Христо Буцев, в. „Култура“
.
Стефан Хесел почина на 27 февруари 2013 г. на 95-годишна възраст. Той бе участвал в Съпротивата по време на Втората световна война, той бе един от хората, работили и създали Всеобщата декларация за правата на човека след Втората световна война.
Но този забележителен европейски интелектуалец може би ще остане в историята с последното си дело – с тънката книжка, която написа преди две години – „Възмутете се”.
Хвърлящ мост над времето, вдъхновен от борбите за справедливост, пронизали целия XX век, този зов към хората на днешното време да не забравят постигнатото преди тях, да се борят за своите права, бе отпечатан в милионни тиражи и отекна по света в серия от продължителни протести срещу статуквото. Достатъчно е да си спомним „възмутените” в Испания и „окупиращите” в САЩ.
Преди година Стефан Хесел бе споделил учудването си от успеха на „Възмутете се”: …но това е обяснимо с историческия момент. Обществата са загубили посока, те се питат как да излязат от ситуацията и търсят смисъл за човешкото съществуване.
Всъщност това, което напомни Стефан Хесел на обезверена Европа, бе нейният девиз: търси, обновявай, движи се. Възмути се, но се движи.
Скептиците сочат неуспеха на „възмутените” и „окупиращите”, защото нищо от исканията им не било прието. Дали обаче можем да говорим за неуспех? Те поставиха пред управляващите острите въпроси на обществото. Те поставиха пред себе си важните въпроси за самоорганизирането на недоволството и за неговите граници. Те записаха в историята на своите страни поредния опит за по-радикална промяна – знайно е, че тези безуспешни в своето време опити засяват бъдещето. „Безплодната” 68-а година даде на Европа днешните й политици.
Къде сме ние?
Без гръмки думи и дълбоки философии, една част от народа реши да излезе на улицата. И със самото си излизане открехна врата към различно бъдеще. Днес вече не става дума за срутването на желязната стена, преградила пътя му (1990), нито за някакво правителство, което го е задръстило (1997). Този път вратата води към кръстопът, към различни посоки, към избор. Този път можем да направим избор.
Възможен избор би бил да продължим както досега – и вероятността за това не е малка, като се имат предвид неорганизираността на хората, липсата (засега?) на изявени и признати водачи, инерцията, която страната е получила през последните две десетилетия, нейните международни обвързаности.
Друг избор би бил да се приложат лесни решения – те ще успокоят протестиращите и със сигурност ще доведат до още по-големи проблеми в бъдеще. Мажоритарната система, отзоваването на депутати със сигурност ще докарат не народовластие, а още по-голяма зависимост на политическото от доминиращите икономически кръгове. Към лесните решения, нямащи нищо общо с цялостен анализ на ситуацията, със сигурност можем да причислим и всички позовавания на чужди рецепти – несъобразени с българския опит, традиции, характер.
Трети избор би бил да се вгледаме – за първи път от много време – именно в опита, традициите и характера на българина. И при това вглеждане в себе си, спокойно да преразгледаме всичко, издъно. Да зададем основните въпроси: Кое е за нас най-важното, дали не оцеляването на нацията? Защо искаме демократично устройство, каква демокрация искаме? Какви са границите на личната свобода, какви са границите на икономическата свобода? Как виждаме в бъдеще отношенията на българите с другите етноси в държавата? Как виждаме в бъдеще отношенията ни с нашите сънародници, масово изнесли се в други държави?
Време е основни въпроси от читанките да бъдат поставени отново. Дори препотвърдени отговорите в досегашния си вид, те ще хвърлят светлина върху това, което трябва да се направи.
Съмнявам се, че третият избор ще бъде извършен, за него се иска време, дебатиране, получаване на всенародно съгласие и едва след това – действие. Но силно се надявам, че народните вълнения, освен някакви частични промени със спорен характер (обществените съвети, например), ще предизвикат, в епохата на социалните мрежи, „Великото време на интелигенцията” да настъпи – най-накрая.
3 март 2013 г.
