Разказ от Ради Радев
.
Кандидатурата ми беше одобрена в кратки срокове и скоро президентът подписа указ, съгласно който ми се даваше БГ гражданство. Отначало си помислих, че възнамерява да ми прави компания при ловните излети, за да го науча на някои тънкости в ловното изкуство, но после се оказа, че идеята е друга. На България, като нова членка на Евросъюза, определено й трябваха елитни личности – най-вече от висшата аристокрация, за да подобрят имиджа на нацията пред външния свят: хора от царски фамилии, принцове и принцеси, князе, графове, барони и т.н.– всички, с намерение да вдигнат престижа й в очите на общественото мнение, поради което в списъка на избраниците попаднах и аз.
Отначало бях скептично настроен, но после ми казаха, че на територията все още имало тук-там гори и диви животни; можело да се устройват пикници и ловни излети, поради което приех поканата, още повече, че президентът се оказа свястно момче и обеща понякога да ме придружава и да се грижи за кучетата, особено когато някоя кучка се разгони и започне да създава проблеми. Това е особено важно, щото лани така ми изчезна една елитна кучка, докато гонеше някакъв заек и после я открих в близкото село – ухажвана от цяла глутница помияри; зарязала заека и го ударила на любов. Разбира се челядта, дето се пръкна впоследствие – шест парчета – беше някаква нова порода „улична превъзходна” и ги подарих на децата в квартала. Президентът нямаше нищо против да следи за морала на кучките, само дето обясни, че не може да лае, понеже бързо преграквал, но аз и без това не възнамерявах да го карам да лае.
След като ми предоставиха БГ гражданство, аз се установих в едно китно село Мамульово и там хората ме посрещнаха много тържествено: с хляб, сол и музика; такъв бил обичаят – и ме настаниха в една малко поизоставена къща, която после реставрирах. Изобщо много мили хора. Веднага ме избраха за почетен гражданин, тоест – селянин – и организираха в моя чест всенародно веселие с ядене, пиене и надпиване. Аз като стар гуляйджия, веднага се включих в мероприятието, но бързо отпаднах от борбата. Оказа се, че тези хора пият като истински юнаци и разреждат мастиката с мента – една отровна смес, на която викат коктейл „Облак”; пиеш и падаш под масата. Имаше и една друга такава смес, на която викат „Боздуган”. Наистина като изгълтах няколко чаши ме тресна в главата.
Интересно, че всички шампионати и турнири, които се устройват тук, се свеждат до издръжливостта в пиенето. Това беше и основния спорт – няма бягане, няма скачане, няма борби, футбол и стрелби. Състезанията се провеждаха в кръчмата и шампионите – от много висока класа. Нещо повече – оказва се, че авторитетът ти се срутва тотално, ако не можеш да пиеш. Отзивът е приблизително следният: „Онзи ли, бе? Махни го, той е слаба ракия!” Което означава, че човекът не може да пие или не иска да пие. С една дума- нищо човек. Тази констатация ме накара да си помисля по въпроса и да се включа усърдно в подготовката, защото не е хубаво да бъдеш аутсайдер при подобни отговорни мероприятия.
Другото нещо, което ми направи впечатление, беше, че тези хора лъжат много убедително. Е това вече нямаше как да го понеса и реших да ги запозная с десетте Божи заповеди; както е известно на цял свят, аз съм човек, който изключително презира лъжата. Това донякъде беше причината да не се кандидатирам за депутат – отхвърлих решително предложението на милиони свои почитатели да издигнат кандидатурата ми, поради обидната за един потомствен аристократ перспектива да лъжа хората на дребно и да им обещавам светло бъдеще след осемстотин, деветстотин или хиляда дни… Особено като виждам ясно, че са затънали до гушата в лайна и не е възможно нито аз да ги измъкна, нито пък те да се хванат за косите и да се самоизмъкнат, както някога практикувах при подобни критични ситуации. Истината е, че като човек със синя кръв аз стоя високо над тези неща и би било обидно да се занимавам с партии и политика – толкова привлекателни за индивидите от плебса. Кръгът на моите интереси, както е известно, се затваря между ловните излети, войните и турнирите от най-различно естество, както разбира се, и жени – за предпочитане от висшето общество. Тъй като чух, че закрили харема на султана, където едно време се подвизавах (то се знае – не в ролята на евнух) и ханъмите се разбягали.
Като почетен селянин на Мамульово, ми беше възложена отговорната задача да организирам ловните излети, надпиванията, както и да участвам в дегустациите по време на ракиените и свинските празници. Това е една много висока чест. Казаха, че някога е имало и други турнири като футболни мачове, борби, надбягвания с коне, а по време на развитото социалистическо общество – с магарета, поради липса на коне, но накрая всички турнири отпаднали като безперспективно занимание, за да отстъпят място най-вече и преди всичко на надпиванията.
А след като циганите ми откраднаха коня, аз също изоставих надбягванията и се включих активно в надпиванията. Там е работата, че веднага се разбра кой го е откраднал (по принцип тук всичко се знае), но когато се обадих в полицията да вземат мерки, докато се наканят, докато се намъдруват, се оказа, че онзи го е продал на друг циганин в съседното село, другият пък на трети, третият пък го заменил за булка и така нататък; загубихме му следите, в следствие на което накрая ми предложиха да ме компенсират. И наистина така стана. В съда, където се разглеждаше делото, ответникът направо заяви, че е станала малка грешка, че аз съм хубав човек и той много съжалява, ама в замяна на коня иска да ми предложи голямата си щерка за булка (била навършила цели четиринадесет години) или дори магарето – също изгоден вариант. Булката била дори девствена, освен това имала два златни зъба, а магарето било мъжко от много специална порода, така че това е една добра сделка. Понеже съдът изобщо не взе отношение; нямало как да го съдят – човека – и да го вкарат в затвора, щото имал много деца, кой ще ги храни, та по-добре да бъда така добър да се съглася на варианта с компенсацията. Ето, че бях изправен пред дилемата: булка или магаре, което само по себе си има своите плюсове и минуси…
Не му мислих много и предпочетох магарето. И така, в края на краищата от кон се качих на магаре. Това на пръв поглед изглежда несправедлива сделка, но алтернативата да взема в къщи циганка, макар и с два златни зъба, е още по-отчайваща, като се има предвид, че същата особа само като мина покрай мен, усмихвайки се и лъхайки на кромид, ми отмъкна набързо без да усетя джиесема и портфейл със стотина евро. От друга страна магарето се оказа истински мъдрец – твърде интелигентен екземпляр и бързо научи немски, макар че понякога демонстрираше излишна упоритост. Освен това веднага стана ясно, че моралът му е на много ниско ниво – тоест все едно беше непосредствен представител на философската школа на циниците от древна Елада. Ухажваше всяка чужда магарица по твърде специфичен начин – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка.
По късно установих, че в България това е една утвърдена методика; дори политиците я практикуват в ухажването на електората – тоест – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка. И което е най-впечатляващото, както магариците, така и електоратът възприемат този начин на ухажване с въодушевление, поради което последствията се оказват почти стереотипни; сега няма да ги коментираме. Тогава се сетих, че вероятно е трябвало много по-отдавна да възприема българската методика и да се представя пред фройлайн Маргарет по подходящ начин, а именно – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка, вместо да и падам на колене и да й поднасям рози чак от долината на розите край Казанлък за едното нищо; да ми обясни накрая, че не се впечатлява особено от рицарски изпълнения.
Що се отнася до онзи крадливия циганин, после разбрах, че бил активист в някаква циганска партия – май беше Евророма – и възнамерява да се кандидатира за народен представител, вероятно, за да получи депутатски имунитет. Като нищо могат да го изберат и май няма да е първият случай в България, нито последният.
Между другото с магарето Марко доста добре се сработихме; дори понякога ходех с него на лов и може би бях първият потомствен аристократ на магаре, като не се брои Христос. (Но той не е и потомствен аристократ, доколкото разполагам с информация за родословното му дърво.)
Марко беше издръжлив, макар че с него нямаше как да се преследват зайци, нито пък лисици, защото развиваше скорост малко над максималната за един москвич – и въпреки реактивната тяга от пръдните, не можеше да достигне дори питомен заек. Но компенсираше донякъде тази безпомощност с оригинални хрумвания и философска премъдрост. Освен това имаше едно много сериозно преимущество пред който и да било средностатистически кон. Освен, че не беше капризен като холивудска примадона – предпочиташе троскот пред специалните хранителни смески – с него можеше и много по-успешно да се контролират кучетата, когато хукнат по кърищата. В този смисъл кучкарят би бил доста улеснен и понеже възнамерявам да възложа тази роля на президента, не се съмнявам, че яхайки Марко, той ще остане извънредно доволен; хем няма да му се подбият табаните от тичане след кучетата пеша. Предупредил съм го също така (имахме един важен разговор по телефона) да тренира сериозно с употребата на алкохол, да не вземе да се изложи, а да изложи и мен, когато го извикам в Мамульово по случай откриването на ловния сезон и се окаже, че не може да пие. Това е недопустимо за един държавен глава; за тези неща тук се следи много внимателно. Да не кажат после хората: „Абе що си го взел тоя нещастник в дружинката, само до разваля мухабета; падна под масата от половинка гроздова.”
Мислех да привикам и вътрешния министър, за да ми носи резервната пушка и да я зарежда, когато не мога да смогна сам, но той се извини и каза, че си е подал оставката, поради което се наложи да взема за оръженосец Митко циганчето. Когато после го попитах: „Защо така, бе Руменчо, защо си подаде оставката, та не можеш да дойдеш в Мамульово за откриването на ловния сезон”, той ми отговори натъжено: „ Съжалявам, Ваше превъзходителство, но едни лоши опозиционери ме караха да арестувам родните наши мафиоти, които са добри момчета и са съвсем невинни, та аз предпочетох да си подам оставката пред такава несправедливост. Постъпих честно.”
Разбирам го напълно. Прав е човекът; не може току- така да се нарушават гражданските права на добрите хорица само поради някакви подозрения за наркотрафик, убийства, контрабанда, обсебване на милиони и други такива недоказани твърдения на разни журналисти – и особено на онези чиновници от Брюксел, дето само търсят за какво да се заядат. В края на краищата по-добре стана така, щото Митата – циганчето се справи отлично със задължението на вътрешен министър; цял ден припкаше неуморно след мен без да се оплаква и ми носеше резервната пушка.
Отказах се и от услугите на финансовия министър; той трябваше да събира обстреляния дивеч, но ме предупредиха хората, че не може да пие, а освен това като нищо може да се опита да вдигне акциза за домашната ракия още с двеста процента, което би било катастрофално за Мамульовския народ… Ние тук хич не ги обичаме тия неща, предпочитаме да си пием ракията без акциз. Възложих тази работа на местния имбецил Маринчо, който също не се посрами и според мен спокойно би могъл да бъде назначен за финансов министър, ако възникнат проблеми в държавата.
Хеле имаше един поет дядо Тоню, който съчиняваше главозамайващи рими, декламираше, композираше, пееше, пиеше като змей и освен това умееше да лае като куче, дори като глутница кучета. Разбира се, не го назначих за водач на кучетата, трудно ще му бъде на стари години да гони зайци. Но си мисля, че като министър на културата би имал много по-голям успех от сегашния, дори беше измислил продължение за „На всеки километър”, където самият той в главната роля – истински супермен – трепе терористите като плъхове. Лошото е, че докато траеха приготовленията, той взе, че умря и сега няма кой да трепе терористите.
Иначе подготовката беше на ниво. Наредих на кмета да подсигури официална трибуна и знамена – националното и на Евросъюза; за произнасяне на речи и културни мероприятия. Наредих и на поп Дончо да организира бабичките за подготовката на ансамбъла за песни и танци, който да изпълни в моя чест „Ода на радостта” и „Полегнала мий Тудора” .
– Ваше Високоблагородие – рече смутено попът – но кой ще бъде диригентът?
Обясних му, че поради смъртта на дядо Тоню, няма смисъл да викаме Херберт фон Караян и най-вероятно самият той ще трябва да се заеме с тая отговорна работа.
– Освен това – казах му – населението тук ти има доверие, а Херберт фон Караян още не се е научил да свири на гайда и има опасност да побегне, когато хорът на бабичките извиси глас в четвъртата октава над петолинието.
Както се и очакваше, мероприятието се осъществи без засечки. След официалната част, когато последователно дадох думата на президента и премиера, и те вдъхновено убеждаваха електората колко е щастлив под мъдрото ръководство на това правителство, а той сияеше от щастие, след като мина веселата част с изпълненията на мамульовските бабички и накрая започна голямото надпиване. Чак тогава селяните започнаха да се съмняват в достойнствата на своите избраници. Оказа се, че те, въпреки моите предупреждения, отпаднаха от борбата още на самия старт – тоест още с вземането на аперитива – което срути тотално доверието към правителството; а когато се навлезе във финалната права – изпиване на бакърче червено вино на екс – от официалните лица нямаше нито един представител за кадем.
„И това ми било правителство!“ – разсъждаваха селяните. То се знае, че трябваше аз самият, въпреки високия си сан, да се включа директно в изпълнението и ако не успея да върна доверието към управляващите, поне да спася честта на висшата аристокрация, към която принадлежа от панти века. Пребивавайки известно време в Мамульово и участвайки активно в подготовката, бях придобил известен тренинг, който ми даваше редица преимущества пред простолюдието от политическата върхушка в София. Изпих виното на екс и обявих пред възторженото жури, че състезанието е приключено и, че съвсем естествено, победител съм аз – което те приеха без възражения, трябваше да се запазят сили и за предстоящия ловен излет.
Решението беше приветствано от всички, дори от запалените привърженици на чашката, защото преследването на дивеча и боравенето с оръжие е отговорна работа; не можеш да си позволиш да застреляш кучето вместо заек, макар че и това се е случвало. Е да, на мен не се е случвал подобен гаф, но няма да забравя онази история, когато моят приятел – руският император застреля по невнимание любимата си кучка Пелагия, защото се беше насвяткал като мужик и я помислил за вълчица, а после плака безутешно над тленните й останки, все едно да бяха на императрицата. (Макар че твърде се съмнявам, че би го направил, ако беше наистина така.) Няма да забравя още случката с турския султан, когато изплюска цяла тава със свински пържоли от глигана, дето бях отстрелял в Юлкиден кория, и чак на другия ден, след като изтрезня се сети да попита какъв беше този хубав гювеч, който му бяха поднесли моите слуги. Но когато му обясниха, спомняйки си, че Аллах му е забранил да си позволява подобни лакомства, нададе писък до небето. Веднага дойдоха еничарите да ме арестуват и дори възнамеряваха да ме вкарат в кацата с лайна*, където по принцип се извличат показания от престъпниците – рецидивисти, но в последния момент онзи размислил и решил да ме реабилитира, при положение, че се оженя за тридесетте му любими дъщери.
Е – това вече съвсем ме обезкуражи и се чудех милост ли е или утежняващи наказанието обстоятелства; за всеки случай бях представен на младоженките и когато се появиха групово пред измъчения ми взор – усмихнати и лъчезарни – имаше фолк изпълнителки, актриси, кечкини, поетеси и всички ентусиазирано демонстрираха талантите си – ме присви стомахът и започнах да поглеждам с известна доза надежда към кацата с лайна. Предложиха ми по хуманни съображения и алтернативен избор: наскоро се споминал главният евнух към харема, та – значи – длъжността била вакантна и може да се кандидатирам веднага, с почти сигурна перспектива за назначение. Както и да е, избавлението дойде от неочаквана посока: появиха се още много кандидати за тази длъжност най-вече от българските културни среди – сега няма да изброявам имена, които дори протестираха, че били пренебрегнати от некомпетентното жури, поради което изборът бил нелегитимен и т.н.– на султанът му писна да се занимава с протестни декларации, накрая махна с ръка: „Кач ордан, ешек джанабет!”** И легна под една дебела сянка.
Участвал съм в ловните излети и на друг мой приятел – стария български президент – онзи народния, който обичаше сигурните мероприятия и за целта дивечът първо се опитомяваше в специални ферми на УБО, после му се докарваше на крака вързан, а той се прицелваше от пет крачки и натискаше спусъка. Абсолютно опечена работа.
А на румънският ми приятел – онзи стария – му прекарваха доживотно осъдени затворници, предимно политически, облечени в мечешки кожи, защото е трудна работа да гониш истински мечки из гората, особено когато ги няма. Ами мечка като мечка…
Та значи, приключихме с официалната част, попът прочете молитвата, жената на кръчмаря лисна бакърчето с вода пред изхода на кръчмата и аз – като най-високопоставен – прерязах лентата, после поведох групата към гората. Тази гора някога по времето на стария ми приятел е била резерват за диви животни, достъпът е бил разрешен само за „наши хора”, но след като избухна демокрацията и влезнахме триумфално в Евросъюза, вече не е резерват. Тук сега всички имат право да си пробват слуката, дори все още има дивеч, макар и доста намалял, но за елитни спортисти като мен това не е проблем.
Всичко щеше да е о-кей, ако не ни мина котка път. В последния момент се изтърсиха пълен автобус журналисти от областния град – и цялата ловна дружинка, начело с мен, замръзнахме в очакване на най-лошото. Отначало си помислих, че обект на тяхната атака е президентът и представителите на Софийското правителство, но не било така. Оказа се, че вниманието им е фокусирано изцяло към моя милост. Те изобщо не проявиха интерес към настоящата правителствена група и се заядоха с мен:
– Каква е вашата програма, как мислите да съставите новото правителство?
А сега де, това пък откъде го измислиха?
– Какво, какво? – зверя се аз. – Каква програма, какво правителство?
– Как какво? – обадиха се няколко гласа. – Нима не знаехте, че сте на гребена на вълната?
– Но чакайте, аз съм потомствен аристократ и не се занимавам с политика. Това е под моето достойнство и е работа на плебса.
– Нищо подобно! – възрази една оперена журналистка от областния ежедневник. – Трябва да се радвате, че народът ви гласува доверие. Оказва се, че настоящото правителство е изчерпало възможностите си и хората са обърнали поглед към вас. Вие не можете да откажете тази висока чест.
– И таз добра! Но аз изобщо не съм си го представял и имам съвсем други намерения. Възнамерявам да поведа ловната дружинка към гората. Тук са и президентът, и премиерът; те са в течение на нещата, занимавайте се с тях.
– Тцъ. Те вече не ни трябват. Те са изчерпани като политически елит и хората разчитат на вас. Мнозина са наясно с вашите възможности. Дори е съставен комитет от ваши поддръжници по организацията и учредяването на нова политическа формация, която ще носи вашето име: „Национално движение Мюнхаузен първи – НДМП”.
– Хм. И каква е моята роля в това начинание?
– Вие сам си избирате ролята. На първо време вероятно ще трябва да обещаете нещо. Например – в колко дневен срок ще направите българите богати. Те обичат да им се обещават подобни неща, особено, ако сроковете са кратки.
– Аз да ги направя богати?! Но, доколкото ми е известно, за това се изисква повечко работа. Те искат да стане без да работят ли?
– Естествено, а то иначе и баба знае. Тя – работата е изморителна и е по-приемливо без много да се назорваме. Точно в това се състои и величието на един народен водач.
– Малко ще е трудно за който и да е водач. А вие имате ли предложения?
– Вие ще трябва да измислите формулата – обадиха се още гласове –Това изисква сега народът – вожд и закрилник. С една дума, избраникът трябва да унищожи мафията и да дава повече пари. Тук и сега!
– Може би трябва да се открие нова печатница за пари – замислих се аз – щом като работата е опряла до там…
– Ето че накрая се досетихте! – викнаха всички. – Браво! Това се казва истински мъдър вожд! Това е изходът – нова печатница за пари и всички набързо ще станат милионери. Чудно как не са се досетили досегашните правителства.
– И на мен ми е чудно. Добре де, приемам предложението, щом като народът настоява. Новите министри ще бъдат: Митата, Мутата, Шанко, Салито, Мустафата, баба Марийка, Маринчо, дядо Маню, поп Дончо, Гочо Тъпото…
– Но кой ще бъде министър на правосъдието?” – обади се плах глас от редиците.
– Как кой? Естествено – на първо време големият Маргин. После може и малкият…
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Процедурата се свеждала горе-долу до следното: престъпникът се набутвал в каца с екстременти, като само главата му се показвала отвън. След което еничарят замахвал с ятагана над кацата и клетникът се принуждавал да се скрие надолу. Този експеримент се повтарял, докато бъдат получени необходимите показания.
** Махай се от там, грешно магаре! (от турски)
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Ради Стефанов Радев е роден през 1944 г. в с. Болярино, Пловдивско, което вече не съществува на картата. Живял, учил и работил в Пловдив, в сферата на радиоелектрониката. Понастоящем е пенсионер. Занимава се с литература още от ученическа възраст, но публикува едва от няколко години – предимно в интернет, но и на хартиен носител. Написал е много разкази, част от които влизат в хумористичния сборник „Галерия от гротески“, издаден през 2008 г. Други негови разкази са събрани в сборника „Омерзение“ (в издателство „Жанет 45“), все още не превърнал се в книга. Както и два романа – „Езотерон“ (фантастика) и „Пигмалионав комплекс“, също неиздадени, първият от които е качен в сайта „Литературни бесилки“, а вторият чака издаване в издателство „Колибри“. Радев е автор и на десетина новели и три повести – неиздадени също, които могат да се прочетат в сайта „Хулите“. Както и на стотина стихотворения. През 2012 г. излиза неговата поетична книга „Пеещи безумства“. Разказът „Барон Мюнхаузен – почетен селянин“ е написан преди няколко години, но ни бе изпратен наскоро от неговия автор.
