Днес* България чества 140 години от обесването на Васил Левски. И по една тъжна причина това честване ще премине и под знака на всенародния протест срещу ограбването на голяма част от българите от енергийните монополи.
Гледайки и слушайки през последните дни реакциите на един куп политици от опозицията, аз прозрях каква жестока и страшна пропаст се е появила в историческата памет на нас, българите. Ние честваме героите си, мъчениците си, светците си – всички онези, които поколенията преди нас са имали за свещен пример и подражание. Но като се замисля за въпросната пропаст – питам се – къде са новите попълнения от герои, мъченици и светци? Къде са безкористните българи, оставили ярка диря в съзнанието на своите съвременници? Нима някой от нас мисли, че след сто години ще имаме друг символ на националната си идентичност и самочувствие, освен Васил Левски? А какво ще се случи през тези сто години с всички тези имена, които днес бълват в ефира на медиите и по страниците на вестниците? Ще ги запомни ли народът с добро, за да тачи делото им, паметта им и примера им в десетилетия напред?
Ако поне за миг се върнем мислено назад – в дните на току-що освободената от турско робство България – ще видим един гневен поет с още по-гневно перо, който написа своята „Епопея на забравените“, а в нея намери мястото си и Апостолът на Свободата – Васил Левски. Защо забравени, г-н Вазов? – бихме попитали ние патриарха на българската литература. А без всякакво съмнение Вазов ще знае как да ни отговори. И не просто да ни отговори, но да ни засрами. Защото в почитта си към делото, паметта и примера на нашите герои стигаме само дотам – да ги споменем на точната дата, да поставим венци на паметниците им, и да прочетем възпоменателно слово за тях. Но когато става дума затова – да станем продължители на примера им, то или историческите дадености ще ни накарат да ги счетем за анахронизъм, или един куп други причини – за отживелица.
Та ето затова днес, гледайки как опозиционните партии се опитват да яхнат народната болка от високите цени на тока, ги питам:
Не сте ли и вие самите активни причинители на тази болка? Не ви ли дадоха българите същият шанс, какъвто има и последната управляваща партия днес? С какво тогава вие да сте по-добри и достойни, след като битието на вашите опозиционни депутати в парламента е в пъти по-уредено от безрадостното съществуване на хиляди по хиляди българи? Бяхте ли вие солидарни с болката на бедните и озлочестените българи, та да се решите на свята саможертва в името на това да бъдете припознати като апостоли, продължители на Делото на Апостола? Ще намалите ли тлъстите си заплати до нивото на всеобщата бедност, та да ви припознаят бедните като техни ходатаи и състрадатели? Ще поставите ли лаптопите и таблетите си до тефтерчето на Дякона, та да съпоставим как той е харчел народната пара, и как вие? Ще поставите ли вашите съвести до неговата, та дано се припокрият по родолюбие, жертвоготовност и доблест? Ах, колко лесно е да прочетем едно приветствено слово, да поставим по един венец на паметника на Левски, да се запаметим в щракането на фотоапарати и телевизионни предавания! А след това да се напъхаме в служебните лимузини и да отпрашим на празничния банкет! Много лесно е това! Но колко по-трудно е да отидем в най-затънтеното село на най-затънтената община, за да намерим там най-онеправданата старица. И като погалим белите й коси и коленичим пред треперещите й ръце, да успеем да й кажем:
„Прости ни, че те предадохме, българска майко! Прости ни, че нито веднъж не дойдохме от бляскавата столица и скъпите си апартаменти в твоя порутен дом, за да целунем напуканите ти ръце, които не успяхме да напълним с дарове, нито пък да те зарадваме с достойна пенсия и старини! Прости ни, че отворихме такава страшна пропаст между твоето и нашето битие, която не ни дава дори моралното право да се наричаме народни представители! Защото ние представяхме само себе си, но не и твоята болка! Само амбициите си, но не и твоите въздишки! Прости ни, че нашата месечна заплата е равна на твоята годишна пенсия, защото така многократно убивахме и тровихме доверието, с които ти ни овласти, когато повярва в обещанията ни!“
Ето това е катарзис! Ето това е покаяние! Ето това е да надникнем и прочетем в тефтерчето на Апостола! И ако все пак в България се намерят една шепа безкористни лидери, които да потърсят дълбоката и истинска връзка с народа си, то едва тогава в историческата памет на българите ще започнат да проблясват имена от новото време и от последните поколения! Защото името на Васил Левски трябва да ражда родолюбиви последователи, а не левскари, и слугуването на народния олтар – патриоти в дух, дело и истина!
Народната болка не е кобила за яхване, а свещен олтар за дълбок катарзис и покаяние!
Дано, Господи, се отворят очите на българите!
Поне този път, Боже, отвори очите на стадото Си, за да раздели овчарите от вълците в овчи кожи!
Амин и Амин!
Ясен Ведрин
–––––––––––––––––––––-
* Текстът е написан на 19 февруари.
