Буда твърди, че всяко нещо зависи от всичко останало. Той казва, че „Едното съдържа многото и многото съдържа едното“. Че не можеш да разбереш нищо, ако не вземеш предвид средата му. Листото очевидно съдържа слънцето, небето и земята. Вече е доказано, че това е вярно – като цяло, и по-конкретно що се отнася до човешкото развитие.
Съвременното научно разбиране е, че човешката биология зависи много от взаимодействието със социалната и психологическата среда. Въведен е терминът „междуличностна невробиология“ за начина, по който нервната система функционира, който зависи много от личните ни взаимоотношения. На първо място са отношенията с тези, които са полагали родителски грижи за нас. След това с останалите важни хора в живота ни. И на трето място цялостната ни култура. Така че не може да отделим функционирането на един човек от средата, в която е израснал и в която продължава да съществува. И това е вярно през целия ни жизнен път. То важи с особена сила в детска възраст, когато малкият човек се развива и е зависим и безпомощен. Но важи също и за възрастните, особено към края на живота им.
Насилието не е нещо универсално. Не е равномерно разпределено сред хората. Наблюдава се огромна разлика в нивата на насилие в различните общества. Има общества, в които на практика няма насилие. Съществуват и други, които се самоунищожават. Някои религиозни групи са заклети пацифисти и нивото на насилие при тях е толкова ниско, че наказателни съдилища често изпращат криминално проявени хора, извършили престъпления, да живеят в тези общности, за да се научат как да водят живот без насилие.
В по-общ план различните големи общества биха могли да бъдат дефинирани като индивидуалистични или колективистки, и така се получават много различни хора и различни начини на мислене. Например социалистическо и капиталистическо. Последното е едно от най-индивидуалистичните общества, а капитализмът е система, която позволява издигане все по-нависоко по една пирамида. Но работата е там, че колкото по-нагоре се изкачваме, толкова по-малко можем да сме защитени. По начало, колкото по-разслоено е едно общество, толкова по-малко равнопоставени има, толкова по-малко са хората, с които можеш да създадеш взаимни отношения. Вместо това има само различаващи се нива и безкрайни йерархии. А свят, в който има по-малко партньорство, е свят с далеч по-малко алтруизъм.
И така стигаме до едно положение, в което трябва да проумеем по разумен начин каква е същността на човешката природа. А тя е, да не бъдем ограничавани в тази природа. При хората се наблюдава социална променливост и системи от вярвания, семейна структура и различни начини на отглеждане на деца. Способността ни за такова разнообразие е изключителна. В едно общество, което е основано на съревнованието – и много често на безжалостното експлоатиране на човек от човека, на облагодетелстване от проблемите на другите, дори на създаването на такива проблеми, с цел лично облагодетелстване – наложената идеология оправдава такова поведение, като се позовава на някаква основна и неизменима човешка природа. Митът в нашето общество е, че хората са съревнователни по природа, че са индивидуалистични и егоистични. Така ли е наистина?
Ние имаме определени потребности. Единственият начин за определяне на човешка природа е да осъзнаем, че хората имат човешки нужди. Те имат естествена потребност от близък контакт, от любов, привързаност, признаване. Да бъдат видени и приети такива, каквито са. Ако тези нужди са задоволени, ние се превръщаме в състрадателни и способни на сътрудничество хора, а също така и съпричастни към другите. Така че, обратното, което често наблюдаваме в нашето общество, е всъщност изкривяване на човешката природа, именно защото потребностите на твърде малко хора са задоволени. Това се отнася до основните човешки нужди, водещи до наличие на един вид човешки отличителни черти, ако са задоволени, и до други черти, ако не са задоволени. Когато осъзнаем факта, че човешкият организъм е програмиран да отговаря на определени изисквания на средата, или на определени човешки нужди, започва да се оформя императивно социално изискване. Също както телата ни се нуждаят от храна, човешкият мозък изисква позитивни стимули от средата през всичките си етапи на развитие, като същевременно трябва да бъде защитен от други, негативни форми на стимулиране. И ако нещата, които трябва, не се случат, или ако нещата, които не трябва, вземат да се случат – става очевидно, че вратата може да се отвори не само за серия от психични и физически заболявания, но също и за криминални форми на човешко поведение.
Длъжни сме да зададем въпроса дали условията, които сме създали в обществото, са добри за нашето психично здраве? Дали основата на обществено-икономическата ни система действа като положителна сила за индивидуалното и обществено развитие и прогрес? Или силата на нашето общество всъщност действа против основните хуманни изисквания, необходими за създаването и поддръжката на нашето лично и обществено благосъстояние?
Обяснението на някои неща започва от Джон Лок. Той ни запознава с понятието за собственост, като поставя три условия за справедливо право на собственост. А те са: Трябва да вложиш труда си, трябва да остане достатъчно за другите, не трябва да позволяваш да се развали и разпилее произведеното. Той е представил доста правдоподобни и силни аргументи в полза на частната собственост. Но се отказва от тях! Той казва: „Виждате ли, когато въвеждането на парите станало чрез мълчаливо съгласие, тогава станало…“ Той не казва, че всички условия се премахват или изчезват, но всъщност точно това става. Така че вече нямаме продукт и собственост, заслужена с личен труд – сега вече трудът се купува с пари. Вече не е от значение дали има достатъчно за другите. Вече никой не гледа дали ще се развали, защото Лок казва, че парите не могат да се развалят и затова парите не може да са отговорни за прахосването, което е… нелепо. Ние не говорим за самите пари, а за тяхното въздействие. Просто най-потресаващи логически ловкости, които избягват същността на въпроса, но удовлетворяват капиталистите.
Адам Смит казва: „Оскъдностите на съществуването поставят границите на възпроизвеждането на бедните и природата не може да се справи с това по друг начин, освен с отстраняване на тях и техните деца“. Така че той е предвиждал еволюционна теория в най-лош смисъл. При това доста преди Дарвин. И така, той ги нарича “раса на работниците“. И можете да видите, че има един присъщ расизъм, има една присъща слепота за убийството на безброй бедни хора. Това е Невидимата ръка, която изравнява предлагането с търсенето и търсенето с предлагането. И можете да видите как много от истински злите, разрушаващи живота, екогеноцидни неща, които се случват в момента, в известен смисъл имат „идеен ген“ още от А. Смит.
Така че, ако не съществуваше несправедливата паричната система, и при нормално осигуряването на жизнените нужди, щеше да има радикално намаление на престъпността почти незабавно, тъй като няма да има нищо за крадене, за незаконно присвояване, измами и т.н. 95% от всички хора в затворите днес са там поради някакво парично престъпление или за злоупотреба с наркотици (а наркоманията е заболяване, не престъпление). А останалите 5%?
Наскоро епизод от сериала „От местопрестъплението – Лос Анжелис” ме наведе на размишления. В него няколко пасажери от първа класа, включително и стюардесата, умъртвиха развилнял се пътник. Същият в налуден пристъп се бе втурнал да отвори херметично затворената врата на самолета и да го разхерметизира, обричайки всички на гибел. Впоследствие се оказа, че пристъпът му е предизвикан от хематом в мозъка, в следствие на който поведението му става неконтролируемо. Кой е виновен? Убийците ли, смятащи, че действат в ситуация на „неизбежна отбрана”, или психясалата от кръвоизлива в мозъка жертва?
А истинските насилници, които често изглеждат обсебени от насилие заради самото насилие? Те просто „зли“ хора ли са? Хората се питат дали да опрощават престъпленията. Отговорът за това е: „В прошката вярвам точно толкова, колкото и в заклеймяването“. Само тогава, когато като общество се научим да се отнасяме към насилието по същия начин, както като проблем от общественото здраве и превантивната медицина, вместо като към морално „зло“, само когато направим тази промяна в собствените си гледища и ценности, едва тогава действително ще успеем да намалим нивото на престъпността, вместо да я стимулираме, което е това, каквото правим сега. Колкото повече търсиш справедливост, толкова по-оскърбен ставаш, защото няма такова нещо като справедливост.
Съществува единствено това, което съществува. С други думи, ако хората са обучени да бъдат фанатици и расисти, ако са отгледани в среда, която проповядва това, защо да обвиняваме отделния човек за това? Той е жертва на една субкултура. Следователно трябва да му се помогне. Идеята е, че трябва да преустроим средата, която поражда анормално поведение. Това е проблемът. А не да хвърляме човека в затвор. Съдии и адвокати пропагандират принципа за „свободата на избора“. Такива концепции са опасни, защото дезинформират. Схващането, че човекът е „зъл“ или че е „сериен убиец“. Серийните убийци се създават, точно както войниците се превръщат в серийни убийци при военни действия. Те се превръщат в машини за убиване, но никой не гледа на тях като на убийци или терористи, защото това е „естествено“ за военния. Дори когато хвърля атомни бомби… Винаги обвиняваме изпълнителя. Казваме: „Този е нацист, измъчвал е евреи“. Не, той е бил възпитан да измъчва евреи.
Свободни да избират означава – без да бъдат повлиявани. Всеки от нас е повлиян във всеки от изборите си. От културата, в която живеем, от нашите родители и от ценностите, които доминират. Ние сме повлияни, значи няма как да сме свободни да избираме. Въпреки всеобщата декларация за правата на човека:
«Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест, и трябва да постъпват братски един с друг».
По материали по криминалистика и психология,
Светослав Атаджанов
––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Първата част от статията може да се прочете тук.
