За Нешка Робева и Бианка Панова
Няма средно интелигентен човек, който да не е гледал или слушал ако не цялата опера „Севилският бръснар”, то поне части с изпълнения на именитети наши и чужди баси на арията на Дон Базилио. Станала нарицателна, като „арията на клеветата”. Започваща бавно и тихо, докато стигне до гръмогласния си финал. Но клеветата е вариант на лъжата и почти винаги се разобличава.
Съученик съм от варненска гимназия на Румяна Стефанова – от грациите, заедно с Мария Гигова, Нешка Робева и Вера Маринова, оспорващи си националните и международни титли през 60 –70 -те години, и неин приятел до трагичната й гибел при самолетната катастрофа, заедно с треньорката Жулиета Шишманова. Седях на един чин с Данчо Марчинков, бившата половинка на Стефка Берова. Всички бяхме приятели и от съседните чинове редовно преписвахме един от друг на класни и контролни. Тъкмо там тя се залюби и впоследствие омъжи за футболиста Петков от „Спартак” – Варна. Тя бе във вечерната гимназия именно поради изпълнения с тренировки ден и режим, не позволяващ редовно обучение. Познавах и треньорката Теменужка Парнарева и навремето доста сме говорили по техните проблеми. Имам и приятели, бивши вицеевропейски шампиони по акробатика, като единият от тях бе доскоро, повече от 20 години, директор на федерацията по акробатика на Великобритания. Свидетел съм на къртовския труд, полаган от спортистите в изнурителните тренировки и как спортист и треньор стават неразделен тандем в покоряването на върховете на спортното майсторство. В този тандем се развиват специални отношения на близост, често по-голяма от роднинската, и оставаща до живот. Понякога тези отношения прерастват и в създаване на спортни семейства между състезател и треньор. За всеки непредубеден човек, имащ контакти и понятие от спорт, е известно, че състезателят дължи много на треньора в оформянето си като спортист и човешка личност.
С истинско умиление си спомням треньора си по плуване – рентгенолога д-р Любо Лазаров. Притежаваше най-богатата за времето си колекция от грамофонни плочи в града, както и един от първите лентови магнитофони. След тренировка или в почивните дни правеше музикални сбирки. На тях ние, хлапетата, много от които от обикновени работнически семейства, се запознавахме с изпълнения на най-големите оперни певци на времето, придружени с негови непринудени лекции за композиторите и творбите им. Даваше ни и книги от богатата си лична библиотека.
Тези хора се ползваха с огромен авторитет и родителите на децата, юношите и девойките с готовност ги поверяваха на грижите им, знаейки, че са в сигурни ръце. Че свободното им време ще бъде изпълнено със стойностни занимания и няма да пропаднат. Тогава всеки втори в училище тренираше някакъв спорт и спортуването беше действително масово. Именно сред тях се избираха тези, отличаващи се с физически данни за съответния спорт, както и с хъс и амбиция за постигане на успех. Които не издържаха на натоварванията и наложената желязна дисциплина, се прощаваха със стадиона, залата или басейна. И никой не правеше проблем от това. Тогава спортният режим означаваше нещо и имахме железни спортисти, а не сегашните разглезени примадони.
Тъй като спортът бе и политика, държавата бе намерила форма за издръжката им и осигуряване на нормален доход за периода на спортуване. Военните клубове военизираха спортистите, които никога не виждаха казармата отвътре, а почти във всяко предприятие фигурираха „мъртви души”, играещи или трениращи в местните отбори. Така че трудът им в някаква степен се възмездяваше.
Та за Нешка и Бианка. Доста време Бианчето бе предмет на възхищението на хората от своето поколение. Това ангелски красиво дете, с безупречна физика, по спортно трико във фотография от корицата на списание „Панорама”, дълго време стоя по стените на ергенските квартири или на вратите на шкафчетата в съблекалните на спортни клубове и работнически „битовки”. Както и самата тя признава в интервютата си, дължи много за оформянето си като спортистка на заслужилата си треньорка. Но не и за израстването си като човек, видно от изявите и пред медиите и в самосъжалителната й изповед. В книгата си „В името на голямата цел – зад кадър“, шампионката ни в художествената гимнастика Бианка Панова твърди, че е написала писмо до Нешка Робева „не от сърце, а по принуда“, за да бъде включена в националния отбор за олимпиадата. Пред в. „24 часа“ Нешка Робева разкри в интервю, че писмата са две. И ако това от 1991 г. е написано не от сърце, то това от три години по-рано ни се струва съвсем искрено. Голямата треньорка предостави на „24 часа“ оригиналите на двете писма. Всъщност, единствени писменни доказателства по казуса „Бианка и Нешка”. А всеки съд, дори и на обикновенните хора, признава само такива, а не приказки. Ето ги:
Писмото от 29.12.1991 г.:
„С течение на времето много по-ясно и точно мога да си дам сметка за всичко, което се случи през последните години в художествената ни гимнастика. Късно разбрах, че конфликтът, който избухна между мен и Нешка Робева на базата на проблеми в предолимпийската ни подготовка, бе използван грубо за нейното политическо, творческо и морално дискредитиране, а всъщност тя е човекът, който ме изгради като състезател. Имам желание и сили да помогна за връщане на художествената ни гимнастика онова, което бе проиграно. Разбирам, че това е възможно единствено при условие, че Нешка (в професионализма на която вярвам) поеме ръката, която подавам. Убедена съм, че в такъв труден момент за страната ни можещите и знаещите трябва да поставят обединените си усилия над личните отношения и пристрастия.
Бианка Панова“
От 1988 г.:
„Другарко Робева,
Аз зная, че вие не ми вярвате. Може би и сега няма да ми повярвате. И имате основание след всичко онова, което се случи с нас и между нас. През тези два месеца след олимпиадата аз дълбоко преосмислих нещата и разбрах докъде се е стигнало, разбрах своята грешка, но не мога да разбера кому бе необходимо всичко това. Проблемът можехме и бяхме длъжни да решим самите ние. Ето защо ви предлагам, не, аз ви моля, ако изобщо считате, че е възможно, да се върна отново като състезател в залата и под ваше, лично под ваше ръководство, да дам всичко от себе си за завръщане на загубените позиции на нашата гимнастика.
С уважение: Бианка“
Не е много ясно кога е била искрена Бианка. Когато уж благодари на Нешка за направеното за нея, или когато я обвинява в побой и „пребиване” в интервю за предаването на Люба Кулезич. Интересно, къде са били родителите и да я защитят? Да не е била тогава сираче? Винаги и за най-малка синина хората бягат при съдебния лекар. А тя, пребивана? Зная много случаи за пошляпване на питомци от треньорите си. Обикновено на момчета и момичета в пубертета, когато имат често лекомислени и необмислени постъпки. Почти всички в даден момент по-късно са благодарни за това. Дори от дистанцията на годините признават, че им е било малко за магариите, които са вършили. Както и при служилите в задължителната казарма, където имаше и големи извращения от старата служба над новобранците, но се изграждахме като мъже, способни да се борят с несгодите на живота. А при уволнението им ги прегръщахме и прощавахме всичко…
Преди време написах есе за инстинктивното човешко поведение, често доминиращо над разумните реакции на хората. За наличието на „алфа” и „бета” индивиди, както в животинския свят, така и при нас, със съответстващото поведение и налаганите от това йерархични нива. Този грозен и мерзостен скандал, подхванат и от петимните за сензации медии, е най-малкото недостоен. Бих искал да бъда безпристрастен. Но разигралият се пред цялото ни общество скандал по всичко прилича на бракоразводен процес, където страните след периода на страстната любов се заливат с помия и конпромати, и ползват най-непочтени похвати, за да докажат правотата си.
От прегледа на коментарите по форумите в мрежата констатацията е, че с огромно мнозинство коментиращите не подкрепят, а упрекват Бианка. Факт е, че този водевил се разигра по времето, когато прословутата с интригите си истинска „вечна Амбър” в ръководството на нашата и в международната федерация по художествена гимнастика – Мария Гигова сдава жезъла на новата си приемница. Защо ли си мисля, че това непорастнало, въпреки възрастта си озлобено момиченце, е инструмент в ръцете на вечната съперничка на любимката на народа Нешка Робева?
И последно. Често с възрастта някои хора стават карикатура на самите себе си. Докато други остаряват благородно и красиво. Къде остана красотата на Бианка? Останах поразен от неврастеничната й озъбена усмивка и анорексична визия от екрана. От това как отмъстителната и негативната енергия може да превърне някогашното фино и елегантно момиче в особа, яхнала метлата на клеветата, злобата и неблагодарността.
Светослав Атаджанов
