Пианото

Разказ от Георги Михалков

Беше една от онези тихи и спокойни привечери в края на лятото. Слънцето залязваше и меката му портокалова светлина обливаше града. По фасадите на сградите, витрините на магазините и по големите прозорци играеха златисти и медночервени отблясъци. Настъпваше последният час от деня, когато постепенно всичко се потапяше в мастилен здрач и очертанията на сградите, дърветата и хората сякаш се стопяваха в него. Антон вървеше по една от главните улици на града между луксозните магазини. Не бързаше, искаше напълно да се наслади на спокойната привечер, изпълнена с красиви млади жени, които бавно и плавно минаваха покрай него със загадъчните си усмивки и с дискретните аромати на скъпите си парфюми. Той обичаше тези часове в последните летни дни, когато всички си отдъхваха от горещината, от ослепителната слънчева светлина, а прохладният полъх докосваше лицата им  като крило на птица.

Изведнъж Антон трепна. На няколко метра пред него идваше онази жена, която вече за втори или трети път виждаше тук, на тази улица. Тя вървеше бавно и унесено. Светлият й поглед се рееше над главите на хората, които минаваха покрай нея. Не беше млада, може би наближаваше петдесетте, но красотата й все още беше запазена. Къдравите й посивели коси се спускаха свободно на раменете й. Хармоничното й тяло – малко закръглено, а краката й  – дълги и стройни. В последните дни на лятото тя беше облечена в бяла рокля, която подчертаваше плавните й форми. Личеше, че често минава по тази улица, не поглеждаше нито магазините, нито сградите и не обръщаше внимание на хората покрай нея. Антон забави крачките. Някога, много отдавна той беше виждал тази жена, но не можеше да си спомни къде и кога. Това одухотворено лице, тези нежни устни и сините езерни очи му бяха познати. Струваше му се, че не само ги беше виждал, но и сънувал. Вярно, годините бяха оставили своя отпечатък. В ъглите на очите й се виждаха снопчета от бръчки, устните й се бяха отпуснали. По шията й също се забелязваха бръчки, а тялото й беше натежало като узрял плод.

Коя е тази жена, която може би познавам, питаше се Антон? Сега тя беше минала покрай него и той сякаш усети трепета на бялата й тънка рокля. Какво странно нещо е паметта? Срещаш някого, запечатваш образа му, запомняш името му, а след години този образ изчезва или остава някъде дълбоко в съзнанието като блед спомен, подобен на стара пожълтяла снимка и напразно се мъчиш да я разгледаш по-добре, за да се сетиш кога, къде си виждал човека на снимката, кой е, как се казва, но напразно. Всичко е изчезнало завинаги. Времето го е изтрило, както вълната заличава стъпките по мокрия пясък.

Но два дни поред, по едно и също време, на тази улица Антон срещаше тази жена. И двата пъти болезнено се вглеждаше в лицето й и все повече се уверяваше, че я виждал и то неведнъж. Не подхождаше на възпитанието и на възрастта му, но реши да я проследи.

Когато жена мина покрай него, той направи още две или три крачки, после се обърна и тръгна след нея. Тя вървеше все така спокойно и унесено. Днес беше облечена в тъмносиня рокля, която като леко платно на лодка ту се показваше, ту се скриваше между хората по тротоара. Антон я следваше и беше сигурен, че тя няма да се обърне и дори не би предположила, че някой я следи. Вървеше и си казваше: “Аз навярно я познавам, но много отдавна не съм я виждал и нищо не си спомням за нея. Не помня името й. А е възможно и да се лъжа… Не бих си позволил да я заговоря, а и тя едва ли ще ми обърне внимание, ще ме вземе за натрапник и ще подмине без да ме погледне.”

След двеста или триста метра жената изведнъж се спря и влезе някъде. Антон избърза. Беше бар с голям неонов надпис “Пиано-бар “Нощни звуци”. За секунди той се поколеба да я последва или не, и неволно се запита какво ли търси сама жена тук? Минута или две остана неподвижен пред вратата, после се реши и влезе. Вътре беше полутъмно. Огледа се и я забеляза да върви между масите. Сигурно търси някого, може би се среща с някого или често идва, сяда на една и съща маса и си поръчва нещо за пиене.

Изведнъж тя изчезна. Антон остана озадачен. Тя сякаш потъна в земята. Прав, в центъра на бара, той се озърна наляво и надясно, но никъде не я виждаше и не можеше да си обясни как така изчезна, сякаш се стопи. Усети, че хората, които седяха наоколо по масите, го оглеждат любопитно и се чудят защо е прав и кого търси. Реши веднага да седне и да почака. Може би тя щеше да се появи така внезапно, както и изчезна. Седна на най-близката празна маса и започна пак да се оглежда. Повечето хора в бара бяха на средна възраст, мъже и жени с посивели или бели коси. Навярно постоянни посетители, които идваха тук да изпият по някое питие или в този, не много известен бар, си уреждаха тайни срещи. Антон изпита угризение и срам. Почувства се като подлец, който иска да надникне в нечий чужд живот, за да разкрие старателно пазена тайна. Реши веднага да стане и да си тръгне, но в този миг усети в бара леко раздвижване. Огледа се и я видя. Тя може би излезе от някакво служебно помещение, облечена в дълга черна рокля, а голите й рамене изглеждаха мраморни.

Премина като сянка между масите и седна пред пианото в ъгъла, което Антон едва сега забеляза. Не повече от минута тя остана неподвижно пред пианото с гръб към посетителите в бара, а после започна тихо да свири. Антон седеше, забил поглед в гърба й, в белите й като от порцелан ръце и в дългите й посребрени коси, които се спускаха върху раменете й. Слушаше музиката от пианото и изведнъж в съзнанието му започна да изплува като далечен остров в морето един спомен. Отначало блед и неясен подобен на забравена мелодия, но с всяка измината минута все по-ярък и по-плътен, сякаш всичко се случваше сега, в този момент, пред очите му.

“Та това е Сандра, Сандра Станиславова, как не се сетих – промълви неволно той и като че ли едно голямо цветно колело, подобно на виенските колела, се завъртя и го върна в детството му. Тогава живееха в една стара четириетажна сграда в центъра на града. На всяка площадка на сградата имаше по два апартамента: един по-голям и един по-малък. Родителите на Антон живееха в по-големия апартамент, а в по-малкия, до техния, имаше наематели, които често се сменяха. Обикновено млади хора или студенти. Той си спомни времето, когато в съседния апартамент дойде да живее млада жена. Тогава беше ученик, може би в осми или в девети клас, и един ден, когато се прибираше от училище, видя младата жена на стълбището. Стори му се, че по-красива жена не е виждал: с руси коси като житни класове, сини очи и тяло, което приличаше на изящна цигулка. Тя се спря и, без да се познават още, приятелски му се усмихна. Тази усмивка и светлият й поглед разлюляха сърцето му. Той се изчерви и едва промърмори:

– Добър ден.

– Здравей – каза тя. – Аз съм Сандра и ще бъдем съседи. Живея в апартамента до вашия.

Гледаше я и сякаш стълбището на старата кооперация – мръсно, грозно, с излющени стени, с изкривен дървен парапет, с малки и немити прозорци – светна, а полумракът се стопи. След тази първа среща, Антон често я виждаше. Тя и майка му станаха приятелки, Сандра им идваше на гости, на кафе. От езерния й поглед лицето му пламваше, като че ли някой запалваше огън пред очите му, дланите му се изпотяваха и сърцето му биеше като на уплашен заек. Понякога я сънуваше. Знаеше, че е пианистка. Когато си беше у дома тя свиреше и пианото й огласяше не само етажа, на който живееха, а целия вход на сградата. Слушаше я примрял и му се струваше, че вижда дългите й тънки пръсти как с любов и нежност докосват клавишите. Тогава той нямаше почти никаква представа от музика. Не знаеше какво свири и на кои композитори изпълнява творбите, но от музиката й се чувстваше лек като прохладен полъх.

Когато баща му и майка му говореха за нея, споменаваха, че тя е една от най-талантливите млади български пианистки, че изнася много концерти и че славата й вече е прескочила границите на страната, а Антон беше горд, че я познава и често я вижда.

Един късен следобед Сандра дойде у тях. Още щом я зърна, му се стори, че тя прелива от радост като пълноводен пролетен поток. Прегърна майка му и нямаше търпение да им съобщи голямата новина:

– Лельо Тинче, – каза задъхана Сандра – мечтата ми се сбъдна! Предложиха ми едногодишен договор! Заминавам за Виена – града на музиката! Там ще свиря!

– Сандра, момичето ми! – възкликна майка му – колко се радвам и колко съжалявам, че цяла година няма да се виждаме.

– Лельо Тинче, – продължи Сандра  и ги погледна притеснена – имам една голяма молба. Най-ценното нещо, което притежавам, е моето пиано. Не мога да го занеса при родителите си в провинцията, а и какво ще стане от дългия път, сигурно след това няма да може да се свири на него, удобно ли е да го оставя при вас… Трябва да освободя апартамента. След година, като се върна, ще си го прибера.

– Може, разбира се – намеси се бащата на Антон – апартаментът ни е голям, има място и ще го пазим като очите си.

– Безкрайно съм ви благодарна.

*

Тя замина за Виена, а голямото й черно пиано остана в апартамента на Антон, за да я чака. Поставиха го в един ъгъл в хола и така свикнаха с него, като че ли винаги е било там. Колкото пъти Антон го поглеждаше, езерните очи на Сандра го озаряваха и сърцето му започваше пак да бие, сякаш жребец препускаше по безкрайно поле. Питаше се как ли живее във Виена, къде изнася концерти и как й минават дните в далечната страна. Чакаше с нетърпение да мине дългата година и тя да се върне.

Годината мина, но Сандра не се върна. Отначало родителите му мислиха, че са й продължи договора, но една вечер баща му каза:

– Сандра е останала завинаги от другата страна на желязната завеса.

Антон разбра какво означава това. Тя никога повече нямаше да се върне и той никога вече нямаше да я види. Сандра навярно не смееше да им пише писма, за да не ги злепостави, а може би им беше писала, но те не ги получиха. Не знаеха какво да правят с пианото й. То продължаваше да стои все така тихо и кротко в ъгъла, в хола, и да я чака. С годините много неща се промениха. Наложи се да сменят жилището. Заедно с всички мебели пренесоха и пианото в новото жилище. Не след дълго се преместиха в друго жилище и пак пианото тръгна с тях. То беше станало като член на семейството. От Сандра не идваше никаква вест и вече не знаеха къде е, в Австрия или в някоя друга страна. Името й никъде не се споменаваше и напразно се питаха жива ли е, свири ли, изнася ли концерти – нямаше кой да им отговори.

Антон възмъжа, отдели се от родителите си, често пътуваше, известно време живя в други градове и забрави за Сандра и пианото. Когато родителите му видяха, че от Сандра не идва никаква вест, бащата му реши да подари пианото на един свой племенник, чиято дъщеря започваше да учи пиано. Така неусетно и тихо изчезна и пианото.

*

Сега Антон седеше в този полумрачен и опушен бар и слушаше как Сандра свири. Кога ли се е върнала в България, запита се той? Може би ни е търсила, но не е успяла да ни намери? Нямало е кой да й каже къде сме отишли, къде живеем, а баща ми и майка ми отдавна се споминаха.

Сандра, вглъбена, свиреше някаква бавна носталгична мелодия, но никой в бара не й обръщаше внимание, не я забелязваха  и не я слушаха. Почти всички по масите говореха, смееха се отривисто, пиеха, шумно се чукаха с чашите. В полумрака мъжете ухажваха жените, полупияните им погледи светкаха като на дебнещи вълци и не им беше до музиката на Сандра. На Антон му стана обидно. Докъде беше стигнала Сандра, известната и талантлива пианистка, изнасяла концерти по европейските сцени. Сега беше принудена да свири в бар, където дори не я поглеждаха и само някои от присъстващите от време на време й хвърляха снизходителни отегчени усмивки.

Какво се беше случило с нея, питаше се Антон? Омъжила ли се е, имала ли е семейство, деца, къде ли са и защо се беше върнала? В кои държави е живяла и спомня ли си понякога за майка му, за баща му, за него, Антон, и за пианото, което беше оставила у тях и което толкова дълго я чакаше да се върне? Само тя можеше да отговори на тези въпроси, но сега, пред това старо пиано в бара седеше една възрастна, уморена жена, която свиреше за някакви дребни пари може би, за да преживява.

Това не беше Сандра, която Антон познаваше, младата жена с езерните очи. Той стана и се отправи към изхода. “Не трябва да се връщаме в миналото. Нека всичко остане там, така, както беше“ – каза си той и излезе. Но нищо не остава така, както е било, ако пак пресече пътя ти.

Крайморие, 30.08.2012 г.

––––––––––––––––––––––––––––––––

Георги Михалков пише художествени произведения на български и на есперанто.  Негови творби са преведени на английски, корейски, македонски, немски, руски, украински, унгарски, хърватски,  японски, и други езици. Автор е на сборниците с разкази “Глинената камила”, “Почивка на Карибите”, “Затворената мида”, на повестите “Златният Посейдон”, Майски дъжд, на романите “Преображение Господне” и “Бягства”, на пиесите “Една дъждовна вечер”, “Промъкване в сърцето” и други. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. книгата с разкази “Хубав сън” е преведена на корейски и издадена в Южна Корея. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София.

Разкази на Георги Михалков са публикувани в “Словото днес”, “Капитал Лайф”, “Литературен вестник”, Труд”, в списанията “Везни”, “Знаци”, “Светове”  и др. Член е на СБП и на ПЕН-клуба.