Кризата на културата не може да се реши революционно и отдолу
Не само в политиката и в икономиката се осъществяват целите на обществото. Духовният приоритет принадлежи на културата, а с високото й качество се измерва ценността и качеството на обществения живот. Демокрацията у нас, пък и не само, не е носител на такова качество. Навсякъде тя понижава качеството на културата, свеждайки я до понятието „масова”. Тя става по-евтина, достъпна, разпространена, маргинализирана и пищна по форма. Същевременно се превръща в по-плоска, по-некачествана, некрасива и безстилна. Културата преминава в цивилизация. И духовният й подем като че ли принадлежи на миналото, а не на настоещето.
Не знам дали друг път е имало такъв остър конфликт между избрано малцинство и мнозинство, между върховете на културата и нейното средно равнище, както в нашето меркантилно време. Културата е отстъпила от йерархичната си същност – и тъй като е критична по устройството си, е в мъчителен конфликт със съвременността. Това поражда чувство на самота у изявените й представители, но това чувство в някакъв смисъл е неизбежно. Доминиращата в момента култура е средство за политиката и икономиката, превърнала се е в оръдие за благоденствие на представителите си. Колкото и да се кичат с едни или други нейни форми обаче, за представителите на новия ни „елит” културата не представлява истинска ценност.
Културата и цивилизацията не са едно и също понятие. Културата е родена от култа и това личи от самото й наименование. Изворите й са сакрални. Зачената е край храмовете и е била пряко свързана с религиозния живот. Тя е с благороден произход. Така е било във всички значими култури – античната, средновековната, тази на Ренесанса и пр. Тя е не толкова реалистично, колкото символично изражение на духовния живот и природа. Докато цивилизацията има светски произход и е път отдолу нагоре. Тя е общо и навред повтарящо се явление. Културата има душа, докато цивилизацията има методи, системи и средства. Колкото по-стара е културата, толкова по-значителна и прекрасна може да бъде.
Културата, подобно на религията, държи на приемствеността. В нея няма пренебрежително отношение към миналото. Но новата, неотдавна създадена култура, се притеснява от това свое положение. Докато цивилизацията държи на новото, на модата и не търси дълбоки корени в миналото. Тя се гордее с постиженията на днешния ден. Всичко в нея е новичко, лъскавичко и често шокиращо.
В културата се води борба с разрушителната сила и власт на времето. Тя държи на увековечаването, непрекъснатостта, приемствеността, на силата на художествените творби и културни паметници. Именно по тази причина е притегателната сила на класическата култура, на древните цивилизации и непресъхващия интерес към тях. При обиколките из повечето дворци и замъци на европейските монархии, както и в националните музеи, се забелязва лесно неистовия интерес към класическото изкуство и култура на тълпящите се около популярни шедьоври посетители. В същото време залите с експозиции на модерното и обявено за „съвременно” изкуство пустеят. Съвременната цивилизация не гради пирамиди и не държи паметниците й да се запазят векове и хилядолетия. Всичко е бързопреходно при нея. Тя не търси вечност, примирила се е със смъртоносния ход на времето. Тя гради всички свои успехи и завоевания на настоящето.
В културата действат две начала. Консервативно, насочено към миналото и поддържащо приемствена връзка с него, както и творческо, насочено към бъдещето и изграждане на нови ценности. Но в културата не може да съществува „революционно” начало. То е враждебно на йерархизма и качеството й. Известни са вредите, нанесени от всички видове революции – социални, „културни” и религиозни върху културните паметници на преждегосподстващите политически системи, религии, нации и др. Знаем с каква лекота са разрушавани велики културни и творчески ценности в името на утилитарни и временни цели.
Десетилетия се говореше много за „революционна пролетарска” култура, за „социалистически реализъм”. Къде останаха творбите им? За сега – в Музея на тоталитарното изкуство в София, където почти никой не влиза. Както и в книгите, събиращи прах по лавиците на обществените библиотеки и изхвърлените от личните. Разбра се, че социализмът не донесе на света нов тип култура. Оказа се, че тя не може да бъде някакъв вид приложение или допълнение към обществената система. Култура може да се твори едва тогава, когато самата тя се разглежда като основна дейност. Постулатът, че културата е надстройка над материалния, икономическия и обществения живот се оказа дълбоко погрешен.
Демократизацията и социализацията на човешкото общество измества и разрушава висшия културен слой. Без съществуването на такъв слой и уважението към него културата е невъзможна. Това трябва да се осъзнае и от тук да се направят всички неизбежни изводи. Както от парадоксалността на претенциите на „звездата” Азис например към театралния режисьор Теди Москов; или, казано по-общо, от приоритета на „чалга културата” над истинската такава.
Всяка култура има периоди на процъфтяване и подем. В началото е варварството, а в края на развитието – и упадъкът. Варварството и упадъкът застрашават културата от две противоположни страни. Всяка култура се изчерпва, пресъхва, запада. Във върховия си период тя се откъсва от основите си, отделя се от жизнените си извори и започва да прецъфтява. Но есента на културата е най-прекрасното и изтънчено време. Късните й цветове са трогателно красиви и зрели. В това си време тя постига най-голяма острота на познание и сложност. Но волята за живот и развитие нямат вече в нея предишната си сила. У творците нараства недоволството от този свят и стремеж към различни, други светове. В културата се образува материал за нов свят, ново търсене и ново откровение.
Какво означава криза на културата? Това е осъзнаване на противоречивостта и несъизмеримостта между култура и битие, между култура и творчество. Че висшите прояви на културата не са ново битие и нов живот. Кризата на културата ясно разкрива колко жалки са всички вулгарни противопоставяния между „революционното” и „реакционното”, между лявото и дясното. Това противопоставяне е само повърхностно, а в дълбочина остава вечният конфликт между малцинството, което живее с творчеството, духовните търсения, идеи, поезия на живота, и мнозинството, което живее с интереси, апетити и прозата на живота. Творческите хора във върховете на културата изживяват истинска неудовлетвореност от дълбоката криза, в която е изпаднала тя. Но хората на масовата култура или крайно некултурните нямат сетива за този процес. Трагедията и кризата на културата, стремежът на по-добрите, образовани и културни хора да преминат в по-висше културно състояние, към ново битие, нова земя и ново светоусещане не са аргументи в полза на съвременните културни варвари.
Културата е необратим път на човека и човечеството. Само във върховете на културата, творческото вдъхновение е в състояние да разкъса веригите, приковаващи я към материалния и временен свят. Две явления излизат извън границите на традиционната култура – светостта и гениалността. Те са най-великите явления на духовната култура, нейните истински двигатели. Човечеството е обречено на културата. Но в него действат и враждебни сили за проявлението й. Нихилистичното отношение към нея няма оправдание. Висшата култура е достояние на малцина, тя е иманентно нужна именно на тях. За средната маса на човечеството е предназначена масовата култура. Това също говори за йерархичния строй на културата. Висшите цели на световния и исторически духовен процес са понятни и съществени за малцина. Но на тях се крепи светът и историята.
В културата има езотерично и екзотерично начало. Понятното само на висшите степени има значение и за тези от низшите степени. Кризата на културата е преди всичко във висшите й проявления. Но тя има световно значение. Духовната вълна идва отгоре и се спуска, докъдето може да проникне, до низините. Демократично и революционно разрешение на кризата на културата отдолу е една грандиозна безсмислица. Целите на обществото са подчинени на тези на културата. Това се осъзнава от творците, от носителите на културата. Те са изправени пред задачата да претворят културата в ново, по-справедливо и просветено битие. Така стигаме до апогея на културата. И до нейния апокалипсис…
Светослав Атаджанов
