Маскарадът „Легитимно законотворчество на Народното събрание”

Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.

Разбира се, поне от 1944 г. до наши дни ако не съвсем всички, то поне повече от 95% от гастролиращите в българския Парламент актьори са осъзнавали както своята именно „сценично-актьорска функция”, така и персоналния или институционалния образ на същинския Сценарист и Режисьор на маскарадното представление, носещо авторитeтното сакрално наименование „Законотворчество”.
Може би, поне някога, в далечното минало, българският Парламент наистина да е бил фокус на основния политически дебат в обществото, но поне от 1990 г. насам, откогато наблюденията ми върху неговата дейност в буквалния смисъл на думата са всекидневни, моето категорично мнeние е, че българският Парламент е просто една разширена редакционна колегия на „Държавен вестник”.
Според мен, ако не действуващите, то поне една много голяма част от вече бившите депутати биха били готови да признаят, че същинският автор на законите има статуса и образа на някакво – ако не съвсем мистериозно, то поне неизвестно дори и за депутатите персонално или институционално „нещо” – което непублично (т.е. тайно) „заседава” „някъде, неизвестно точно къде”, и „обсъжда” и „решава” законодателните проблеми; и което „нещо” „предоставя” на Парламента своите решения, а той, Парламентът, от своя страна се заема да „отиграе публичната сценична театралност”; и така, поне видимо и формално, да придаде сакралност и легитимитет на онова, което, поне за демагогия, трябва да бъде третирано като имащо статуса на „задължителна за спазване законова норма”. Е, отделен е въпросът, че по-натаък други театри – на изпълнителната и на съдебната власти – отиграват собствената си пиеса, обосноваваща „спазването на неспазеното”.
Несъмнено преди всичко в Европа, но поне до известна степен и в България, общественият духовен, културен, научен и политически дебат е бил протичал публично в църквите, театрите, кръчмите, читалищата и пр., при което главното изискване е било осъществяването на физически осезаем контакт – както между самите дебатиращи, така и между тех и обществото.
Несъмнето, съвременната научно-техническа революция е дала своето отражение както върху всички средства за общуване, така и върху самото качество на общуването, при което т. нар. електронни посредници отдавна са се настанили и заемат своето авторитетно обществено място.
Дали, обаче, тези електронни посредници следва и доколко следва да елиминират класическите и традиционните средства за общуване при реализирането на политическия дебат, вероятно би могло да бъде в дискусионната сфера.
Проблемата, обаче, поне от 1990 г. досега е, че, според жаргона на самите депутати, техната електронна карта за гласуване се оставя в залата за „колективно пилотиране”, докато самите депутати там не само ги няма, но и никога не се интересуват да узнаят съдържанието на текстовете, което съдържание е било станало „имащо задължителна сила законово нормативно предписание”.
Проблемата, несъмнено, е и че възникват серия въпроси, главният от които е „Дали става въпрос за „дребни лъжи”, към които българското общество, следвайки своето традиционно отношение към лъжата и истината, требва са се отнася „с разбиране”?”.
Проблемата, все пак, е и въпрос на отношение към самото законодателство.
Проблемата е, че независимо дали следва да третираме „Конституцията” от 1991 г. като легитимна или нелегитимна, поне официално тя има статуса на „Статут”, т.е. на фактическо правно правило*, което има задължителна сила. А в текста на чл.81, ал.1 от „Конституцията” изрично е казано, че актовете на Народното събрание се приемат, когато присъствуват повече от половината народни представители; което означава, че наличието в залата именно на депутатите, а не на техните електронни карти за гласуване, е факторът, който обуславя легитимността на законите.
В порядъка на онагледяване на нашата позиция ще споменем само неколко факти.
_______________________
*”Дървено желязо” (бел. ред.)
През м. април 2001 г., в последния работен ден на 38-то Народно събрание, в залата са били присъствували само 80 депутати, а електронното табло е било отчело присъствието на 217 депутати. Когато един от депутатите от опозицияна (М. Миков) поискал да бъде направена проверка на кворума, Председателят на Народното събрание Йордан Соколов казал, че действително в Правилника пише, че може да бъде направена такава проверка, но „това значи, че може и да не може” .
В обобщаваща статия за дейността на 38-то Народно събрание парламентарни журналисти отбелязват, че най-важното нещо, с което ще запомнят този Парламент, е гласуването с чужди карти .
На 16 ноември 2001 г. в заседателната зала е имало само 21 души, а електронното табло е било отбелязало, че са били гласували 138 души .
На 9 декември 2001 г. Председателят на Парламента – професорът по правни науки Огнян Герджиков – обяви, че се подготвя нов Правилник за дейността на Парламента, който ще влезе в сила след около два месеци и при който Парламентът ще работи легално дори и да има само трима души в заседателната зала, при което ще е възможно и т.нар. „дистанционно гласуване” или „неприсъствено гласуване”; и че въвеждането на този ред било наложително както поради възможностите на научно-техническия напредък, така и поради европеизирането на България .
През м. юни 2006 г. доц. Лидия Методиева (преподавател във Философския факултет на Софийския университет) оповести резултатите от своето строго научно изследване, посветено на дейността на Парламентите след политическите промени, и посочи, че през последните 10 (десет) години са били приети 20 776 нелегитимни актове.