Разказ от Петко Йотов
.
Дълъг, черен островърх калпак. Под него дълъг човек с дълго чувство за смях и резил, и широко сърце. Това е Дочо Узуня.
– Eй, мустак, яла тук – ще рече бай Дочо.
Седнем на земята, дето сме се срещнали. Вади плоската от пояса.
– Цукни де, цукни – и бърка за металната свирка. Дръпне от цифката. Намокри свирчицата и започва да свири. Дърпа от цифката. Надува свирката и така нежно свири, та чак очите му греят.
– Сега, мустак, ще ти разказа за войната – и започва от тръгването, та до завръщането. При добър слушател разказва и други неща.
– Беше някъде към петдесет и някоя година. Разболях се, трябваше да ода на доктор. До село ни рейс, ни влак. Трябва да ида или в Ловеч, или в Тетевен. Станах по първи петли. Взех газения фенер. Замахах крачоли през Балкана, та сабале рано цъфнах в Тетевен при доктора. Започна да ме преглежда: „Имаш болно сърце, имаш болен бял дроб, болен черен дроб, болен далак, имаш сух плеврит, имаш воден плеврит, болна жлъчка…“. И така ги изреди седем-осем лоши болести.
След като ги изреди, ми каза да си почина. След пладне да ида пак да ме прегледа, защото сега съм бил изморен от пътя. Взе печеното пиле и шишето с ракия. Взе ми и двайсет лева. Давам всичко. За първи път отивам на доктор. Излязох аз и си думам, че ще мре от толкова болести, явно няма отърване. И що иска пак да ме прегледа? Ами да му дам още двайсет лева. Реших да си успокоя душичката. Влязох в една кръчма. Бавно и тъжно пих за всяка болест по една голяма ракия. Добре се бях нагласил. Някъде след пладне отивам пак при доктора. Подпирам се на бастуна, държа фенера и му думам: докторее, то с тия болести ще се мре, ама разгеле съм дошъл, що ма не прегледаш дали не съм барем и бременен?! Докторът се сбърка, но навреме се окопити и не ми даде да му разправям повече. Напсува ме, ей, напсува ме. Може да не го е учил, ама убаво ме напсува и ме изрита от вратата. Отървах двайсте лева. Обратно през Балкана – 30 километра. Та в село. Изтрезнях и оздравях. Ей, ако не бях оздравял, щях да умра. Оттогава не съм ходил на доктор. Сега гоня осемдесетака; ама се лекувам с плоската и свирката. Редовно си пия тези две апчета и ми е добре. Сигурно ми отварят паровъздушния глапан, та да поспадне напрежението от тоя пусти, хубав живот.
– А цукни де, цукни – дума бай Дочо.
––––––––––––––––––––––––––––––-
Петко Йотов (1947-2009) е български офицер, военен историк и дългогодишен директор на Националния военно-исторически музей в София (от 1989 до 2009 г.). Роден е в гр. Плевен, но израства в с. Славщица, Тетевенско, откъдето са родителите му. От шестте деца в семейството само той, който е бил роден последен, оцелява.
През 1969 г. Петко Йотов завършва Военното училище във Велико Търново, а през 1976 г. – Военна академия „Г. С. Раковски“. Бил е строеви командир. Преподавал е 13 години военна история във Военновъздушното училище в Долна Митрополия и във Военна академия „Г. С. Раковски“.
Полк. Йотов е автор на много статии и учебници по военна история. Малцина знаят, че покойният вече директор на Националния военно-исторически музей, който беше колоритен човек с много таланти, е писал и разкази. Публикуваният тук разказ е част от неговия сборник „Китка здравец“, излязъл в София през 1997 г.
