Разказ от Алекс Болдин
.
Ние българите много обичаме да си празнуваме. Едва ли има нация с толкова много празници в годината като нас. Ако ли пък празникът е от голямо значение като Великден или Коледа, то намираме начин да го правим по два пъти, а понякога и по три пъти. Кой ли ще отрече значението на съборите или както ги наричаме по нашия край “сборовете”. Това са забележителни дни, защото всяко село, селище или малък град празнува, най-вече яде и пие на корем.
Така беше и тая година. Зададе се Коледа и Нова година. Целият малък колектив от службата си организира банкет в личното заведение в града. То бяха наздравици, то бяха танци, то бяха разпивки. Два дена след това се разказваха истории коя от друга по-интересни и цветисти. И понеже банкетът беше организиран твърде рано, почти седмица преди празника, то задължително трябваше да се повтори в по-скромен и камерен вид.
Събра се отново колективът, надонесе мезета и домашни питиета, повдигна се настроението и както му е редно, започнаха лакърдиите. Любопитното при българина е и другото, че когато празнува, говори за работа, и обратно. Този път правилото бе нарушено от нашия колега и сладкодумец, Манолчо. Той най-мразеше на банкет да говори за работа, затова подкара оня свой цветист набор от разкази за минали банкети и лични празненства. Имаше какво да разказва, защото беше минал вече четиридесетака, а на тая възраст мъжете имат твърде богат житейски опит, както с жени, така и с напивания.
Подхвана Манолчо лакърдиите, а навалицата жадна за смях и ведро настроение се умълча и заслуша.
– Та да ви разказвам – започна той – имам много мили спомени от моя годеж с булката, които просто се помнят и не са за премълчаване.
Той вдигна чашата си с червено телишко вино, отпи една юнашка глътка и продължи.
– Ние по Монтанско, навремето му викаха Михайловградско, си имаме специален табиет за такива случаи. Обикновено годежът го сливаме със сватбата, защото не можем да търпим и да чакаме. Преди да идем на булката в дома, трябва задължително да минем през някакво заведение и да му ударим по три питиета за отскок. Навремето беше модерно годявката да се прави в подлеза на гарата. Там имаше една малка дискотечка, където на нас младите сякаш ни беше вързан пъпът.
Какво се смеете бе, подлезът не беше, както е сега, насеян с пикня и лайна. Беше си чистичък и новичък. А дискотеката бичеше нонстоп и все парчета на Бони Ем.
Та навървихме се ние в тъмната хралупа, осветена само от мигащи разноцветни светлини и озвучена от силна модерна музика. Ударихме му по три гипса, изтанцувахме му по няколко модерни диско парчета. Дъртите пиха ракия, но това са подробности. Уискито нещо не им допадаше. После, подходящо подготвени, тръгнахме за селото на булката.
Колите свиреха с клаксоните, ние викаме колкото ни глас държи, цветните балони се вееха на антените, абе всичко бе, както си му е редът.
Пристигнахме на село, а там ни чакаха старите. Бабичката на булката ронеше сълзи. Старецът пък влачеше някакво двулитрово шише с ракия. От време на време го надигаше, опитваше се да свирне юнашки, ама като нямаше зъби, само изшъткаше и викнеше “опа-а-а”.
Софрата беше вече приготвена, комшиите поканени, селската духова музика правеше разгрявка с червено вино и хората на Дико Илиев. Чакаха само нас – сватбарския екип. Седнахме на масите и…
– Абе карай на интересното, остави тези приказки, дето всички си ги знаем – обади се нетърпеливо Ванко.
– Ама аз само да кажа какво вино пихме… – опита се да дообясни Манолчо.
– Знаем какво сте пили, ето от това телишко вино, дето сега си го наливаш в чашата.
– Позна! От него беше! Та да мина на интересното. Хапнахме, пийнахме, а старецът се обади на тъщата: “Кино-о-о, ша знаиш, че вече нямаме гъски!” “Що бе тате?” – попита загрижено тъщата. “Ами натръшкали са се и трите барабар с гъсоко до реката. Лежат и не мърдат. Някаква болест ги е май натиснала. От време на време гъсоко си протегне гушата и се мъчи да изкрека и това си е. Какво шъ ги праим, ма?” “Шъ ги колим!” – отсече тъщата като командир пред взвод от новобранци.
На мен като младоженец ми е все кофти, хей така да седя и само да ям и да пия. Искам да направя някакво добро впечатление, да се покажа като работлив момчурляк. Изтъпаних се, провикнах се: “Мамо, тате, мога ли да помогна с нещо?” “Абе я си пий пиенето бе, чедо, има време за работа.” – изфъфли старецът. “Верно бе – рече тъщата. – Нека видим какво може момчето. Да му дадем да свърши некаква работа. Коце-е-е, я му дай един чувал да иде да ги заколи и да ги ощипе. Нека свиква с домашната работа.”
Взех аз чувала и тръгнах към реката. Стигнах. Гледам едни едри бели гъски се натръшкали заедно с гъсока до сами една купчина с пращина. Лежат и не мърдат, сякаш са умрели. Подритнах аз една – не мърда, подритнах друга – и тя. Ами сега!? Никога досега не бях клал гъска и ми беше някак притеснено. Не, че ме бе страх, просто така – като видя кръв и ми се гади, а пък ми беше и жал. “Карай Манолчо направо втория етап – щипане на перушината без клане!” – рекох си. Нормални хора преди да започнат щипането, топят птицата в гореща вода, за да й се отпуснат порите на кожата. Понеже нямаше наблизо подобна сгода, аз хванах първата гъска, топнах я в реката и започнах. Беше голям зор, ще знаете. Гъската си е едра птица и перуш – много. Щипах аз, щипах, изпотих се здраво. Стигнах до гъсока. В него беше останала някаква душица, защото като го пипнах, си отвори едното око и рече: “Га-а-а”.
Взех един камък и го чукнах по главата. Опрости се завалията и аз започнах. Не остана перце по гъските, ша знаете, нали съм си стриктен. Седнах на един камък да почина и си мисля: “Как ще ги отнеса сега и четирите птици? Тежки са, няма да мога. Я да отнеса най-напред чувала с перушината, пък после ще се върна пак с количка и за тях.”
Речено – сторено. Нарамих чувала и тръгнах. Сватбарите вече бяха се понапили. Викаха, дюдюкаха, музиката свиреше повече от фалшиво. Телишкото вино беше хванало и музикантите.
Видя ме бабичката и пита: “Свърши ли, чедо, работа?”. “Да, бабо, ама не можах да ги донеса, че са тежки. Донесох само перушината”. “Нищо чедо, дедо ти ще иде да ги прибере, а ти седни да си допиеш пиенето. Нали си ми младоженец. Ех, милото на баба…”
Седнах аз до булката, а тя ми напълни чашата до ръба. Беше горда с мен, защото пред цялата сватбарска дружина се показах работлив и отзивчив.
– И после какво стана? – запита нетърпелив Киро.
– Ами какво стана… Стана така, че умрях от срам пред всички.
– Казвай де, казвай – сега е най-интересното. – усмихнат каза Ванко.
Идва дедото на булката, умълчан и угрижен. Погледна ме, после изведнъж се засмя и се провикна: “Хей, шъ знаете, че гъските са си живи и здрави. Някой си е варил ракията и е изхвърлил пращината край реката. Те нали са си водни душици. Отишли да се поизкъпят и видели манджата. Нали си е гъска и не разбира, яде всичко, каквото му попадне. Нагълтали се с пращина до човките. Алкохола ги хванал и ги натръшкал. Като отидох, бяха вече на крак. От щипането ли, от здравата ли гъша душа, се освестили. Вървят и се завалят, голи, както ги е майка родила, а гъсокът грака, та се не трае. Друг път не съм го чувал да грака толкова силно. Може и да го боли, не знам. Боже Господи! Такова чудо не бях виждал. Да щипеш жива гъска!…” – каза и се прекръсти.
При тия думи на дедо, всички спряха играта и така се закикотиха, че щяха да умрат от смях. А моя милост, да ви не разправям какво чувстваше. Идваше ми да умра, но от срам. Булката до мен се осериози, намръщи, каквато си е и сега в повечето случаи. Смали се някак и дума не продума до края на сватбата. Такъв фал да направи нейният възлюбен и то на сватбата. Това се помни бре-е-ей! С години се помни!
– А какво стана с гъските? – попита през сълзи Ванко.
– Ами живяха още пет-шест години, докато дедо не ги изкла, коя за задушница, коя за Коледа. Изкла ги, ама нито веднъж не ме покани да им опитам месото. Казваше, че съм извършил голям грях пред Господ.
– А поникна ли им перушина?
– Да бе! Никой не го очакваше. След месец минах към село. Видях ги да щрапат в индийска нишка към реката. Имаха нова перушина. Беше една лъскава и хубава, перушина за чудо и приказ. Ха наздраве! За идващата Коледа!
