Караконджерови дни

Разказ от Георги Витанов Богат

 .

Точно между свети Игнат и Водици, т.е. през караконджеровите дни в началото на януари, аз се убедих окончателно в съществуването на караконджери, защото ги видех с очите си. Да съм имал пет-шест години тогава. Моето детство е изпълнено с видения вълшебни и усещания чудновати, защото ние сме хора горски, в гора сме расли, а гората е пълна с тайнства и чудатости, но аз видях тогава караконджерите до нашата ограда всред дебелия сняг, облян от лунна светлина, които се виждаха като стой, та гледай. Беха мъжки и женски. Мъжкият бе затекъл женския до оградата и го хапеше по шията. Бях излязъл по малка нужда отвън на бунището и  като ме видеха, мъжкият притихна, а женският ме попита с глас като гласа на една детска учителка, чиито мъж беше офицер, та през зимата в студовете ходеше с войската на учения:

– Теофилчо, какво правиш там?!

Името ми е Тофил, но тя ми викаше по културному „Теофилчо”.

Замръзнах. Тъкмо да отговоря: „Ами, нищо!“ и се досетих, че ако отговориш на човешкия глас на караконджер, той веднага ти взима глагоро, или както вън от нашия край му викат, ума, разсъдъка. Обсебва те и те завлича със себе си. Стрелнах се вкъщи и тръшнах вратата. Казах, че съм видел навънка двамина караконджери, които се давят като въци по шиите, но никой не ми поверва, даже и баба. Мушнах се под чергата и чаках да пропее петелът. Когато нашият петел Геро рече : „Куу-кури-гуууууу!“, погледнах праз джамчето навън и от караконджерите немаше и папер…

През тия караконджерови дни баба ни куткаше вкъщи със сестра ми и викаше да мируваме, оти сега навънка е пълно с караконджери. Караконджерите се движат по селото под строй, като сенегалци през Европейска война, викаше дедо, а може поединично или групово, без строй. През караконджеровите дни, нощно време човек требва да си седи вкъщи, да не преде лен, да мирува и да не се озовава на ничий глас, който те повика отвън по име. Ако дойде некой и повика на ниското джамче отвън: „Тофиле бре, баба ти вкъщи ли си е?“, ти дори и гласа на баба Кадифа, комшийката да познаеш, не отговаряй. А и Постолчо, и Ванчо, и Петре, твойте другарчета да те викат по име – тай се, щото караконджерите имат адет да си преправят гласа като глас на твои близки и познати, а отговориш ли им, те моментално ти взимат глагоро, обсебват те и ти тръгваш с тях като замаян. Те са голи, така маат по снего, рипат около тебе, а от удовете им висят клинджоре такива, каквито висят по стрехите и капчуците. Като рипат, клинжорете звънят като звънчета, а те самите пеят: „Тини-ниии, тини-ниии, се са наши дни!“. Въртят се около тебе на облак, откарват те на Сталевия бент, рипат по ледо, обсветомяват те до крайна степен и после те турят под воденичната перка във воденицата на Варда Митре.

Особено много се отежнява положението ти, ако си мома и предеш лен. А побара мома да преде лен през тия дни, веднага й се явява караконджеро като момък, с твърдото намерение да се жени за нея. Рече ли му тя: „Седни, юначе!”, караконджеро моментално й взима глагоро, обсветомява я и най-сигурният начин да я намери майка й на другия ден е да иде под воденицата на Варда Митре. Намира я, обаче озъбена… Колко, кооооолко! деца, баби, моми и невести глупави и неразумни е извадил Варда Митре изпод воденичната перка, за да тръгне воденицата да меле през караконджеровите дни! – викаше баба.

Най-опасен за караконджереро или група караконджери обаче е петелът. Чуе ли той петел да кукурига – край с него, веднага сюблимира от твърдо в газообразно състояние и се чудиш имало ли е караконджер или не!

След като видех през оная нощ давещите се като вълци караконджери, повярвах на всичко на бабините и дедови приказки за караконджери, караконджерици и караконджерчета, макар че нещо не ми се искаше да вервам. Смущаваха ме нещо тия караконджери. Страх ме беше, седях вкъщи, ослушвах се дали отвън нема да дойде некой и да ме повика тайнствено “Теофиле-е-е!…”. Гледах как гори огънят в огнището, стикан от некаква тайнствена сила, пищеха суровите габерови дърва и похлупката на гърнето пъшкаше и се отместваше, тикана от некакъв караконджеров зор, а котлето с млеко, завито в шарен месал да се кваси близо до огъня на топло, вдишваше, издишваше и шепнеше сънно и неразбираемо, като малка мома в пухен юрган…

На другия ден беше Сурва. Тръгнах с торбицата и сурвачката по селото да сурвакам и първия човек, когото срещнах, беше учителката, с чийто глас ми бе говорила снощи караконжерицата. Спрях пред нея и й рекох с преправен като нейния глас:

– Теофилчо, какво правиш там?!

Като й рекох така сега, тя ме погледна с ококорени очи, в които се изписа учудване и страх, граничещ с , и фръц-фръц – отмина подплашена.

– Кукуригууууу! – изкукурига се силно зад мене и като се обърнах, видех наш Геро, голям колкото мене петел, който аленееше на снега, облен от слънцето като жур-божур. Кокореше се ту с едното, ту с другото око към мене и като погледнах – учителката беше сюблимирала.

А беше млада и хубава. До голям за мене тая даскалица си остана “караконджерицата”. Тръгнах по-натам и пред църквата видех седнал направо в снега един недобърски просяк. Единият му крак, изпружен напред, бе увит в съдрано месалче, а върху него седеше другия крак, бос, като петата му сочеше слънцето. Ноктите на босия му крак, нерязани от рождение, се виеха като черупки на охлюв. Като седеше в снега, отдолу му се показваха червени, космати меса и те топеха снега под него. Беше увил главата си с дрипав чул, един гнил зъб стърчеше навън изпод цепнатата му горна устна, а от окото му течеше некаква миризлива течност. На червеният му, сбръчкан врат висеше конопена сиджимка с одялкан от дърво кръст, лакиран от кир, а ръцете му бяха кафяви като изгнили, сухи върбови корени. Като седеше така, облегнат на една бохча с парцали, просякът приличаше на увито в парцали бебе, хвърлено от некоя сиромахкиня. Геро клъвна петата на просяка, просякът го удари с тоягата си, петелът подскочи, рече “Кукуригууу!” и просякът се превърна в бебе. Петелът рече да клъвне сопола на бебето, то изпище, Геро изкукурига отново и бебето се превърна в една козя грепка…

В това време се получи едно сгъстяване на въздуха и от небето като Андромедова мъглявина се зададе една сюрия драмски курбате. Курбатето са цигани. Така им викаме ние, ама цигани решетари, които дълбаят коруби. Вървеха на орляк, разговаряха всеки срещу всеки, та се чуеше нещо като: “ Чаръла, маръла, джаста – праста! Сути чйеравдолу муку бунаро. Апсънъ бърдачьи, ах тънъ нандачьи. Тъ челасталатъ, та мандалата, та графаль  дрис!” Геро подгони сюрията, една курбатка с гащи по-червени и от петльовите го ритна, той подскочи, рече едно зверско: „Кукуригууу!“, и курбатето изчезнаха в пространството…

Атмосферата се нормализира и в това време видех как Дон Мито Баруто, по прекор Мафията, носеше един голем нож и вървеха с Андре да колят прасето на доктор Конакчийска. Мито Баруто беше барутлия човек, със силно усещане и за него светът беше „барут“. Като пиеше той вино и виното му харесваше – а, викаше – барут е! И хубавият тютюн бил барут и като барут горял. Когато некой се изявеше в нещо бабаитско, дето друг не може, той го тупваше силно по рамото и викаше: ”Браво, бе, барут!”. Веднъж в кръчмата на една съседна маса седеше  мома, една Бела Среда, с очи влажни и тежки като на крава юница.Тая мома изглеждаше като мома, но не бе мома, а парясница. Тя беше изпратена в София да учи и помежду всички други науки бе научила за шестица воденето на любов. Диплома не бе донесла от София, но другата наука си я бе донесла и с тая наука успя да спечели едно младо, непокътнато момче, което рече да я вземе за невеста. Момчето я взе за невеста, но на следващия ден я върна на майка й с три гайди, защото я бе водило с две. Навремето ако една мома не е честна и ако е доведена с една гайда, ще си я върнат с две. Ако ли е доведена с две – върщат я с четири. В такава алгебрична прогресия се движеха гайдите за женене и парясване и откак се паряса така тая мома, взе да пие тутун на стара ока, а и ракия, като мъжете в кръчмата я пляскаха по задника, на което тя се кикотеше. Когато на мъжете им мина меракът да я пляскат по задника, тя често можеше да се види сама на маса, пиеше тутун и гледаше мъгляво, като държеше красиво цигарата си с цървени нокти. Често се виждаше и Мито Баруто да седи срещу нейната маса, не уваждаше очи от нея и мъмолеше под нос, като котарак през любовния период.

– Леле, майко! Барут е !!! – викаше Дон Мито и зееше да се докимаса* до нея.

И се докимаса. После като го питаха: „Мито, барут ли беше, барут ли? – той рече:

– Абе барут, ама извъгнал**.

Та като вървеха Мито Баруто и Андре да колят прасето на доктор Конакчийска, с тях беха Манол Циганино и Стивасар. Манол влезе в обора да изкара прасето, Стивасар го чакаше с един лост – като се покаже то, да го светне с лоста в челото, а Дон Мито имаше готовност да дайствува с ножа. Прасето не искаше да излезе. Тогава Манол го хвана за ушите и взе да го тегли заднишком навънка. На вратата се показа задникът му, Стивасар го изпраска с такава жестока сила, че Манол яхна прасето заднишком, та прасе и човек полетяха в силен галоп, като след няколко обиколки човекът падна в калта на двора. Доктор Конакчийска изтича към него с докторската си чанта като при спешен случай, а Стивасар, Андре и Дон Мито затекоха прасето към плевнята. Видя то, че нема накъде, и с лека стъпка изтича по стълбата на плевнята, качи се на пруста и взе да се ослушва налево-надесно. Там ще ти се решава касационната жалба – рече Дон Мито и тръгна след него. Той вървеше по стълбата с такава стъпка и държеше ножа така, както би пристъпвал някой рекетар или капо към поредната жертва на мафията. С неколко скока Андре ловко се покачи от другата страна на пруста и го туриха в клещи, но прасето, като видя, че нема накъде, рипна и стъпи върху един клон на сливата. Клонът не беше много як, то седеше стъписано върху него, олюляваше се, ослушваше се, подуши въздуха и като че искаше да прецени разстоянието от сливата до стрехата, рипна на кукуряк върху покрива на плевнята. Затича се по турските керемиди, на плешките му се показаха едни крилца, размаха ги и политна като херувимче към църковната кула с кръста на кубето. Като дойде то на фона на този кръст, около главицата на прасето се появи ореол. Цялото това видение беше съпроводено от канския писък на прасето. Изведнъж писъкът секна…

– Божа душа, мъчениче! – дочух в настъпилата тишина въздишката на баба Дилбера, майката на доктор Конакчийска, а петелът Геро рече:

– Кукуригуууууу! – и като отворих едното око, видех прасето да лежи в локва кръв всред калта на двора, а душевадецът Дон Мито да бърше кървавото лезвие на ножа. Като отворих и другото око, видех доктор Конакчийска как преглежда Манол Циганино, та му пише болничен лист, първичен и рецепта, а Манол псуваше на стара ока и прасето, и стопанката, и намерата…

Махнах се оттам и като минах покрай чадърите на драмските курбате в „Аджийца“, от един чадър се носеше страхотен кресък. Крещеше някаква жена – не крещеше, а виеше неистово. Геро важно-важно се насочи по пътечката в снега натам, да провери какво става, и като спря до чадъра, взе да наднича през една дупка ту с едното, ту с другото око. Като надникнах и аз, видех как вътре неестествено лежеше жена. Тя крещеше, скубеше си косите и гризеше с ръждивите си зъби едно дръвце, турено й в устата да не си гризе устните, които бяха напукани като лама в летна жега. Жената раждаше, а един стар курбатин, дърт фараон, седеше по турски пред нея с два ореха в ръце, подаваше орехите към мястото, откъдето требваше да се покаже бебето, чукаше орехите един в друг и казваше: „Чик, Муте, чик! Анна бабаанна, заамет вермаа йок. Али манго коко, Муте! Чик, Муте, чик…“, като с това примамваше да дойде по-скоро бебето Муте, та курбатката да се не мъчи. Курбатката виеше адски, Геро стана много неспокоен, не можа да издържи на това положение и рече: „Кукуригууууу!”, и в това време в ръцете на стария курбатин се появи едно бебе, черно като дяволче. Той взе едни ножици, такива, дето курбатето режат ламарина с тех, кръцна му пъпната връв, бръкна в устата му с пръсти и дяволчето писна, като че го колят. Старият фараон го вдигна и го натопи в огладално калайдисан леген. На фона на белия леген черното дяволче светеше като живо въгленче, а водата в легена зацвърча като от нагорещено желязо.

А отвънка беше страшен студ.

– Кукуригуууууу! – рече Геро и видението изчезна, като да не е било, а ние продължихме по-нататък и видехме сюрията драмски курбате, изпълнили кръчмата като рояк, развихрени в алкохолна фиеста по случай раждането на Муте.Това сигурно бе и генерална репетиция за идващия наскоро Банго Васил.

И още много ходихме по селото с нашия петел Геро, драги читателю, и много неща видяхме в тоя караконжеров ден, но то не може да се изкаже в размерите на един единствен разказ…

На мръкване петелът важно крачеше пред мене, бързаше да скътка кокошките, а и аз бързах да не ми се карат вкъщи, но още от вратата ме подхвана баща ми. Не му се карай! – викаше баба на баща ми. – Гледа те като ангелче, а ти му се караш. Не знам как аз съм гледал баща ми, но той стоеше пред мене със силните си ръце, огромните си лапи, всяка една по-голяма от главата ми, и очаквах най-лошото.

– Ангел! – говореше ядосано баща ми, – Караконджер е той, не ангел. Като караконджер линка цял ден по селото в снега и студа!

Намушках се под чергата виновен и гузен, потънах в света на тия чудни видения и тайнства от този студен зимен ден и си мислех – какво съм? Ангел ли съм или съм дявол? Или караконджер?! Нищо чудно през тоя караконджеров ден след всички видения да съм караконджасал! Дали не съм драмски курбатин или може би недобърски просяк?! Ей, ами ако съм прасе! Дали не съм гуде, а!!! Или съм новородено курбатче! Представях си за миг, че съм бебе ангелче. Много ми се искаше да съм бил такова бебе с райско венче на главата си, но тая сияйна перспектива изчезна от мен в мига, в който си спомних, че доскоро петелът ме гонеше по двора с комат хлеб в ръка, от който като захапех, обърсвах и сопола си. Петелът искаше да клъвне комата, но аз го криех зад гърба си и той клъвваше сопола ми.

– Какво съм?! Защо съм?! Откъде ида и къде отивам? – питах се тогава под чергата и още май не съм престанал да се питам…

Детство, драги читателю, сиромашко, сополиво и парцаливо, но изпълнено с видения и чудеса, ама кам го вече? Нема го…

Сега, след толкова години, върнал се от хиляди мили дома на село да карам отпуската си, вървя по селото като некой купешки господин и виждам, че пред църквата вече нема просяци. И в Недобърско нема. Даже и името на селото Недобърско се е трансформирало в Добърско. Едно време в Недобърско, в която къща имаше двамина просяка, се смяташе за по-богата, защото в нея влизаха две просешки тояги. Църквата е паметник на културата. Пред нея гъмжи от чуждестранни туристи.  Една група деца от Англия, дошли през зимната ваканция на ски в планината, минават в разноцветни екипи и тази пъстрота ми напомная сюрията на драмските курбате. Дюкянът, дето едно време бе кръчмата, е станал луксозна дискотека със светещи стени, светещи тавани и светещи подове и от нея се чува дрън-дрън и друс-друс на „Кание Уест” и „Гриин Дей”- поп групи нумбър уан от САЩ,  а вътре двадесетинагодишни караконджери и караконджерици се кълчат като извънземни същества сред блясък от разноцветни светлини.

И Мито Баруто го нема вече, Бог да го прости. Има един друг Мито, но той е без грам барут човечецът. И драмски курбате нема. И караконджери нема. И от нищо не ме е страх, и в нищо не се съмнявам, освен пак в себе си. Господи, от кой свят ида, на кой свят съм и в кой свят отивам!? „Пази Боже сляпо да прогледа“ ли съм или съм „Млад бях – кьорав бях, остарех – прогледнах“? Кое е истината и кое не е?! – питам се и гледам по селото, че и хвърлени бебета нема вече, защото бебета изобщо нема и кози грепки по асфалта нема, защото и кози нема, а и от асфалта вече нищо не е останало.

И маса години не съм чувал петел да пее…

Оглушах ли, Боже, или за други звуци е отворен сега слухът ми?!!!

– Кукуригууууууууууууу!“ – казвам си и не съм усетил , че съм го казал на глас, а децата англичанчета се смеят и сигурно си мислят, че съм некой изкукуригал възрастен  господин.

–––––––––––––––––––––––

*  докимаса – да се докосне, докосване  (диал.)

**  извъгнал – мокър, навлажнен барут, който не се пали (отнася се само за барут, диал.)

––––––––––––––––––––––––-

Георги Витанов Богат е роден е през 1948 г. в гр. Добринище. Автор е на книгите „Козомания” (1985 г.), „Червена книга” (1987 г.), „Орташка пушка” (1988 г.).  Носител е на литературните награди „Южна пролет” за 1986 г. и „Светлоструй” за 1987 г. Негови стихове, разкази и новели са публикувани в България, Европа и САЩ. Понастоящем живее в Чикаго. Председател е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, и литературен наблюдател на в. „България сега”.