Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
А. Съгласието е атрибутивно свойство на всяко общество (всеки социум), всека отделна обществена организация и всека група, или най-общо казано – на всяка самоорганизираща се функционална система; в този смисъл, тъй като нито една социална система не може да функционира без наличието на Съгласие, тя неминуемо и неизбежно си изработва и специална стратегия и методология за формирането и поддържането на така необходимото й социално Съгласие.
От своя страна, от системно-структурно гледище, в зависимост от най-общите и най-главните движещи мотиви и цели на формирането и съществуването на социума, всеко социално съгласие бива два видове: ценностно и функционално-целево – при което, обаче, типологизирането като правило не е алтернативно, тъй като (поне в изследванията на П. Сорокин, П. Бергер и Т. Лукман) второто се схваща като обезпечаващо нормативно-институционалния механизъм на ценностното битие на системата.
Б. В личностновата, социалната и политическата психология понятията „Съгласие” и „Несъгласие” се разглеждат като естествени структурни елементи на феномена „Общуване” и като резултативно проявление на феномените „Доверие” и „Недоверие”.
От кибернетично-информационно гледище биологическите, социалните и изкуствените системи функционират и съществуват върху основата на протичащата в тех информация, която при висшите животни и при хората винаги преминава през един специфичен филтър, известен като „Филтър на Доверието/Недоверието”, който филтър има предназначението да извършва анализ относно „истинността и неистинността” и „полезността и вредността” на информацията, и съответно да я „пропуска” или да я „блокира”; от гледна точка на кибернетиката и теорията за информацията „Доверието” е „отсъствие на феномена Недоверие”, при което тези две научни направления не се интересуват, не знаят и не искат да знаят какво точно е „Доверие” и „Недоверие”, тъй като тези феномени и понятия се отнасят към сферата на психологията.
Всъщност, Доверието и Недоверието са специфични елементи на социално-психическото взаимодействие в процеса на общуването, функциониращи наред с обмена на информация, навици, умения, чувства, страсти, настроения, мнения и знания, които именно елементи в своята съвкупност характеризират основаната върху общите интереси и цели устойчива духовна връзка между общуващите; така именно общността, като съвкупност от извършващите своята съвместна дейност индивиди, от една страна е изходна предпоставка и условие за общуването, а от друга – е резултат на общуването.
Социално-психическата общност закрепва интересите и ценностните ориентации в едно общо „Ние”, изразяващо вътрешна спойка, взаимодействие и солидарност, и именно при нейното наличие започва да действува и „полето на Доверието”, пронизващо всичките индивидуални психични преживявания – и то така, че дори и „удоволствието” и „неудоволствието”, след като преминат през филтъра на колективното „Ние”, биват възприемани като „нашето” за „приятното” и като „чуждото” – за „неприятното”.
Така, при този именно подход като „чужди явления” встъпват всичките неприятни явления (тъй като именно „другите”, „чуждите” са виновните за всичко неприятно, станало с нас!); всичко „чуждо” бива възприемано като „неприятно” именно защото е „чуждо”, и така дихотомията „приятно/неприятно”, „удоволствие/неудоволствие” по същество бива разполагана върху дихотомичната характеристика „Ние/Те”, която има способността да навлезе толкова дълбоко в индивидуалната и колективната психика, че се превръща в нейна същност.
Впрочем, една от връхните точки на този феномен е сугестията, която в своя чист вид е тъждествена на „пълното Доверие към внушаваното съдържание”; което доверие пък е тъждествено на „принадлежността към „Ние””, т.е. на принадлежността към чистата и пълната социално-психическа общност, изградена върху дихотомията „Ние/Те”.
Това тъждество, впрочем, може да бъде формулирано и в обратен ред: психическата обектност „Ние” в своя пределно чист вид е поле за сугестия, или иначе казано – поле за „абсолютна вяра”, или най-точно казано – „поле за Съгласие”.
В. В социалната психология, психологията на политиката и политологическата теория понятието „Съгласие” е интерпретирано най-малко по три различни начини:
в Теорията за политическите задължения, където се използува за обясняване и обосноваване на задълженията на гражданите към държавата като форма и израз на тяхното „обществено съгласие”;
в Теорията за демокрацията, където се използува за обясняване и обосноваване на демократическото и на недемократическото управление, при които управлението на политическия елит бива характеризирано като основано или неосновано върху съгласието на управляваните;
в Теорията за отношенията между гражданите, преди всичко сексуалните, икономическите и юридическите, където се използува за обясняване и обосноваване на нормативността на тези отношения.
Във всичките тези случаи значението, което се придава на Съгласието, се свежда до наличието на изходно съществуващата автономия и самоуправление на отделната личност – до това, че личността участвува в конкретното взаимоотношение именно защото суверенно го е пожелала.
В литературата, разбира се, липсва универсално и безпротиворечиво дефиниране на Съгласието, но все пак са известни редица негови белези, върху основата на които е прието да бъде определяно неговото наличие или неналичие.
Една от водещите тенденции за констативно заключение относно наличието или неналичието на Съгласие е използуването като критерий на особения речеви акт, съдържащ или несъдържащ съобщение на говорещия, предназначено да постигне ефекта на Съгласието или на Несъгласието с адресата (получателя) на съобщението.
Макар че като речеви акт Съгласието твърде много прилича на Обещанието, двата феномени съществено се различават: докато Обещанието е съобщение, отправено към и предназначено за друг човек, уведомяващо и уверяващо го, че субектът на съобщението „ще направи нещо”, то Съгласието е съобщение, отправено към и предназначено за друг човек, уведомяващо и уверяващо го, че субектът на съобщението „няма нищо против другият да направи нещо, и че няма да се противопоставя на направеното от другия”.
Г. От структурно-функционална гледна точка и при Обещанието, и при Съгласието е налице „прехвърляне на права и задължения”, което „прехвърляне”, всъщност, се разглежда поне по три начини:
според т. нар. нормативна интерпретация даването на Съгласие е процедура, главната цел на която е да бъде разрешено на някого да извърши нещо – то е процедура, чрез която се извършва упълномощаване на някого да направи или да не направи нещо, и в този смисъл Съгласието е специфичен тип действие, чрез което даден човек прехвърля върху друг някакво свое право;
според т.нар. алтернативна интерпретация даването на Съгласие е само съобщение за някакво намерение или уверение, че другият просто може да разчита, че няма да срещне противодействие – т.е. Съгласието е способ или начин да бъде накаран някой да вярва, че няма да му бъде пречено да извърши определени действия;
според т. нар. натуралистично-конклудентна интерпретация даването на Съгласие не е непременно отговарящ на спазването на строго формални изрични упълномощенчески изисквания акт, а е акт на изричното и ясното заявяване на наличието на определена позиция, който акт може да бъде осъществен и чрез неформално-процедурни действия – които действия, обаче, все пак трябва да бъдат пределно ясно изразени;
според т. нар. интерпретация на мълчаливо изразеното Съгласие изискването за даването на Съгласие не е изискване то да бъде непременно предварително дадено по изричен ясно изразен начин, а преди извършването на действието е необходимо другата страна просто да е била имала достатъчно основания да счита, че би могла да извърши действието – след което, ако действието бъде протестирано, ще се счита наличие на несъгласие, но ако не бъде протестирано, ще се счита наличие на мълчаливо изразено съгласие;
според т.нар. хипотетична интерпретация на Съгласието се приема, че самият факт на участието в изборите има характера на предварително достатъчно ясно изразено Съгласие за признаване на легитимността на резултатите от изборите.
