Имам познато „интернационално“, но разведено семейство. Той – бизнесмен в България; тя – с двете деца живее и следва с държавна стипендия и социална държавна помощ в скандинавска страна. Наскоро завърши образованието си и остана да работи там. Всяко идване по празниците на децата в България е разгулно обикаляне по молове и скъпи бутици. Купуване от заможния татко и любящите баба и дядо на скъпи играчки, докато бяха малки; и вече на маркови парцалки за подрастващата дъщеричка, както и на скъпи, също маркови спортни екипи за момчето, трениращо футбол. Но при последното им идване разбрахме, че те така и не са облекли повечето от тях, и тези дрехи вече са им непотребни. А и от училището, където учели, директорът извикал родителката и направил строга забележка с предупреждение, че ще изключи хлапетата, ако дойдат пак с марково облекло. Имало оплакване от родители на останалите деца, че с демонстрирания стандарт създавали чувство за малоценност в другарчетата си. Интересно, възможно ли е това да се случи у нас?
„Американската мечта“ и вече мечтата на повечето хора по света е свързана с необуздано консуматорство. То е отгледано и поддържано от факта, че големите медии и особено рекламните агенции, и въобще всички корпорации, които се нуждаят от безкраен растеж, са убедили или направо са промили мозъците на повечето хора по света, че е нужно да имаме изобилно количество материални вещи и възможност да придобиваме безкрайно повече материални блага, за да бъдем щастливи. Което просто не е вярно. И така, защо толкова много хора продължават да купуват по този начин, което е истински екологичен геноцид по отношение на пагубните си ефекти върху природата? Това е класическо приучване към определено поведение, разчитайки на съзнателното и подсъзнателно внушение. Просто системно ни се втълпяват някои неща и в резултат се постига желаното поведение, определени цели. На разположение за това са всякакви материални и технологични ресурси. Рекламни агенции, печатни и електронни медии, съобразяващи предаванията си с времето на платената реклама, билбордове по пътищата и пр. (Каквито не могат да се видят, впрочем, по английските пътища и магистрали, но могат да се видят по българските.)
Вездесъщи рекламни агенции и PR-и изработват все по-неуловими механизми за промъкване в съзнанието и на най-малките. Това, което децата чуват и виждат, може да ги направи пристрастени към определената марка стоки още от бебешкото креватче едва ли не. Разбирате ли? И затова хората започват да се проявяват като истински глупаци. Те са научени да бъдат глупаци. Това е разстройство на ценностната им система. Съществуват множество доказателства за пластичността на човешкия ум. Ако има доказателство за това колко гъвкава е човешката мисъл и колко лесно е да подчиняваш и ръководиш хората чрез влиянието на околната среда и това, което тя подсилва – това доказателството е и начинът, по който се произвеждат консуматори. То се крие в света на комерсиалната реклама. Вече трябва да изпитваме към нея едва ли не страхопочитание заради достигнатото ниво на промиване на мозъци.
Защото резултатът е налице – програмираните „роботи“, известни като „потребители“, се разхождат нагоре-надолу и току влязат в някой магазин и похарчат 200 евро за чанта, която най-вероятно струва десет, и изобщо не им трябва. Тя обикновено е направена в нелегална фабрика в Китай или в някоя друга, не толкова развиваща се страна. Единствено и само заради статуса, която марката уж представлява. Или може би заради старите традиции, заради жестовете за увеличаване на доверието и сплотеността в обществото и семейството? Днес тези традиции са изкривени от прекалено стимулираното потребление, заради което си разменяме ненужни боклуци по няколко пъти в годината.
Може би се чудите защо толкова много хора развиват пристрастяване към пазаруването и покупките? Дори това се възхвалява като „шопинг терапия”?! (Тази „терапия“ разбира се не важи за онези, които нямат пари дори да си купят храна…) Ясно е обаче, че хората се научават още от невръстна възраст да очакват в дар материални стоки, като израз на тяхното положение сред приятелите, в семейството и в социалната среда. В основата на всяко общество стоят някакви ценности, които поддържат функционирането му. А нашето общество, каквото е в момента, може да работи само, ако ценностите ни поддържат разхищението, без което пазарната система не би могла да съществува.
Преди Втората световна война консумацията в Америка и в голяма част от развития свят е била наполовина на днешната, изчислено на глава от населението. Днешната нова консуматорска култура беше изобретена и наложена заради вездесъщата нужда от все по-високи и по-високи нива на потребление. Именно затова повечето корпорации днес харчат повече пари за реклама, отколкото струва самият продукт и производственият процес. Те работят усилено, за да създадат лъжлива потребност, която да задоволим. Тя системно ни се налага чрез различни канали, подтикващи към пристрастяване към вещите, към създаване на бездуховен свят, в който има място само за тях. И това явно работи.
Станалите вече немодерни вещи в страните с богата материална култура се изхвърлят и вместо тях неистово се закупуват нови. Сметищата и пунктовете за рециклиране в такива страни просто се задъхват от наплива на годни, но излезли от мода вещи. Тъй като често тези стоки имат все още достатъчно висока потребителна стойност (годност за употреба по предназначение), бедна страна като нашата се е превърнала в рай за стоки „second hand”, изкупувани на безценица от родните прекупвачи и се продавани на далавера у нас. Автомобили, бяла и черна техника, мебели, всякакви парцалки и пр. Често това са и артисалите им стоки от сезонни разпродажби. Вече всички у нас сме горди притежатели на маркова стока … SECOND HAND !
Светослав Атаджанов
––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Този текст е смислово свързан с друг текст на автора – „Реквием за новите ми обувки”.
