Не е сигурно, че социалната безчувственост на Борисов служи за пример в ЕС, но няма съмнение, че тя допринесе да ни гледат в чужбина като бедни навлеци
Аварийният изход, през който 23 години България изпускаше социалното си напрежение, се затваря в най-неподходящия за управляващите момент. Хората са на улиците и търсят сметка на своите политици, губейки надежда за поединично спасяване в чужбина, както разчитаха през всичките години на прехода. Все повече държави обмислят как да отнемат на българите правото им на свободно движение в ЕС, защото смятат, че с него се злоупотребява чрез прехвърляне на социални проблеми. Някои започнаха да ги ограждат със стъклена стена. Защо стъклена? За да не бие на очи, тъй като влиза в конфликт с принципите на Обединена Европа.
Гражданите скоро ще усетят, че се блъскат като мухи в стъкло, надявайки се на европейско избавление от националната мизерия. Ако успеят да се самоорганизират, може и да проумеят, че решението на проблемите им се намира в собствената им държава, която трябва да променят.
Ентусиазмът от разширяването на Евросъюза свърши с настъпването на кризата, която продължава пета година и още не се готви да си тръгне. Според прогнозите тя може да трае поне до 2020 година, което личи от рестриктивния бюджет на ЕС, обсъждан за следващия седемгодишен период. Доминира настроение за икономии, свиване, самозатваряне, изолация – сякаш е пламнала епидемия, от която всеки се опитва да се спаси като през Средновековието зад стените на своя дом, зад градските стени или като Великобритания – на своите острови. Пришълците са нежелани, защото разнасят заразата на кризата. Те бягат от по-бедните държави към по-богатите в търсене на по-високи заплати и по-щедри социални помощи, което се тълкува като посегателство срещу чуждата икономическа стабилност в условията на стагнация и рецесия.
Българите, които все са в криза, откакто са в преход, си спечелиха име на хронично болни и все по-малко предизвикват симпатия с желанието си да се възползват от преимуществата на европейското си членство – особено от правото на свободно движение. Същото се отнася и до Румъния, която се състезава с България за последното място в ЕС по материално благополучие. Положението на двете страни се утежнява от големите им ромски малцинства, които в аспекта на кризата са най-забележимите
носители на заразата на беднотията в ЕС
Вече на никого не прави впечатление, че две години Съветът по правосъдие и вътрешен ред отлага от заседание на заседание въпроса за приемането на България и Румъния в шенгенската зона, както ще се случи и на заседанието идния четвъртък. След като двете държави изпълниха техническите критерии за членство, няма как да им се заяви официално „Не ви щем!“ и се прилага правилото „Ако не искаш нещо да стане – отлагай!“. Проблемът не е във вътрешните политически игри на тази или онази държава, както ни обясняваха премиерът в оставка Бойко Борисов и неговият вътрешен министър Цветан Цветанов по адрес на Холандия и нейните националистически забежки. Проблемът е по-голям, или както се казва на брюкселски жаргон – проблемът е системен за Евросъюза, защото влиза в противоречие с правилата за функциониране на ЕС съгласно неговия основен договор (Лисабонския).
За българите и румънците трескаво се търсят на общинско и дори на държавно равнище специални правила, които да ги лишат от основни права в ЕС или поне да ги затруднят да се възползват от тях. Опитите в повечето случаи са нескопосани поради прибързаност, но усилията продължават, което говори за наличието на трайна цел. Първи бяха Италия и Франция през 2010 г., които организираха масов лов и експулсиране на български и румънски роми, но опитът им да спуснат нова желязна завеса пред нежеланите вътрешни имигранти в ЕС предизвика твърде много критики заради етническата избирателност. Тактиката бе сменена, думата „роми“ бе изоставена и вместо това се заговори за нежелани „българи“ и „румънци“.
Желязната полицейска завеса, чието използване не спря, но стана по-предпазливо, бе допълнена от
фина златна завеса
Ползата от нея е, че разделя по-дискретно бедните българи и румънци от по-богатите им „съграждани“ в ЕС. Миналата седмица станахме свидетели на два такива опита – един на общинско и един на национално равнище. Общинските власти в белгийския град Антверпен повишиха от 17 на 250 евро (15 пъти) таксата за регистрация на чужденци. Процедурата е задължителна при престой над три месеца за граждани от ЕС. Управляващата местна коалиция, оглавявана от умерената националистическа партия Нов фламандски алианс, която е първата политическа сила в страната, въобще не се замисли, че нарушава както националното, така и европейското законодателство. С подкрепата на опозиционната крайнодясна партия Влаамс беланг („Фламандски интерес“) тя пропусна да се съобрази с белгийския закон от 1968 г., който гласи, че таксите не могат да бъдат различни за белгийски и други граждани. Забрана за дискриминация в тарифите има и на европейско равнище. Точно тя накара България да се откаже от практиката, наследена още от социализма, за двойни цени в хотелите и по туристическите съоръжения – едни за чужденци и други за българи.
Можем да погледнем снизходително на някои местни управници, които се разминават с принципи на правото, но не би трябвало да има оправдание за британското правителство, чиято правна грамотност не подлежи на съмнение. Въпреки това не друг, а тъкмо британското Министерство на вътрешните работи предложи да се въведе
платена регистрация за европейски граждани,
която „да им помага по-лесно да се идентифицират пред британските власти“. Таксата за издаването й е 55 лири. Британците нямат лични карти, а европейците могат да се легитимират пред властите с националните си лични карти или със задграничните си паспорти, така че не би трябвало да има нужда от повторното им регистриране във Великобритания. Запитан какво се цели, министърът по имиграцията Марк Харпър намигна към медиите: целта е да се въведат задължителни британски карти за самоличност за „българи, румънци и някои други европейци“. Ако предложението мине през парламента, което би било скандално, Лондон ще узакони политиката си за налагане на извънредни национални мерки срещу българи и румънци след изтичането в края на годината на 7-годишното ограничение за техния достъп до британския трудов пазар. Картата ще е задължително условие за получаване на обществени услуги, включително и на социални помощи. Може да се очаква, че издаването й ще е свързано не само с финансова тежест, но и с бюрократични пречки, както става сега с разрешителните за работа на български студенти, записани в британски висши училища. Истерията в печата, че милиони българи и румънци само чакат да настъпи 2014 г., за да се втурнат да източват британските социални фондове, придоби такива размери, че трябваше да се намеси лично председателят на ЕК Жозе Барозу, за да напомни на британците за договорните им задължения, които изискват да се държат по-прилично с гражданите на другите държави в ЕС.
Специалните ограничения за българи и румънци
са на дневен ред и в други държави, включително и в Германия, която поради исторически гузна съвест внимава да не бъде заподозряна в дискриминация към други народи и етнически групи. „Ди Велт“ писа миналата седмица за дискусия, предизвикана от Асоциацията на германските градове, която алармира за големия брой бедни роми, прииждащи от балкански държави. Тя даде основание на политика от Християнсоциалния съюз (ХСС) Вилфрид Шарнагъл да поиска спешно да бъде възстановен визовият режим за българи и румънци. След напомняне, че те са европейски граждани и не подлежат на визов режим, той обвини Евросъюза: „Брюксел ни вкара в този проблем, … администрацията на ЕС, вместо да се занимава с реални проблеми, е заета да регулира електрическите крушки и душовете… Германците не могат да решат всички проблеми на света“. Ако някой е забравил, трябва да се напомни, че точно ХСС пое под патронаж Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ. Баварските консерватори и досега го хвалят за рестриктивната му фискална политика, забравяйки, че тя не само стабилизира бюджета на държавата, но и доведе до още по-голямо обедняване на българите, с което ги насърчи да емигрират в по-богати държави от ЕС, включително и в Германия.
Възмутително е, че и правителството на канцлера Ангела Меркел, която не криеше симпатиите си към Борисов, сега обмисля как да накаже българските граждани, че са потърпевши от неговата политика. Министърът на вътрешните работи Ханс-Петер Фридрих заяви пред сп. „Шпигел“, че ще предотврати бързото присъединяване на България и Румъния към шенгенското пространство. „В случай, че двете страни настояват за гласуване за приемане в Шенген по време на срещата на европейските министри по правосъдието и вътрешния ред в четвъртък, няма да успеят заради германското вето“, каза Фридрих. „Дори предложението за отваряне на границите само по въздух и вода не стои на дневен ред“, допълни той, въпреки че това предложение е германско. И защо така? Ами, защото Берлин трябва да вземе мерки срещу „имиграцията на бедните“. „Който идва, за да се възползва незаконно от социалните ни помощи, ще бъде ефективно спрян“, каза Фридрих.
Почти същите думи използват напоследък и френски политици, които си спомниха репликата отпреди 25 години на бившия министър-председател социалист Мишел Рокар: „Франция не може да приеме всичката мизерия на света“.
Очевидно да си беден в ЕС не е достойнство
Самохвалството на премиера в оставка Борисов, че в Европейския съвет го сочат за пример заради рестриктивната му политика спрямо заплатите и пенсиите на българите, увисва в безтегловност, защото гражданите не виждат основания за гордост. Никой няма да им се зарадва, че скитат все по-немили-недраги да търсят оцеляване в други държави. Стъклената стена ще става все по-непробиваема. Хубаво е, че след толкова години преход българите най-сетне обърнаха очи от чуждото към собствената държава. За да ги уважават навън, трябва сами да се справят вътре. И преходът (благозвучното название на грабежа) трябва наистина да свърши. Няма да е излишно също така някакво възмездие за грабителите, както периодично ни подканя Европейската комисия в докладите си за правосъдие и вътрешен ред. В тази категория няма как да не фигурират и сегашните управляващи, щом не потърсиха сметка на предишните, а продължиха заразния им пример.
.
Светослав Терзиев, в. „Сега“
