Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
Ж. Известният американски автор Ноам Чомски пише, че съществува т.нар. механизъм на фабрикуване на съгласие, наричан още и механизъм на постигането на консенсус, който е основан върху използуването на множество пропагандни трикове, които дават възможност на политическия манипулатор да накара обществото доброволно да приеме неща, с които то фактически не е съгласно, или дори които са драстично несъвместими със самите обществени интереси.
Според него константно управляващият икономически и политически елит винаги разполага със стратегия, която разделя обществото на две основни групи, а именно:
на умни и разбиращи общите интереси и способни да се борят за тях, към които прилага всякакви други, но не и пропагандни методи и средства за въздействие;
и на прекалено глупаво объркано стадо, което нищо не разбира от собствените си интереси, нищо не разбира от политика, и което винаги, щом се намеси в политиката, нанася неимоверни и непоправими щети; той обръща внимание, че политическите манипулатори винаги обръщат най-голямо внимание точно на „обърканото стадо”, което подлагат на специална пропагандна обработка, в резултат на която винаги успяват да формират у него Съгласие (да постигнат Консенсус) с управляващия елит, като за тази именно цел измислят „общи интереси”, наречени „наши”, както и свързани с тях лозунги, които са толкова по-ефективни, колкото са по-празни и безсъдържателни.
З. Идеята за Национално Помирение, формирана и функционираща като самостоятелна идея или като отделна идея в рамките на тезата за Националното Съгласие, се е появила непосредствено след и върху основата на пораженията и разрухата на Втората Световна война, когато (поне съгласно официално доминиращата теза!) и двете страни на конфликта били проумели, че по-нататъшното задълбочаване на конфронтацията и омразата неминуемо ще доведе до още по-жестоки разрушения, след което били избрали принципа на съвместност във вътрешния и международния живот, принципа на Помирението между враговете. Съгласно тази теза именно Помирението било факторът, който бил изправил на крака катастрофално разбитите икономики и превърнал в икономически гиганти изпепелените държави – някои от които, като напр. Испания и Гърция, били разкъсвани от ожесточени граждански войни, именно след Помирението „излекували раните си” и станали проспериращи членове на Европейския съюз.
Без тук да се позоваваме на и да изтъкваме неадекватно предпоставените постулати , или иначе казано – без да подлагаме на отричане самата идея и като се оставим да бъдем „носени върху нейните вълни” – ще изтъкнем следното:
Факторите, които са решавали успешната реализация на Националното Помирение, са били: частната собственост; пазарната икономика; демокрацията; и гражданското общество.
Историческите факти категорично и недвусмислено сочат, че всичките държави, които са били преминали по „оздравителния път” на Националното Помирение, никога не са били подлагани на ужаса на умъртвяването на частната собственост и на пазарната икономика, и че трагичните нарушения на принципите на предишното мирно съвместно съжителство (съществуване) са били засегнали само сферите на демокрацията и на гражданското общество.
Проблемата в България, обаче, произтича от обстоятелството, че пораженията на комунизма очевидно са много по-злотворни, отколкото тези на нацизма и на фашизма, тъй като именно чрез разрушаването на отношенията на частната собственост и на пазарната икономика комунизмът бе успял да разруши социалната адекватност на личността.
Онова, което бе станало през 1945 г. в рамките на Западна Европа и което позволи появата и проявата на феномена Национално Помирение в страните, в които бе имало нацизъм, фашизъм, франкизъм и салазаризъм бе, че виновните за катастрофата избраха пътя на идейното и практическото Разоръжаване и Помирение.
Докато онова, което през 1989 г. стана в България, се характеризира единствено като ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА СИЛИТЕ НА КОМУНИЗМА, които сами афишираха „края на червения режим”, без обаче да извършат каквото и да е Разоръжаване и Помирение; и като оставиха в действие както основните комунистически принципи на адаптация към условията, така и наличието на квазичастна собственост, квазипазарна икономика, квазидемокрация и квазигражданско общество;
които, естествено, не са и не могат да бъдат валидна основа и условия за постигането на каквато и да е, дори и най-минимална, степен и форма на Национално Помирение.
Което, разбира се, съвсем не е в състояние да попречи на престъпния елит да сключи своя „договор за нравствено, политическо и юридическо легитимиране” с „обърканото стадо”.
Какво ще е, обаче, поведението на онзи, визиран в теорията социален слой, който е определен като слой на „умните и разбиращите собствените си интереси”, както и като слой на „способните да се борят за интересите си”, тепърва все още предстои да се види.
Жалкото е, че в България точно този слой не само почти винаги е липсвал в онази именно негова „критична маса”, която е в състояние да промени нещата, но и че срещу него винаги са били изключително жестоко настроени именно онези, които принадлежат към „обърканото стадо”, и които винаги са първите и най-апетитните консуматори на каквито и да са от настъпилите промени.
