Логиката на българския преход ме кара да мисля така, пише проф. Слатински.
Ситуацията в България е драматична и с висока степен на неопределеност. В науката подобно състояние се нарича точка на бифуркация, т.е. на възможни различни бъдещи сценарии – от най-лоши до най-добри.
Моето интуитивно предчувствие е, че политическата каста няма да разбере посланията на случилото се и затова възможният сценарий пред страната няма да е никак добър.
Науката за сложните самоорганизиращи се социални системи не би се смутила, че сега протестите се спихват, губят енергия, размиват се, разфокусират се.
В момента топката е на полето на политиците, обществото ни проявява определена демократична култура и очаква от тях, от политиците, да са си извлекли поуки от досегашното развитие на процесите в страната.
Ако, както предполагам, политиците игнорират ранното сигнализиране на общественото недоволство, след това ще има не просто Девета вълна на протеста, а политическо цунами, възможно дори с разрушителна сила за постпреходното статукво.
За да очертая най-вероятния, според мен, сценарий на развитие на нещата у нас през близките седмици, се налага да дам една макрокартина на българския Преход.
Моля за търпение четящите този текст, но наистина имам нужда от разгръщане на разсъжденията си. Без известна общология за годините след 1989 г., няма да мога да аргументирам изводите си.
Говоря за макрокартина, защото ще бъдат игнорирани редица важни детайли, но това е неизбежно, ако искам да „хвана” най-главното, най-същественото.
Въпреки че Българският Преход е наистина изключително противоречив и сложен процес, аз ще подходя към анализа му чрез използване на принципа на пестеливостта, известен като „Бръснач на Окам“.
Този принцип е наречен на името на английския философ-схоластик и францискански монах от ХІV век Уилям от Окам (William of Ockham, около 1288—1347).
Принципът на пестеливостта гласи: „Pluralitas non est ponenda sine necessitate” („Не умножавай същностите повече от необходимото“), т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли.
А казано другояче:
За да се обясни същността на нещо, трябва да се фокусираме само върху най-главното, системно- и структуроопределящото, а подробностите, наслагванията, наносите и налепите трябва да се изчегъртват, елиминират – докато се оголи съдържанието в чиста и адекватна форма.
И така, към нашия Преход – чрез орязване на второстепенните събития, повърхностните проявления, незначителните, макар и впечатляващи отклонения от най-главното.
Българският Преход бе осъществен под контрола на ЕДНА ЧАСТ от висшата БКП и ДС върхушка.
При това – от най-недемократичната, най-просъветската, най-обезценностената, най-циничната, а значи – най-антибългарската й част.
Веднага ще уточня – тук не искам да идеологизирам и затова не просто камък, а и камъче не хвърлям към обикновените симпатизанти и повечето някогашни и-или настоящи на бившата комунистическа партия.
Говоря именно за тази част от висшата БКП и ДС върхушка, която:
(1) си присвои, открадна Прехода;
(2) разруши специалните, полицейските, съдебните и контролните служби и органи на държавата (защото най-добре знаеше какво значат за една държава тези служби и органи, когато са работещи и отстояват нейната сигурност, и как те могат да й попречат при приватизирането, при открадването на Прехода);
(3) раздаде стотици милиони левове под формата на куфарчета с пари, необезпечени кредити, нисколихвени заеми и просто неустоими финансови инжекции и подаръци;
(4) противопостави народа ни, натиквайки го в противоположни, често антагонистични лагери и насъсквайки ги едни срещу други („червени“ срещу „сини“; „граждани“ срещу „селяни“, „българи“ срещу „турци“, „русофили“ срещу „русофоби“, „американофоби“ срещу „американофили“ и т.н.).
Тази част от висшата БКП и ДС върхушка най-напред направи всичко, за ДА ТРАНСФОРМИРА ПОЛИТИЧЕСКАТА СИ ВЛАСТ В ИКОНОМИЧЕСКА.
За тази цел тя осъществи два блестящи като замисъл и реализация хода:
(1) Тя почти елементарно се справи с нас, новите пишман-демократи – едни от нас безкрайно неопитни, наивни и възторжени в своите обществени страсти; други – натрупали разрушаваща съзнанието омраза към комунизма; трети – превърнали се в социални маргинали не само през социализма, но и при всяка друга система, но използвали промяната, за да оправдаят тази си маргиналност със социалистическия режим; четвърти – много тясно обвързани със социализма и затова говорещи за промяна, но вътре в социализма, а не вместо социализма.
Така всички ние, особено първите от горната класификация (сред които числя и себе си) бяхме, както казва Петко Симеонов – щастливо употребени. Аз бих го допълнил – Ние бяхме щастливо употребени за нещастието на България…
(2) Тя, след като лесно и леко ни отстрани от власт, успя да наложи на страната ПОЛИТИЧЕСКО БЕЗВРЕМИЕ – при правителството на Любен Беров.
Тогава от основните играчи и техните дебеловрати пионки бяха заети стартовите позиции за приватизиране на българската собственост. Готови за скок бяха все „наши”, все „свои”, все „бивши” – нахъсени, алчни, хищни, примлясквайки от предвкусването на предстоящата плячка! При по-образно въображение можеше да се видят течащите им лиги…
Да отбележим нещо много съществено:
В повечето бивши социалистически държави Целта бе създаване на либерална пазарна демокрация с основен (но не изключителен) приоритет на частната собственост. Това бе Целта, а приватизацията на собствеността бе Средството за изграждане на либерална пазарна демокрация.
В България обаче, за жалост, за огромна жалост (защото това бе платено с икономически разпад, криминален бум, демографски срив и нравствен хаос), въпросната зловреда част от висшата БКП и ДС върхушка размени местата на Целта и Средството.
Цел стана тоталната приватизация на собствеността, а средството – като фасада, като опаковка, като залъгалка, като утеха – бе изграждането на подобие, на имитация на либерална пазарна демокрация, а на практика – прах в очите на Европа, „купуване” за 30 идеологически сребърника на десните демократи, изпускане на енергията за промяна нахалост, защото как да си против либералната пазарна демокрация?! Нали затова съборихме комунизма – и прочее бла-бла-бла…
С ПОЛИТИЧЕСКОТО БЕЗВРЕМИЕ, при вече превзета и завзета власт, частта от тази висша БКП и ДС върхушка се изправи съвсем непредвидено (и напълно шокиращо) пред абсолютно неадекватната за нейните амбиции и кроежи фигура на Жан Виденов!
Това бе нейното първо стратегическо прецакване – ПЪРВАТА й СТРАТЕГИЧЕСКА ГРЕШКА в Българския Преход.
Настъпи временен шок, известна паника. И на тази част от висшата върхушка на БКП и ДС й се наложи да отстрани Жан Виденов грубо, безпощадно и сатанизирайки го. Защото той бе премиер на тяхната, т.е. на „нашата партия”, а това означаваше, че именно чрез неговото правителство трябваше да се направи жадуваната ударна, шокова приватизация – приватизация без проверка на законността на вложените средства. Та нали затова си бяха върнали властта!
А Жан Виденов – без да се съобрази със своите лидерски възможности и без да си даде сметка за крехките си сили и чугунения си идеологически фундаментализъм, се оказа не на точното място, макар и в точното – за хищните кандидат-приватизатори – време.
Жан Виденов бе отстранен безпощадно, но процесът към тотална приватизация продължи.
И в трансформирането на политическата власт на тази част от висшата БКП и ДС върхушка в икономическа спомогна не друг, а Иван Костов.
Иван Костов идеално пасваше на нейните, на тази част от върхушката, апетити и алчности – приватизация на всяка цена, с цената на всичко и по възможно най-ниската цена.
За Иван Костов важни бяха две неща:
(1) ШОКОВА ПРИВАТИЗАЦИЯ – приватизация от и до, докато не остане нищо за приватизиране.
Та нали точно за такава приватизация жадуваше частта от висшата БКП и ДС върхушка, за която говорим!
(2) ЗНАЧИТЕЛЕН ДЯЛ от тази приватизация да отиде в ръцете на неговите хора, висшите апартачици на СДС и на техните спонсори.
Този ЗНАЧИТЕЛЕН ДЯЛ бе данъкът от 25%, който въпросната част от висшата върхушка трябваше да плати, кръвчицата, която тя трябваше да си пусне, заради „глупостта“ на Жан Виденов – голямото прецакване на тази върхушка!
Иван Костов например нямаше притеснение да приеме за приватизатор на ключов обект някой от Първо главно на КГБ, или от руската контраразведка, или от ГРУ (главното разузнавателно управление) – та нали всичко трябва да се приватизира максимално бързо!
Важното бе само „златната акция” да бъде у някой от верните му ординарци, така че и внуците на техните внуци да имат обезпечен живот и да знаят за каква идея са се борили дядовците на техните дядовци (отвън все така синя бе тази идея, но отвътре обаче жадна за банкови сметки, печеливши бизнес, изкупени на безценица заводи и комасирана с властови репресии земя).
Някои от приближените на Иван Костов от преяждане се разплуха като кърлежите, които понякога вадя от моето куче, а част от тях се разбягаха за да храносмилат на спокойствие – в ДПС, но и не само там…
► Да обобщим: Правителството на Иван Костов, 1997-2001 г. бе Правителството на Приватизацията на Собствеността – то извърши шокова, тотална, пълна и безвъзвратна приватизация на всяка цена и с цената на всичко. С това то изпълни главната задача на Прехода.
Поради стратегическия провал с Жан Виденов, наложилото се шоково и свързано с хиперинфлация и остра политическа криза негово отстраняване и поради начина, по който не „наш”, „червен” човек, а „чужд”, „син” извърши тоталната приватизация, не се получи с един замах да се извърши въпросната ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В ИКОНОМИЧЕСКА ВЛАСТ – като монопол на подреждащата своя пъзел висша част от върхушката на БКП и ДС.
Вместо това, приватизираната тотално собственост се оказа прекалено раздробена и в твърде много ръце (собственици). Това налагаше нейното укрупняване, т.е. реконсолидиране.
Тук вече помогна Симеон Сакскобургготски.
А той помогна, като:
– се „помири” исторически с децата на онези, които са колекционирали добити от ДС факти за ставащото под неговия юрган в младостта му.
– негласно и гласно кооптира БСП функционери, активисти и сродни души в управлението на всички нива, вкл. като министри.
– ликвидира политическото у нас, унищожи дебатирането (дори и понякога остро конфронтационно) на принципи, програми, визии, ако щете идеологии, дори комплекси. И то бе подменено с демагогия, с пустословие, с химерни обещания тип „800 дни“, с харизми, купуване на гласове, популизъм, чешмички и баби Ягини къщурки.
– предприе законови, финансови, разузнавателни и полицейски мерки, с които максимално да се ускори процесът на реконсолидация на собствеността.
Като краен резултат, най-сетне, макар и с известно закъснение бе извършена ОБРАТНАТА ТРАНСФОРМАЦИЯ на ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В ИКОНОМИЧЕСКАТА ВЛАСТ – като изключително притежание на все същата висша част от върхушката на БКП и ДС.
С други думи,
процесът на РЕТРАНСФОРМАЦИЯ НА ВЛАСТТА приключи: най-напред ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ бе трансформирана в ИКОНОМИЧЕСКА ВЛАСТ, а след това ИКОНОМИЧЕСКАТА ВЛАСТ бе ретрансформирана в ПОЛИТИЧЕСКА ВЛАСТ.
► Да обобщим: Правителството на Симеон Сакскобургготски, 2001-2005 г. бе Правителство на Реконсолидацията на Собствеността – то осъществи реконсолидация на собствеността в ръцете на малка прослойка олигарси, с което всъщност приключи Преходът.
Тази спечелила от Прехода малка прослойка олигарси се превърна в олигархичното задкулисие, което дърпа конците на страната и й пречи да се превърне в модерна, европейска, демократична и просперираща държава.
Ето така, към 2005 г. бе осъществена Целта на Българския Преход и по този начин, аналогичен на Края на историята по Френсис Фукуяма – настъпи КРАЯТ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД.
Разсъждавайки по фукуямовски, ще поясним, че Краят на Българския Преход означава, че е решен окончателно ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС НА ПРЕХОДА, че е НАЛОЖЕНО НОВО И БЕЗВЪЗВРАТНО СТАТУКВО, така че повече революции, резки обрати, генерални промени не трябва да има, защото няма да бъдат позволени: ограбилият – ограбил, ограбеният – ограбен…
Това не значи, че политическият живот щеше спре, че нищо повече нямаше да се случва в обществените разпри и баталии – не, някаква имитация, симулация, индикация, че нещо протича, произхожда, проскърцва, щеше има, но в рамките на новото Статукво, без да го заплашва или поставя под съмнение!
За да бъде така, единствено така и само така, беше необходимо правителство като това на Сергей Станишев – което да стабилизира новото статукво и да го направи необратимо.
А за да бъде достатъчно ефективно в тази своя суперприоритетна задача, правителството на Сергей Станишев трябваше да бъде точно такова, каквото то бе – послушно, услужливо, управлявано ръчно от Спечелилото от Прехода олиграхично задкулисие.
Олигархичното задкулисие спускаше дневния ред на властта, викаше на килимчето премиера и министрите и им заповядваше да правят това, което трябва да правят – плосък данък, изгоди от обществени поръчки, ползи от еврофондове, срещи с оперативно интересни лица, назначаване на свои упълномощени представители във властта и специалните служби, дори като съветници на премиера…
►Да обобщим: Правителството на Сергей Станишев, 2005-2009 г. бе Правителство на Стабилизацията на Статуквото – то направи максималното, за да се стабилизира и увековечи новото Статукво. Така то направи Прехода необратим.
Какво имахме, нека си припомним, към 2009 г.?
Имахме реконсолидирана собственост в ръцете на малък брой олигарси, позиционирали се политически като олигархическо задкулисие.
Имахме ново статукво, направено на необратимо и неподлежащо на обжалване.
Имахме ясно разделение на обществото в съотношение 1:9:90, т.е.:
– 1% супербогати олигарси, живеещи в затворени комплекси с невероятно високи мерки за сигурност;
– 9% средна класа, доволна от Прехода, развила силен индивидуализъм и слаба социална чувствителност, смятаща статута си като доказателство за предприемчивост, ум, способности и ловкост.
– 90% на останалите български граждани, които разбира се са много разнородни – от социални маргинали до „почти средна класа”, общото между които обаче е, че при лошо стечение на обстоятелствата всеки може да падне много бързо на социалното дъно и че всички са обслужващ персонал, втори сорт хора спрямо другите 1 плюс 9 процента.
Имахме смазано, убито гражданско общество, което в ступор, стрес и страх наблюдава как вместо активни политически позиции в страната се ширят нагласи на зрители, на публика, на подвластности на харизма, на мисли от типа – да става шоу; да се кефим; ракия, чалга и силикон; 2-3 бири и оркестърът да свири…
При циментирано и неподлежащо на обжалване ново статукво, какво бе необходимо на олигархическото задкулисие (а и защо да го крием – и на деветпроцентната средна класа)? – Новото статукво да се консумира в уют и спокойствие от спечелилите от Прехода, да няма несъгласия и вълнения, всичко да е тихо и мирно.
С други думи, важното бе обществото да бъде сведено до послушно и покорно стадо, което да пасе трева, да блее и чалгийства и да не надига глава!
А за да е безгласно и пасивно стадото, трябва да бъдат сложени овчарски кучета, които да го пазят – да го пазят именно то да не надига глава, да не се бунтува, а да преживя и преживява отредената му участ.
Ето така на стадото бяха сложени не водачи, не пастири, не лидери, а охранители а-ла овчарски кучета – охранители не само на теория, а и охранители на практика, като произход и манталитет, заедно с милиционери, ченгета и други елементи с репресивно битие и репресивно съзнание, малко мутри, малко бандити, малко слуги с бухалки, малко „гадни копелета”, с които се обграждаше същата тази част от висшата БКП и ДС върхушка.
Е, понеже това не е просто и само овче стадо, а хора, живи и понякога мислещи или поне размишляващи, освен твърдите мерки на острите зъби на овчарските кучета, бяха пуснати в ход и меките мерки на пропагандата и агитацията от най-лошите образци на късния соц – манипулация, харизма, промиване на мозъците, разказване на приказки и басни, непрекъснато шоу и много силикон – умствен и телесен…
► Да обобщим: Правителството на Бойко Борисов, 2009-2013 г. бе Правителство на Консумацията на Статуквото – то обслужваше задкулисната олигархична прослойка и работеше всеотдайно и последователно, за да може тя да използва, да употребява новото Статукво по максимално изгоден за нея начин и така да консумира резултатите от Прехода.
Тази тъжна приказка за Българския преход:
1997-2001 г. – Правителството на Приватизацията на Собствеността…
2001-2005 г. – Правителството на Правителство на Реконсолидацията на Собствеността…
2005-2009 г. – Правителство на Стабилизацията на Статуквото…
2009-2013 г. – Правителство на Консумацията на Статуквото…
за малко щеше да се реализира абсолютно, на 101%, в пълна мяра, така, както си правеше сметка въпросната част от висшата БКП и ДС върхушка, основно трансформирала се в олигархическо задкулисие.
Казвам „за малко”, защото сметките най-внезапно и най-неочаквано излязоха криви, а номерът най-неподозирано и най-непредвидено не мина!
Това бе второто стратегическо прецакване на отвратителната част от висшата върхушка на БСП и ДС – ВТОРАТА й СТРАТЕГИЧЕСКА ГРЕШКА в Българския Преход.
Нека поясня тази си мисъл и защо за мен случилото се през февруари 2013 г. е изключително важно, защо смятам, че то дава шанс за ново развитие на България, за провал на цялата злокобна стратегия на Българския Преход и неговия политически (партиен) слугинаж.
Българското олигархическо задкулисие е изключително нагло и безнравствено, то от самото начало на въздигането си е готово да мине през трупа на България и нейното гражданско общество в името на своя интерес – а това е интерес на 1% от българите, не повече (нищо, че още 9% си въобразяват, че е в техен личен материален интерес!)!
България не случи не само на поробители и освободители, на тоталитарчици и демократи, тя не случи и на олигарси и организирани престъпници (не, че предпоследните се отличават силно от последните).
Но сметките на тази част от висшата върхушка на БКП и ДС излязоха криви! Номерът на олигархическото задкулисие не мина!!
А сметките излязоха криви и номерът не мина, защото се случи нещо абсолютно непредвидено, непрогнозирано, непрограмирано и неочаквано – младите в България се разбунтуваха!
Младостта на България се събуди, излезе на площадите, разбуни социалните мрежи, надигна глас от чужбина.
И се оказа – още при първия спонтанен, стихиен, не толкова масов и не толкова единен бунт на млада България, че овчарските кучета, сложени да пазят стадото да бъде покорено и покорно, само на пръв поглед изглеждат породисти, а са всъщност страхливи като … нерасови улични … четириноги. Като злобни крайквартални псета, способни да са страшни и смели ако видят беззащитен старец или притеснена женица, но когато срещу тях тръгнат шепа смели хора, готови незабавно да подвиватт опашки и да офейкват, да зарязват всичко и да се спасяват с позорно бягство.
Ето това се случи в България през февруари и началото на март.
Но, има едно голямо Но.
Остана олигархичното задкулисие. И то държи България в лапите си.
Олигархичното задкулисие е основната преграда пред превръщането на България в модерна, европейска, демократична и просперираща държава.
Олигархичното задкулисие и неговият слугинаж (партиен, бизнес-, финансов, медиен и репресивен) нямат никакво намерение да върнат откраднатия Преход обратно на българите и да върнат властта от затворените комплекси на демократичните институции.
В момента олигархичното задкулисие трескаво обсъжда – скрито зад фасадата на Служебното правителство – какво да прави, по какъв начин да рециментира пропукалото се статукво и как да продължи да си консумира както досега това статукво.
И точно тук идва моето предчувствие, че страната ще тръгне по лош сценарий.
Според мен, въпреки огромния грях на Бойко Борисов към олигархичното задкулисие, то пак ще се спре на него.
А че грехът е огромен – няма съмнение. Да си сложен да пазиш (и забавляваш) стадото „български народ”, за да може олигархичното задкулисие да си паразитира безнаказано и мащабно върху страната и обществото; да ти е дадено всичко – власт, силови служби, медии, проценти от печалбата, свобода на действие, слава – и ти да се провалиш в главната си задача, а отгоре на всичко най-страхливо да хвърлиш властта, това е непростимо, това е толкова недопустимо!!
За това се плаща много висока цена…
И Бойко Борисов разбира ситуацията, не напразно придворните му медии постоянно се грижат за неговото здраве (редовни бюлетини за кръвното му налягане) и за неговата физическа сигурност (незабавно откритите в храсталака оръжия, които веднага са „изчислени”, като насочени към него и само към него)…
Въпросът е обаче, че от гледна точка на ефективността (съотношение на цели и средства), олигархичното задкулисие няма по-добър вариант за охранител на статуквото (и на стадото) от Бойко Борисов.
Тепърва да се поема риск с друг охранител от този мащаб; тепърва да се разгръща медийна кампания със същите ПиАр мащаби; тепърва да се търси друга подобна безподобна харизма; тепърва да се разместват вече формирани пластове сред организираната престъпност във властта и организираната престъпност като нейна опозиция; тепърва да се правят паникьорски резки движения – това е твърде сериозно предизвикателство с много висока степен на неопределеност!!!
А олигархичното задкулисие е вече доста затлъстяло, ояло се, мързеливо, лениво и самодоволно, то е излязло от тази фаза на бързи, решителни, драматични и енергични действия, то вече изобщо не е хазартно и рискуващо, обича да играе на сигурно, развило е реститутски, лихварски манталитет – защо да прави рискови удари, ако колосалното му богатство и властовите позиции, своите хора в политиката, прокуратурата, съда и следствието, в банките и службите, му гарантират неотклонно натрупване и малък, но стабилен ръст на капитала (капитал властови, финансов, имуществен и информационен).
Ето защо за мен е най-вероятно олигархичното задкулисие да заложи отново на Бойко Борисов, като от една страна му даде знак, че при второ „предателство” (допускане на нестабилност и протести, хвърляне на властта и създаване на вакуум в управлението) наказанието ще бъде много сурово; а от друга страна, той ще бъде подпрян с европейски приемливи физиономии – Меглена Кунева, Кристалина Георгиева, лидери на Синята коалиция и прочие вечно готови за власт членове и партньори на Европейската народна партия…
За да остане на власт и жив в политически смисъл (най-малкото), Бойко Борисов ще даде гаранции на олигархичното задкулисие, че „повече така няма да прави”, че този път „ще пипа здраво”, че си е извлякъл поуки и че няма да има претенции за външния облик на властта – нека други показват демократичното лице на България пред Брюксел и Вашингтон, пред ЕС и НАТО, пред Европа и САЩ), а той ще отговаря за вътрешната политика и ще го прави както трябва, за да не се случват други нестабилности и несигурности по отношение на статуквото.
Подобен сценарий за мен означава, че България още по-откровено ще изпълнява на международната сцена всичко, което се иска от нея като политика – външна, приватизационна, финансова, в сферата на сигурността и борбата с тероризма; а във вътрешен план репресивността на режима ще се засили; свободата на публични изяви (вкл. интервюта, анализи, статии в блогове и статуси в социалните мрежи) ще бъде ограничена, ако трябва и със сплашване и „ступване” („степване” ) на по-дръзките публицисти; а на опозиционерите в политиката ще им бъдат попречупени крилата (но това може и да не се наложи особено, защото до политиката ще бъдат допускани предимно проверени или зависими хора, пък и престоят в политиката е направил така, че голяма част от депутатите, министрите, кметовете имат какво да крият и не биха желали то да става обществено достояние, т.е. уязвими са към шантаж и сплашване, заради своите обвързаности и не съвсем законни забогатявания).
Във всеки случай, досегашното изобилие от критичност по отношение на властта няма да бъде възможно и аз лично тогава не бих съветвал никого да говори високо на глас, ако не си е направил сметка на колко предизвикателства може да даде верен отговор, колко рискове може да управлява, колко заплахи може да преглътне и колко опасности може да избегне…
Ако сценарият, който аз подозирам като намерение да ни бъде наложен, се реализира, не бих могъл да кажа, че България ще стане утре по-спокойно и по-добро място за живеене дори от днешната противоречива (меко казано) ситуация…
Източник: Nslatinski.org
