68 години от чудовищната разправа, наречена „Народен съд“ (Част 1)

Започваме публикуването на изследването на известната журналистка и борец за човешки права Даниела Горчева* 

„И НАИСТИНА КОИ ЛИЦА РАЗСТРЕЛЯХМЕ?“ НО САМО ТОВА ЛИ?

68 години от чудовищната саморазправа, наречена народен съд

Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.

Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен народен съд, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.

Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес. А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.

В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация. За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания от Москва на съветския гражданин Георгий Михайлович, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.

И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.

Днешното българско общество все по-отчаяно разбира нуждата от истински лидери – от хора с морал, с демократична и правна култура. Но за да ги различи, обществото ще трябва да бъде имунизирано срещу лъжи и манипулации, а това значи – самото то да е просветено.

Чудовищно е незнанието на българския народ за собствената му трагична съдба, след като в днешна България цял един град носи името на най-големия национален предател и престъпник Георги Димитров, а нашата страна – единствена в цяла Източна Европа (!) все още е осеяна с гигантски паметници на армията окупаторка, извършила тежки престъпления в България – като убийства, отвличания, изнасилвания и грабежи.

Върху насилие и лъжи обаче нищо не се гради, освен престъпност и мизерия.

Масовото убийство на 1-и февруари 1945

– никой да не смее
да го погребва, нито пък оплаква;
без плач, без гроб – така да го захвърлят…

Софокъл, „Антигона„, пролог

Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.

Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи… на българските държавни мъже, избити по указания от Москва на 1-и срещу 2-и февруари 1945 година.

В книгата си „Видях сгромолясването им“ чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че „смъртните присъди са изпълнени“, на журналистите са „отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени“ (Бретхолц 1994; тук и надолу цитатите са по тази книга).

„Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.“

Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.

Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви – хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.

Впрочем не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна „екзекуция“ на осъдени на смърт от сливенския „народен съд“, потвърждава в спомените си години по-късно: „А разстрелът тогава беше един разгул“ (Семерджиев 2010).

Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.

Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.

Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.

До днес…

И България никога няма да се оправи, докато не настъпи искрено покаяние за извършеното зло.

„Така наречените „народни съдилища“ – категоричен е Бретхолц – служат единствено за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност.“

(Следва продължение – линк към Част 2)

––––––––––––––––––––––––––––––-

* Даниела Горчева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1990 г. живее в Холандия. Издател и редактор е на сп. „Диалог“ – списание за политика, култура, история, замислено като мост между две култури; излиза от декември 2003 (10 книжки годишно). Списанието се разпространява на абонаментен принцип и е ориентирано най-вече към българите в Холандия и Белгия, но се получава и от българи в почти всички европейски страни, а също така – в САЩ и в Канада. Още материали от Д. Горчева, публикувани на Еврочикаго, може да намерите тук: Линк 1. и Линк 2.