Гледна точка на Светослав Атаджанов
Живеем порядъчно. Плащаме сметките.
В събота сутрин пием кафе.
Заедно. Бършем умора в салфетките
и се надлъгваме, че сме добре.
Ситни дантели покрай ъглите
на потъмнелите ни очи.
Имаме тръни наболи в душите.
Ех… Емигранти… Навън пак ръми.
Пием кафето и някак си бързаме.
Нервни, припряни… Кой знае защо.
Никой не пуши. Езиците – вързани.
Малко етническо общество.
Като роднини сме. Не се обичаме,
но сме си близки… Самотни души.
Уж сме различни, а си приличаме.
Вън задължително тъжно ръми.
Ей ги децата ни – чуждоезични.
По им е лесно казват така.
Уж са си наши, а са различни.
С други очи възприемат света.
Събота сутрин… Кафето е рядко.
Бледо, размито „филтър кафе“…
Никой не ще да се връща обратно.
Навик… Живеем си тука добре.
Време е. Тръгваме. Леки прегръдки.
„Бай“ за довиждане… Вънка ръми…
Бързо колите поемат по пътя.
И до дома все така ни боли.
Румяна Симова, 2004 г.
Най-сериозният проблем пред държавата ни днес категорично е демографският. Жителите на Република България, най-вече етническите българи сред тях, са измежду най-бързо западащите държавни и етносни популации в света. Предизвикано от неблагоприятния ефект на емиграцията и свило се възпроизводство, главоломното намаляване на демографската тежест на българското общество на международно и регионално ниво предначертава понижаването на неговия политически, икономически и културен потенциал, смаляването на съвкупната му значимост, самостойност в бъдещия несигурен свят на глобален демографски растеж.
Предвижданията за демографския статус на България до 2050 г. са крайно песимистични. Освен катастрофално ниската раждаемост на държавнотворния етнос – българския, може би още по-тревожен е въпросът с прогресивно нарастващата, почти в геометрична прогресия емиграция. Причините за която са основно икономически. В Европейския съюз ние сме с най-висок индекс на емиграция, пропорционално на населението. По непълни данни на НСИ, за 20 години над 1.6 млн. души са избрали тази участ. Което е истинска катастрофа и заплашва самото съществуване на държавата като такава. За да проникнем издълбоко в проблема за емиграцията, следва да се разбулят съкровените тайни на националното битие.
Политиката на ЕС спрямо отделните националности в момента прилича в някои отношения на описаното в „Марксизма и националния въпрос” на Й. В. Сталин. В глобалистката и по същество интернационалистична борба за „освобождаване” и уравняване на националностите отсъства възприемането и любовта към националния образ. Всъщност това е политика за всеобщо разрушаване на националностите и води до тържеството на „демокрацията” и космополитизма. Но това е антиисторическа абстракция. Националността не може да бъде откъсната от конкретната история и правото й на съществуване не може да се разглежда абстрактно. Всяко национално битие заслужава разбиране и съчувствие. Но това не означава уравнително и смесително отношение.
Нацията е породена от конкретна историческа действителност и смисълът й е недостъпен за тези, които боравят само с абстрактни социологически категории. Защото дълбоко в тайнствени ирационални дълбини е затаено националното битие. То не се изчерпва само от расата, езика, религията, територията и държавния суверенитет, макар че тези белези са съществени за него. Най-вярно би било националното битие да съществува като единство на историческата съдба. Осъзнаването на това единство е националното съзнание. Но това е ирационална категория. Защото това съзнание е потопено в глъбините на живота, в недрата на неповторимата и конкретна историческа реалност за всяка нация.
Образуването на историческа националност е сложно взаимодействие от смесване на раси и народности. Нацията не е емпирично явление на някакъв отрязък от историческото време. Тя е мистичен организъм, а не само феномен на историческия процес. Нацията не е днешното поколение, нито сбор от всички поколения. Тя е нещо изначално, жив субект на историческия процес. В нея живеят и съществуват всички предишни, както и съвременното поколение.
Националното битие побеждава времето. Духът на нацията се противопоставя на това миналото да бъде асимилирано от настоящето и бъдещето.
Комунистическия интернационализъм и съвременния глобализъм са идеологически „религии“ от новата история на света, не познаващи граници в своите претенции. Тези „религии“ не признават надгробните паметници, те нямат грижа за връзката с предците и паметта за тях. Националното съзнание е дълбоко противоположно на този дух.
Интернационализмът и глобализмът се стремят да ограничат силата на народите. Да пренасочат движението им в празни пространства, наречени работни места; в празни абстракции, като „свободно движение на хора, стоки и капитали”. Те пленяват морално с отричането на националния егоизъм. Но зад това отричане, което тласка към път към небитието, са скрити само личното самоутвърждаване, класов и личен егоизъм, жажда за лично благополучие, отказ от жертви в името на историческото издигане на един народ.
В английския език има две думи със самостоятелно значение – nation и people. В българския няма съответните точни думи. Но все пак народът е предимно количествено определение – сбор от Ивановци, Марии, Хасановци, Киркоровци, Мошета и т.н. Това е просто маса от хора. А какво е нацията? Тя не е една или друга класа, или прослойка. Не е емпиричен сбор на живеещите в границите на държавата. В нацията влизат не само човешките поколения, но и земята с камъните на църквите, с руините от различни светилища, с крепостите, къщите, надгробните паметници, със старите ръкописи и книги. За да се долови духът на нацията, трябва да се чуят тези камъни, да се прочетат избелелите ръкописи и книги. С гласа на нацията говорят не само живите, но и мъртвите.
Държавата е определящ белег на битието на нацията. Всяка нация се стреми да има своя държава, да я укрепва и засилва. Това е здравия инстинкт на нацията. Чрез държавата нацията разкрива всички свои претенции и потенциал. От своя страна държавата трябва да има своя национална основа, национално ядро, макар и в смесен състав от национални малцинства. Държава, която няма национално ядро и национална идея, не може да има творческо начало и живот. Ако нацията изгуби своята държава, своята самостоятелност и суверенитет, това е огромно нещастие, тежка болест, която осакатява душата й. Пример за това е легендата за скитника евреин. Нация без собствена държава почти две хилядолетия. Довело да изменение на душевността на този народ, прокуден и принуден да се пръсне по света. Извор на безкрайни страдания и конфликти. И ние все още носим белезите на 500 години държавно безвремие, което се е отразило пагубно на националното ни самочувствие и самосъзнание.
Глобализацията няма нужда от гласа на отишлите си поколения, нито от чувство за минало и принадлежност. Но поколение, което скъсва всякаква връзка с националното минало, няма как да изрази духа на нацията и нейната воля. Може би е крайно време да се обърнем не към народа, а към нацията – т.е. не към количественото, а към качественото, не към повърхността, а към дълбините на народната душа. Нацията е дух, Божи промисъл, който емпиричният народ може да осъществи или да погуби.
Как да се обърнем към нацията, когато народът почти е изчезнал, превърнат е в население –
„група физически лица, живеещи на определена територия и подчиняващи се на съответна юрисдикция“.
В населението има само дух на тълпа; до народ то трябва да извърви дълъг път, а до нация – още по-дълъг.
Почти седемдесет години народът е целенасочено атеистично манипулиран, за да се изроди в население.
Заслугата за това е на една клика, известна като Партията по чл.1, която и днес управлява оскотялото население посредством многобройните си метастази – БСП, ДПС, СДС, ДСБ, НДСВ, ГЕРБ, и пр., и пр., и пр.
Геноцидът над населението е най-сигурният начин за държането му в скотско невежество и тоталното му манипулиране.
Заблуждават го, че то е СУВЕРЕНЪТ, който веднъж на четири години е длъжен да се произнася кой от изброените канцерогени да го яха.
Дали минималните остатъци от НАРОД сред това население ще успеят да събудят заспалата съвест на стадото?
Дали???