нея угасват. Музиката утихва. Продавачът ми подава захарен памук.
– Вземи! Подарявам ти го. За днес ми е последният – казва той и започва бавно да разглобява машината си.
Ние имаме две пити кашкавал и една сирене. Никой не купува. Но ние и не продаваме.
От двете страни на границата запищяват сирените. Хората неохотно се приготвят да се прибират. Едните тръгват на запад към Югославия, а другите на изток – към България.
– Хайде, по-бързо…- чува се от милиционерската кола… – Прибирайте се!
Ние не помръдваме с баща ми. Аз си ям от захарния памук и гледам към края на улицата, където е циркът.
– Колко? – обръща се към баща ми брадясал мургав мъж.
– Кое? – пита той
– Това! – мъжът сочи с поглед към питата с кашкавал.
– Не се продава! – срязва го баща ми и се озърта тревожно.
– Е, па защо си я донесъл, ако не продаваш – изръмжава мъжът на развален български. Маха ядосано с ръка и отминава.
– Хайде по-бързо! По-бързо! – подканват от милиционерската кола. – Прибирайте се. След десет минути затваряме границата.
– Тате – подхващам аз.
– Какво?
– Хайде да си ходим.
– Тихо…
– Няма пък.
– Изчакай още малко.
– Ама… ще изпуснем влака. Искам да си ходим, бе… при мама.
– Шшшшт… Млъкни! – казва той и нежно запушва устата ми. – Изяде ли си памука?
– Не го искам!
– А бой искаш ли?
Мълча… От инат хвърлям памука на земята в калната локва.
– Добре, какво искаш? – въздиша тежко баща ми.
– Искам вкъщи!
Баща ми се оглежда тревожно. По челото му е избила пот. А е студено. Много студено.
– Не може сега!
– Айде бе, тате! Искам да си ходим!
– Замълчи!
– Е няма пък! – удрям с крак в земята.
Разнася се вой на милиционерска сирена.
– Граждани, моля, напуснете югославската територия и се прибирайте! Границата се затваря! – звучи от мегафона, окачен на дървения стълб. – Предупреждаваме ви, всеки, останал навън след затварянето на граничния пункт, ще се счита за “невъзвръщенец” и според Наказателния кодекс на Народна Република България, чл. пети, алинея двайста, параграф шестнайсет, ще лежи от пет до десет години в затвора…
Баща ми почва да трепери и да се поти.
– Другари – обажда се отново гласът от мегафона, – прибирайте се! Съборът на приятелството между гражданите на Народна Република България и Социалистическа Федеративна Република Югославия свърши!
– Тате…
– Млъкни!
– Няма пък!
– Ще те плесна бе, момченце…
– Ииииискааам в къщиии…
– Моля те! По-тихо…По-тихо!
Акробатите отвиват въжетата, крепящи парцаливата, закърпена с брезентови кръпки шатра. Някога е била покрита с оранжеви, сини, жълти, зелени ресни. Платната падат и остава само голото скеле на цирка. И празният пясъчен манеж.
– Болка, болка, гледам, имаш нещо… Я ела да ти гледам! – казва някой на баща ми.
Той се оглежда уплашено.
Някаква циганка е седнала на земята върху скъсан чувал, пред дървената будка за билети, пуши и гледа към нас.
Работниците се опитват да сгънат шатрата, но вятърът я подема и издува като бузи.
Чуват се гневни гласове, много гласове. Откос от куршуми и народът се разбягва с писъци.
След миг от заставата пристигат войници. Водят млад мъж в белезници.
– Източногерманец, другарю командир – рапортува войник в зелена войнишка униформа.
Черният костюм на арестанта е разкъсан, а бялата му риза е окаляна след ритниците на войнишките обувки. Другарят командир удря в лицето източногерманеца и шурва кръв.
– Ще ми бягаш, а? На Запад…
Удря го още веднъж. Мъжът стиска зъби и го гледа диво. Идва друг военен. И той, без да каже нищо, го уцелва в ченето. Арестантът пада. Двамата военни почват да го ритат. Той се опитва да се предпази, свива се на две, но без успех.
Баща ми закрива с ръка очите ми, за да не гледам. Хората се обръщат с гръб и се правят, че нищо не виждат. Навели са глави, не говорят. Бързат да си съберат багажа и да тръгнат към перона на малката гара. Отдалече дочувам свирка на влак.
– По-бързо…Събирайте се всички на перона! – разпорежда се гласът от мегафона. – Не вкарвайте западни стоки! Ще бъдат конфискувани, а на вас – забранено да излизате зад граница! – провиква се пък глас от множеството…
Баща ми рязко се обръща към гледачката…
– Давай… Казвай още!
Жената мълчи.
– Говори, де! Нали искаше да ми гледаш? Кажи нещо, дявол да го вземе! – Баща ми тика потната си ръка към седналата циганка:
– Хайде, излъжи ме! Измисляй си! Не спирай да говориш! Прикривай ни! Ето ти пари!
Циганката клати глава:
– Не искам! От такива като теб пари не взимам…А и ще ти трябват – прошепва тихо. Поема дъх и започва да говори високо:
– Чака те път. Дълъг път. Труден път. Много труден…
Военните от казармите се събират. Пристига кален зелен камион без покривало, от който изскачат още войници.
– Къде е? – пита млад офицер, още не излязъл от кабината на камиона.
– Ей там! – посочва му с ръка посивял сержант.
– Другарю командир! – почти вика той, приближавайки се към групата военни, ритащи безпомощния германец… – С него имаше жена! – рапортува той.
– Е? – обръща се командирът към него и спира да рита безжизненото тяло. – Къде е тя…
Баща ми се е навел над циганката, прави се, че я слуша вглъбено. Надвесил се е над нея така, сякаш се крие да не ни забележат. Аз пък гледам изпод ръката му към военните.
– Къде е жената бе, лейтенант? – троснато повтаря командирът.
Младият офицер не казва нищо. Навъсва сърдито вежди, обръща се рязко и тръгва към калния камион. С едно движение сваля капака. Чуват се възклицания сред множеството. Изписква женски глас. Народът се раздвижва.
Там на пода, върху калната каросерия лежи жена, облечена в бяла булчинска рокля. Русата й коса се спуска по раменете, също като на принцесата от приказките. Само краищата на роклята й са оваляни в пластове кафява кал. Бледата й ръка се е отпуснала върху коремът й, от който извира голямото червено петно. На един от пръстите й проблясква скромен пръстен с кристал.
Изправят германеца на колене. Главата му е клюмнала. От студа и ритниците лицето му е станало почти виолетово.
– Виж! Гледай, бе! – вика към него командирът и обръща лицето му към каросерията с тялото на жената в бяло. – Ето докъде се докарахте!
Източногерманецът се раздвижва. Отваря очи и поглежда жената. По лицето му се изписва ужас. Опитва се да се изправи. Залита. Пада в калта. Отваря уста, сякаш да викне. Но от нея не излиза звук. Само гледа с обезумели, широко отворени очи…
– Мъртва! Убита! – съска срещу него командирът. На устата му избива пяна – като на бясно куче. Хваща немеца за косите и му крещи:
– На! Гледай! Getötet. Еrschossen. Разстреляна, при опит да премине българската граница! Хахахаха – смее се гадно той.
Германецът е навел глава и тихо плаче.
Командирът продължава да се смее. Свива юмруци пред корема си така, като че ли държи въздушен автомат. Почва да се тресе и да издава звуци с уста, все едно са автоматични откоси.
– Дррррррр-дрррррррррр-дрррррррррррр…- крещи той присвил очи и продължава да се хили. Бели слюнки, политат от устата му и се смесват със снежинки край него. Като се поуспокоява, избърсва с ръкав устата си и се бръща към другите военни.
– Оженили са се, а? И к’во като се оженили. Голям праз! Днес са се оженили и…решили от България да ми бягат на Запад. На сватбено пътешествие. Предатели! Хахахаха. Ама, нека им! На ти сватбено пътешествие. Хахаха! Писна ми от такива като тях!
Другите също почват да се смеят. Ама ей така, наужким. Като че ли да угодят на командира. Само младият офицер, гледа с нескрито презрение към тях.
– Към заставата! Прибирайте се! – изкомандва той на войниците, които бързо се строяват и потеглят към загражденията.
Останалите подкарват германеца към камиона. Преди да го качат до бездиханното тяло на жената, той пада на колене и захапва дулото на автомата на най-близкия до него войник.
Войникът издърпва бързо автомата от устата на мъжа. Чува се изпукване. На земята, в калта, падат няколко зъба от окървавената му уста. Пристигат още няколко войника. Връзват го по-здраво и го хвърлят в каросерията. Камионът изръмжава и се скрива в нощта.
Започва да вали студен, сив, ноемврийски дъжд. Ние оставаме в сянката на дървената будка за билети, заедно със сърдите работници, които се борят със студа и с покривалото на цирка. Някога е имало цветове. Какви точно, вече не мога да си спомня.
