Геновева Димитрова, blog.soindependentfilmfest.com
.
Да не помислите, че става дума за онази странна дизайнерска двойка, скандализирала скучния софийски релеф в началото на 90-те с авангардната си „вампирска” визия, а по-късно нарекла ъндърграунд бранда си „Вампила”.
Не знам дори дали Константин Божанов и Кристина Николова се познават. Свързва ги общата съдба на българи с адрес в Ню Йорк, снимали в страната си своите игрални дебюти, които сега ще види и публиката в на 9. Фестивал на българското кино в Tribeca Cinemas: „Аве” е на 21 февруари, „Вяра, любов и уиски” – на 22.
Константин Божанов (1968) е скулптор, визуален артист, кинорежисьор, сценарист, продуцент, номад. Прошарен и брадат, ведър и устремен, с неизменно шалче и дънки, той изглежда балкански мъжкар с космополитно излъчване. „Аве” е чародейно нежно-брутално road movie, но Константин извървява дълъг път до него. След като следва кино и скулптура в България, а след това и в Кралския колеж по изкуствата в Лондон, той си създава име на концептуален артист, участва в изложби в Цюрих, Шанхай, София и Лос Анджелис. После учи документалистика в Ню Йорк. И се гмурва в независимото кино: първият му късометражен филм “Lemon Is Lemon” (заснет заедно с Ивайло Симидчиев), печели няколко международни награди, документалният „Невидими” заснема в България през 2005… Световната премиера на „Аве” бе в Седмицата на критиката в Кан 2011, после спечели Специалната награда на журито от Сараево, на ФИПРЕССИ от Варшава, за млад талант в Хамбург, голямата награда „Iron Herring” в Лийдс. Тук филмът бе показан чак на „Златна роза” 2011, плени мнозина, но журито му присъди само Награда за режисура. Успешният му фестивален път продължи, включително и на София Филм Фест 2012, а турският филмов маг Нури Билге Джейлан го нарече „добър филм, макар и с грапавини”. „Аве” събра зрители на екран в Швейцария и Франци, но в българските мултиплекси се провали. Нашата публика се оказа резистентна към кинематографичната сугестия в стопаджийското пътуване на студента-художник Камен (Ованес Торосян) и дипломатската щерка-тийнейджърка Аве (Анжела Недялкова) из България на корозиралите илюзии и зейналата безпризорност – насред смърт, дрога, безпътност… От кола в кола девойката изстрелва тлъсти лъжи с лекотата на издишване и с цялата си безумност сваля изнервения Камен. Насред смърт и безутешност замирисва на любов. Гаровият хотел на Горна Оряховица се превръща в нейно ефимерно обиталище. Внушава, че дори при най-младите любовта е мираж… Героите продължават самостоятелно по пътя, събрани от лъжите й… Без да е откривателски, „Аве” излъчва непоколебимо независим дух, безкористност, лъчистост. Дифузно препраща към класическия „Плашилото” на Джери Шацбърг. Художническият бекграунд на автора прозира зад изящната архитектоника на филма… „Аве” вълнува, въпреки допуснати дължини и недостатъчност в поведението на изкусни актьори. Очарованието на Ованес Торосян е извънземно, симпатично е виталното хулиганство на Анжела Недялкова, а в поведението на героинята й откриваме глобалната модерна психоза „искам да съм друг”. Според Константин, „Тя не би могла да предпази чистотата си, ако не изгражда този илюзорен свят от лъжи. В детството си, което не мина като в „Ласи”, усетих, без да го осъзнавам, че начинът, по който изглеждат човешките отношения на повърхността, и релността се разминават. В юношеските си години, започнах частично да осъзнавам тази дуалност, и почти изцяло да се отъждествявам, а света около менe, с негативните аспекти на човешкия характер. След години, изпълнени със саморазрушителност, най-накрая, поне частично, се примирих с пакета, който живота предлага”.
Константин почти не се спира. Онзи ден беше в Берлин, вчера – на любовния фестивал в Монс, Белгия, където участва „Аве”, утре ще е в Tribeca Cinemas. Кефи на ъндърграунда, обича комедиите и екстремално минималисткото американско независимо кино от типа на “Пъти Хил” на Матю Портърфийлд, показан на първия So Independent в София. „По някакъв начин от началото на ХХI век автентичното независимо кино затихва. В момента се появява различна вълна в Ню Йорк и списание „Кайе дю синема” през септември 2011 й посвети цял брой. Нескромно звучи, но и аз попаднах сред 9-те представени режисьори.”
Любимото му място в Ню Йорк е гледката към залива от брега на Ред Хук. В момента, доколкото знам, работи по проект, вдъхновен от “Престъпление и наказание”, чието действие се развива в Бруклин, а героят е млад мароканец. Но съм сигурна, че има и вече одобрена идея за следващ съдбовно филмово пътуване със заглавие „Искам да съм като теб”. Засега е паломническо road movie за възмъжаването на 16-годишно българче, живеещо в Лондон и натирено за България, но по волята на желанието се озовава във Франция при обожаван художник, а оттам, вече по волята на емоциите – вероятно и в Португалия. Вярвам на този проект заради емоционалния заряд и автобиографичната деликатност. Както самият Константин споделя, „На 16 си стегнах раницата и стигнах до Берлин”. Е, през март го очакваме в София…
Константин обикаля света без задръжки, а младата Кристина е омъжена за красивия американец Пол Далио. И, въпреки че е на „ти” с екстремностите, едва ли би се отдалечила от Ню Йорк – в очакване е на първото си дете. Дъщеря на операторите Емилия Стоева и Георги Николов, и тя избира професията им, въпреки че 17-годишна заминава да учи икономика в Чикаго. Следват киноучилищата в Лос Анджелис и Ню Йорк, 6 игрални и 15 късометражни филма, няколко клипа, снимане с разни режисьори и в разни стилистики…
Запознахме се, след като вече бях гледала заснетия от нея документален филм на Зорница София “Смъртта и целият път обратно” (2005) – във Варна въодушевено споделяха идея за общ игрален проект. Той бе отвян, но пък заедно направиха „Модус вивенди” (2007), т.е. Кристина е съсценарист и оператор. Той се оказа адреналинно документално бягство от делничния трафарет, където човек може да се самозарежда с алтернативен живот – като рицар или сърфист, например. После окончателно се покри в Америка. На „Златна роза” 2012 цъфна с режисьорския си игрален дебют „Вяра, любов и уиски” (България/САЩ), с тъмнокосия Пол и с обезкуражителната си лъчезарност. Превърна се във фестивален прецедент – за първи път в киното ни двама оператори прохождат в режисурата – другият, както се досещате, е изключителният визуалист Емил Христов със сюблимния „Цветът на хамелеона“.
„Вяра, любов и уиски“ започва с монохромен епизод в Ню Йорк, където къдрокоса хубавица (Ана Стояновска), сгодена за американски юпи (Джон Киблър), мъдрува, босонога на небостъргачен балкон… Продължава в София, където тя се връща да навести баба си (Люба Алексиева) и сред общия пъстър купон среща ученическата си любов (Валери Йорданов) – китарист-маргинал, оставил се на течението из българското безвремие. Неговата романтична лекомисленост я изстрелва в измеренията на неподреденото щастие. И когато симпатичният американец пристига, тя трябва да направи своя избор. Микс от мелодрама и road movie, заснет на 16 мм и маниашки едрозърнест, дебютът на Кристина с трепетен лиризъм изважда младежката визия за корените, очакванията, емоциите. Отдавна не ми се беше случвало да гледам български филм, който по такъв непретенциозен начин да ни говори за любов. Силно са изведени двете важни сюжетни линии: спомените от детството и тръпката да си с любимия човек, така че са му простени някои драматургични пропуски. Според Кристина, „Филмът може да се нарече автобиографичен. Сценарият му е писан в Балчик и с него исках да покажа какво е усещането да живееш като чужденец зад граница и какво е, когато се върнеш в родината. Тоест една от водещите идеи е усещането, че хем си у дома, хем не си, хем хората те приемат, хем не съвсем”…. На „Златна роза“ получи награда за дебют, обикаля успешно фестивали по света, но още не е излязъл на екран в България.
Дано не се лъжа, но ми се струва, че младите хора имат нужда точно от тези простички неща, показани от различни ракурси в „Аве” и „Вяра, любов и уиски”…
–––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред: Филмът „Вяра, любов и уиски“ ще участва и в 16-ия филмов фестивал на Европейския съюз в Чикаго /16th Annual European Union Film Festival, за който Еврочикаго вече писа, и който ще се проведе през март.
А още информация за Деветия фестивал на българското кино в Ню Йорк може да се прочете тук.
