Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
Д. В политологическата литература понятието „национално съгласие” бива интерпретирано като пределно общо и обобщаващо понятие, обозначаващо резултатите и последствията от ефективната и конструктивна общонационална вътрешна политика, хармоничното и безпротиворечивото състояние на взаимоотношенията между етно-народностните, социалните и политическите сили, както и единството на нацията по всичките жизненоважни въпроси, което единство бива разглеждано и като „национално Примирие” или „национално Помирение” по въпросите, по които преди е имало дискусия, спор или непримирим и изискващ отговорност конфликт.
В съвременната, най-модерната политическа история на Европа, и преди всичко в историята на посткомунистическата Източна Европа, Националното Съгласие се схваща като такова дългосрочно състояние и основа на безконфликтното развитие на общността, което е базирано върху провеждането на адекватната за тази общност конкретна политика (конкретна политическа стратегия), основана върху постоянното търсене, намирането и постигането на взаимноприемливи компромиси. Като способи за постигането на тези компромиси се приемат заседателните обсъждания и решения на т. нар. Национални политически „Кръгли маси”, както и общонационалните референдуми (плебисцити).
По своята същност Националното Съгласие се схваща като резултат от т.нар. демилитаризиране на националното съзнание и готовността на общността за решаването на спорните въпроси чрез неформални и формални благоразумно-добронамерени срещи, по мирен път, чрез постигането на състояние на Примирие, Помирение и Консенсус. Като класически примери и модели в литературата се сочат постигането на Национално Съгласие и Помирение в Испания, Португалия, Чили, Аржентина, а в най-новата история – в Полша, Чехословакия и, разбира се, България. В литературата се изтъква, също така, че към самата идея за Национално Съгласие испанците са били подхождали около две десетилетия и приблизително още толкова са били необходими, за да може тази идея да се наложи като господствуваща в общественото съзнание; и почти всички автори приемат, че през 70-те и 80-те години на ХХ век именно Испания е била най-успешния пример на демократизация, основана върху идеята за Национално Съгласие. В литературата се изтъква, че в Испания издигането и налагането на тази идея е било неразривно свързано с това, че на авансцената на политическия живот вече е встъпило и се е наложило ново поколение, което е формирано в нови обществени условия, не е свързвало собствения си живот с породените от гражданската война колизии и страсти, и не е приемало идеята за насилственото събаряне на авторитарния строй, а е издигало и приемало идеята за формиране на широко Национално Съгласие, което да обезпечава извършването на демократическите реформи и политическата трансформация на системата. В литературата, посветена на испанското Национално Съгласие се подчертава, че то не само не е било означавало постигане на пълно политическо единомислие, а дори напротив – е означавало именно наличие на такъв политически плурализъм, който не е драматично противопоставителен, и в името на решаването на общите задачи е в състояние да обезпечи целево единодействие на индивидите, групите и организациите.
Е. Световната история недвусмислено показва, че умението за постигане както на личните, така и на политическите компромиси, разбира се, винаги е било и е превъзходно добро и несъмнено прагматично полезно нещо, но специално българската история демонстрира и разкрива точно обратното. Което е така, защото в българската действителност самите феномени „Компромис” и „Съгласие” се схващат и интерпретират по начин, който няма почти нищо общо с интерпретирането на тези проблеми в ареала на Западната култура въобще, и в политическата култура в частност.
Българската история недвусмислено сочи, че политиците, които са били издигнати и институционализирани на политическата сцена, като правило са изключително вредни както за партиите си, така и за държавата. А една от най-вероятните причини е, че в пълно съответствие с българския манталитет решенията за политически компромис винаги са резултат на индивидуална и политическа неадекватност или дори на пълно политическо безумие. Или, формулирано по друг начин, тези решения всъщност никога не са били имали, нямат и не могат да имат политически характер, тъй като винаги са съдържали и съдържат в своята най-дълбока същност характеристиката на „бартерни сделки”, сключени между големото множество практически неподлежащи на съгласуване лидерски амбиции, избутващи на сцената нечия „абсолютно безлична индивидуална и политическа скромност”, издигната уж като „уравновесяваща компромисна фигура”.
Работата е там, че не само в ареала на българския манталитет, но и навсякъде другаде твърде рядко се знае и може да се знае предварително какво точно се крие или стои зад феномена „Скромност”. Което е така, защото „един нескромен политик” „винаги показва лице, зъби и гръб”, или иначе казано – винаги показва, че е личност , за която публиката винаги знае какво може и какво не може да очаква от него, тъй като той винаги е ангажиран с публично известна позиция. Докато „безличният политик” като правило впоследствие винаги се оказва склонен към авторитаризъм, защото винаги избива комплексите си срещу утвърдените авторитетни политици, чиято „сянка” го засенчва, тревожи, нервира и травмира.
Така напр. през 1954 г. управляващата Българска комунистическа партия (БКП) бе издигнала на политическата сцена именно като „компромисна временна личност” Тодор Живков, но впоследствие той виртуозно потвърди валидността на класическия британски афоризъм, че „няма нищо по-постоянно от временното положение”, и остана на върха цели 35 години. Когато на 11 декември 1990 г. в коалицията Съюз на демократичните сили (СДС) възникна необходимостта от избирането на лидер, който да застане начело и на държавното управление като Министър-Председател, тогава отделните партийни лидери, които просто пращяха от най-невероятни и неподлежащи на самоконтрол лидерски амбиции за власт, за да избегнат опасността от „взаимно изтребление”, направиха „компромис на амбициите си за власт” и издигнаха никому неизвестния „изключително скромен” млад адвокат Филип Димитров. Твърде скоро, обаче, „безличната скромна и компромисна фигура” показа пълна нескромност и безкомпромисност към всички реални личности от коалицията, и така стана един от инициаторите за нейното съдбовно цепене и разрушаване.
Впрочем, този именно аспект на проявлението на проблемата по онова време се прояви и като виртуозно използуван от политическите манипулативни кръгове на комунистическата партия и на тотално свързаните с нея специални държавни и наддържавни мафиотски служби.
