Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба –
сънувах си гроба…”
П.К. Яворов
И седнал ми тоя бай Лазо, под оная асма, дет’ слънцето бие с лъчи, ал’ капка светило не мой са промуши, па зачоплил шепа пълна с чингилингин и ни пъшка, ни охка. Мустаките бели, нема и що да ги сучи, че та̀ка са се впрели, щот и негово, безвреме прибрано от Господот, либе, òна ми ти руйна баба Мара, не би ги чинила по-мъжки на свойто вретено. Нахлузил ми от зàрно утро ония вечни, непротъркани, потури и своите си шарени овуща дет’ сам ги извеза, от’ не сакаше бели. Сетрето му чисто и пищно, а ризата свети ли, свети. И чопли, па мъдро замислил се с модър, вехт поглед гледа гамалето как дърпа и ръфа си сèно. Зимата йоще далеко, а избата празна.
Сипа връз нощните въглени сите семки, остали у шепата. Скъта под мишката кърпена доста торба и подвикна:
-Де бре ти, Марко?! – па сложи самара на туй кротко добиче. Седна връз него. Подхвана юздите, свирейки под мустаки èдна ми болна песен. Подкара си своето друже, туй старо, нèмощно гамàле, към равното пòле.
Брàшно, домате, суджук ли… Що имаше он под навесот и що ли да купи? Тръне му беха дворот опасли. Дор’ и мотика не мойше да гледа, оти разораното все му дýшата чоплеше. Сал’ грозде за врабчиня остая и бъчвата тоже с него бе полна. Пичията цела издута от старе пиндаре. Старе, па светят по-чисто от слънце у двору. И таз’ зима ке мине, но що чини чиляк зад здрави дувари, зад двери на лю̀бена къща, кòга ни жена е остала, ни дечиня веке се смеят, а нейде фръкнаха с млади невести? Мисли си, мисли, па земе подвикне на свойто гамале:
– Де бре, дий, друже! Спри с тия тръне, че път още чека! – и пак по ония засъхнали локве. Прах, сякаш рой от пчели вихри се, вихри, зад пътя им техен.
Негде, де свършва гората и трèва йощ нèма, килнал се кръст един, чер. Дъ̀рвото с мъх проядено. Марко захрупа ситните храсти.Седна бай Лазо. Сèди, а òчи му взират се. Надпис изделан, по-извехтел и от клетий живот на той старец бичýра. Тук-таме буква, но кой…що? И Бог не би могъл рекъл.
– А бре, Лазо! Що чиниш тук бре, мискинин балкански? – по превитото рамо, усмихнат, потупа го младийот Стоян Чèрков. Потупва, потупва, па не мой го от сянка на мислите дръпне – Рèчи бре, Лазо, оти зяпаш знакот кръстен? Мèрата на Чино тук своршва и тия на Драмо и Беро са после. Оти ся звèриш у туй дъ̀рво църно?
А Лазо са кùлнал по-свит и от кръстот. Ни шава, ни диша. Ми почернèл целийот. Мъх сякаш по него полазил. Черков го бута, па хванал ми дор’ и да псуе, белкем му другйот скочи. Так’ он си думаше, оти страшен бе Лазо при Дойран, а взе, че се свлече той старец. Ни куршум, ни го ветер покòси. Кат’ бук вечен тýпна.
– Стига бре, друже! Що чиниш? Немой так’ ми се кòси! Жèна имам…дечиня. Сос страх ме рани, бре! – па шàрат му òчи кат’ зъркели и Черков, гòркийот, ту кръ̀стот зазèпал, ту Лазо.
Що стàна? Чудо ли бе ил’ магия? Ах, страх небожен! Пуст дано опустее! Де се дяна съ̀рцето мъжко? Що у потурите хлопа? Ни да бèгаш, ни да стòиш!
И тогаз взе че шавна се Марка. Изрèве, изреве вехто животно, па дотъри гръбнакот си криви. Наплю дваж – триж свой си стопан. Глàва си под мишка му вдена, па, зе че го дигна, а кръстот чер стрòши с къч. И Лазо пак грейна:
-Що чиниш тугùнка, Стойенчо? – разтърка си òчите он.
-Пол’ ден се кланям и вèлям ти, бèлкем станеш ил’ глава повдигнеш. Ал’ ти не помръдваш бай Лазо, мизернико горски! Уплаха ми вкара в съ̀рцето, се едно змùя…
– Ай млъкни бе Черков! – за раменете го балкнаджията стисна и разтръска, па зе, че му и смигна – Ех как слънце пак е угрèло с усмивка. Таман си поседнах да сгрея в лъчи му, ал’ що ме разбута и мислете сецна.
– Умрèл беше, Лазо! Оти тия буламàчи лòмиш? От зарана край тебе се вайкам!
-Чуй, чуй! Мисъл èдна тук ми дòйде! Хм, що ли ма хвàна? Де да зная! – зачеса се Лазо посмръщен – Седя си тугùнка залисан, а ръ̀цете сèкаш па у кал са и сеща ми поле. Поле безкрайно кат’ нèбо. С рòцете ровàм и вес ден, па и нощ, пак и ден, пак след туй. Все ги погребахме. Бели, белùчки… Оти връз нази дойдоха? Клети момчиня! Негде, тамо, в Проклетата Ингилизия, рекли им нази да кълцат. Та ние у дòма си бехме! Що на врата не похлопаха? Добър ден не ни кàзаха? Па и рекли да беха “дайте да хапнем!” Не бихме ги нивга погребли! Клети ми ти чèда, на оня остров безлýмен!
Па избърса чèло си потно с бела кърпа. След Марка затече се към селòто и остави Стоенча сам да балтае се.
А негде, бай Лазо се бе залутàл нещо пак у ума си. Марко…Как!?…Що!? Зад него подминал, че зе да го бутва със свойта муцуна. До село двамина дотътриха се.
И пред дувара на беловаросаний зид, очаква го веке Вангелия Динова:
– Айде, Лазо, мой драги! Що не остàя друг некой мъжùня кат’ теб, оти село да пази? Пусти, клети Живот! От зарàна те чèкам. Малько се тебе уплаших и викам си “Некоя булка ли зе го? Дал’ не се той път успал?”-говори, а към то хамбаро доведе го и връз овехтели негови двери, чувал’те пълне. Храните готови.
-Ей, Ванге, туй много ке чине! Ей ти, на! Сите пендаре! Веке аз немам. За тех сбèри що може, па белкем и тая зимъска изкарам.
– Немой така, Лазо! Жèн’те в село туй сбрахме. Ти ни мъжете погреба. Сите опя ги. Сякаш архангела бил си. Йощ слушам, а и другите кàят, оти помнят, къги генералот дòйде и рече он…Сòлзи во очите нему, а в нашите тоже: “Жени на Майка България! Мойте соколи, мойте орли, ил’ ваште мъже, край Дойран оставиха кости! Бог помни! Те всички там паднаха в бран, но враг в нашта Родина мила, враг един не пустиха. Лазо Берберов… и врази, и наши, сам всички погреба. Гледах. Помагах, но той сам изкопа, дори и водите на езеро Дойран. Всичко, край нас, разорано от бомби, а Лазо на ноги, о, не – на колене, пред всичките мъртви. Той на колене копаеше с щик и… враг, и… другар… Погреба ги всички. Кръстове с пушки…от дърветата тоже направи и…” – разплакà се тук генералот, а ний хор…все ревахме. Сбъ̀рса он лùце червено и той помен пак продължи:”Сам ги опя, как сам Господът пее! С тамян ли, с боринка ли… цяло бойно поле накъди и няма веч зъл дух ил’ демон там няма. На всеки кръст дата и име изписа със своя си нож. Не мойта ръка… Не спасих ази свойте орли – негова мъжка ръка целунете, но и плачете! Днес… Чух… Новите, дето си легнаха там, в нашите родни огнища и гробище наше дори разорали, да сеят храна. Но Бог вижда! Вий, майки свети, не мойте тук страда! Веднъж щом опят е, смъртника клет, Господ наш вече в ръцете си гушнал е негова грешна душа и всичко простено е нему от наший Отец. Но радуйте вие се! Нито от френц, ни ингилизин, ни сърбин, ни грък – костите само на ваште мъже даруват земята днес с жито! Амин!”
Помня аз, Лазо, тая молитва в она панахида. И всинца жèни у сèлото наше йощ помнят, как помни се Свят “Отче наш”! Ти си веч мъжот ни, оти Светия за назе остая. Бог да живите!
Велеше горкò, сос сòлзи на òчи и с радост во сърце, превита до зèми стрина Вангелия, дека бе стрина на всике жèни. Сите чувале она сàма на самарот положи, а Лазо пречупил се пак бе кат’ оня крив кръст и нещо да рèче не мог. А она во ръ̀ката всите пендре, сос своята шепа му стиснала бе. В поясот убав сос почит натъкнала бе ги. Лазо мълчеше и килнат все беше, кат’ паметник вехт на вся Майка България към своите мили чедà. А Марко пак бутна го в кръстот и стара Вангелия по рамо потупа го.
Кат’слънце, ново – новичко, засвети за все пòтното лùце на здравий бай Лазо. Закрачи он, не скала, канарище, бечура, към свойта си бела къщурка. Марко побутва все свой си стопанин отзаде и рев ли реве, бойна тръба, зад последното гробище, в себе побрало всике души.
Танас Динов
