Проклятието на самоубийците

В 32-годишната си практика на криманалист съм бил на множество местопроизшествия на доброволно приключили земния си живот съкрушени души. Формите на посегателство са разнообразни: от традиционни – използване на сънотворни, прерязване на вени, самообесване, удавяне – до брутални, като жестоки самонаранявания, опичане с електрически ток и дори най-жестокото – самоизгаряне. Причините са най-различни. Обикновенно от семейно-битов характер. Но те вече са на заден план. В последните 15-20 години икономическите причини преобладават. Хората просто не могат да се справят с последиците от безработицата, непосилните кредити, фалита, бедността. И… пристъпват границата, смятана за табу от здравомислещите и от религиозните канони.

Според националната статистика 11 646 наши съграждани са се самоубили за периода от 2000 до 2010 г. Съотношението е 3 към 1 в полза на мъжете. Нали те са традиционният стълб, на който се крепи семейството. А този стълб в последните години се е разклатил застрашително. Особено в последните 2-3 години, когато ръстът в посегателствата е осезателен.

Понеже съм от Варна, знам, че между 5 и 7 самоубиеца скачат всеки месец от Аспаруховия мост в града. Но не в широко рекламираните бънджи скокове –  спасителният ластик липсва. Отдолу ги очаква твърдата като бетон вода след десетките метри летеж. Ударът е фатален, а удавянето – неминуемо, дори за световен рекордьор по плуване. Статистиката извежда варненския Аспарухов мост на първо място в света сред „мостовете на смъртта”. По сметките на полицията, от моста във Варна скачат в отвъдното между 60 и 80 души годишно. За сведение от най-известния мост – „Голдън гейт” (Златната врата) в Сан Франциско са се самоубили малко над 80 души за последните пет години или по 17-19 души годишно. Надминали сме американците няколко пъти. Доскоро се смяташе, че вторият по смъртност мост в света е „Жак Картие” в Монреал – Канада. Средно по 45 души скачат от него годишно, за да намерят смъртта си в река Свети Лаврентий. Тази „слава” вече е иззета от Аспаруховия мост.

Според подробен доклад за умишлените самоубийствени запалвания в рамките на 20 години, направен от международната неправителствена организация “Лекари без граници” през 2003 г., в България е имало средно по 7,4 такива случая на година. Брой, който в европейските страни е бил надхвърлен единствено в Холандия. Докладът поставя ясна граница между психическо заболяване и икономически и политически мотиви, като причина за самозапалванията. Той констатира, че сред обхванатите в проучването европейски страни връзката на самозапалванията с разстройствата на психиката е най-малка в България – едва една-трета от тези случаи са свързани с психични отклонения. Случаите в България са също толкова шокиращи, което още веднъж показва, че самозапалванията, макар и да са нещо жестоко и мъчително, често пъти се оказват ефикасен начин за привличане на вниманието на управляващите към трагичното положение на жертвите – посочва докладът. А да е привлечен някой от тях под съдебна отговорност за склоняване към самоубийство, което е очевадно като причина?

Самоубийството е последния стадий на безпомощния гняв. Гняв, насочен към всички – близките, работодателя, политическата система, обществото. Учудващи ли са все по-честите изблици на агресия, на които сме свидетели? Поразяващи все повече и виновни, и невинни. С юмруци, хладно или огнестрелно оръжие. За които психолози, психиатри, невролози, социолози и всякакви научни авторитети дават дълбокомислени и отвлечени обяснения. Но на себе си посягат обикновено хора кротки, възпитани и морални. Обвиняваме ги, че са слаби. Но те не са съгласни да продължат да живеят по недостоен начин. Отиват си от живота с тежко проклятие на уста. Но в какво всъщност се изразява то?

Проклятието е израз на крайно негодуване към несправедливостта. Желание за нанасяне на тежки беди на причинителя, без потърпевшият да може да бъде участник в нанасяне на вредите. Проклятието се смята и за една от най-опасните форми на магия във всички човешки култури. Състои се в призоваване на свърхестествените сили за осъществяване на това, което е безсилен да направи сам произнеслият го. Кармично то носи и на проклинащия негативни ефекти. Но отивайки си от този свят, той е вече недосегаем за негативния му ефект. Смята се, че силата на проклятието, произнесено от насилени жени, болни, сиромаси и хора на смъртния си одър, са най-опасни. Особено на смъртниците, защото цялата им жизнена енергия изтича ведно с проклятието. Нарицателен е примерът с великия магистър на ордена на тамплиерите Жак де Моле, който от кладата проклина френския крал и папата. Тежкото проклятие ги застига. Те и наследниците им умират от болести и насилствена смърт. Не мислете обаче, че присъдата на проклятието ще бъде незначителна за прокълнатия. Не, има тайнствена връзка между благоразположението на хората и Божията милост към даден човек. Непростен, неразвързан на земята, той ще предстане пред горния свят също непростен, неразвързан, вързан в греха си. Поне така ни учи Библията, която е хилядолетен израз на човешки опит и морал. Седем са признаците за проклятие от списъка на Мойсей във Второзаконие 28:

1. Умствени или емоционални сривове.

2. Повтарящи се или хронични болести (особено ако са наследствени).

3. Безплодие или тенденция към недоносване, или подобни женски проблеми.

4. Сривове в брака или семейството, отчуждение.

5. Непрестанна финансова недостатъчност.

6. Склонност към нещастни случаи.

7. Поредица от самоубийства или неестествени или ненавременни смърти.

Проклятието е свързано и с понятие като анатемата. Тя е формално заявление на Църквата, че отделен човек или общество от хора са престанали да бъдат християни, изгубили са Божията благодат и съзнателно и самоволно са покорили собствената си воля на дявола, като с това са се отделили от обществото на вярващите. От огромно значение е да се разбере, че не Църквата е тази, която отделя човек от Бога, а човекът сам чрез делата си попада под анатема. Тази дума означава проклятие – самоотлъчване, т.е., нещо отстранено и обречено. Отчуждаване от обществото на верните на Бога, или живите, като обречено да се изкорени, да се изгори, да се изтреби и да се унищожи окончателно. Така св. Патриарх Тихон – Всерусийски  патриарх анатемосва през 1918 г. съветската власт. След 7 десетилетия станахме свидетели на сбъдването на проклятието му.

През последните години в обществото е налице стремителна тенденция за кастово и класово обогатяване. Оформи се кастата на олигарсите, всъщност на клептокрацията, превзела държавата ни. А някой да е чул в България да се говори за класи, въпреки драстичното им обособяване? Освен политиците и държавните управници, които без изключение ползват властта по най-алчния начин за лично обогатяване, в клуба на избраните се вля легион от митничари, магистрати, банкери, застрахователи, медици, прекупвачи и дори сервитьори, непричастни към истинската политика, с единствена цел – обогатяване.

Алчността – един от смъртните грехове… Много отдавна е известно, че алчността е разсадник за всички злини, включително престъпността, бедността, ширещата се простащина, наркоманизирането на младежта. Тя е причина за състоянието, в което сме. Заради нея е толкова мрачно демографското ни бъдеще. Да сте виждали млад човек, който не мечтае да напусне България? Тя увеличава все повече вопиющата разлика между нас и истинските европейци, които не са безбожници, не крадат паметниците си за скраб и не продават децата си. Защо е толкова силна алчността в нашето общество? Защо владее всички социални слоеве – от просяците и циганите до „елитната върхушка“? Защо няма човещина във взаимоотношенията помежду ни, а тя е заменена с острото желание на всеки да надхитри, излъже и измами другия? Причината е в липсата на обществена нравственост и корективи, в липсата на съвест и отговорност. Как да ги има, когато огнищата на нравствеността и човешкото усъвършенстване – Църквата, образованието и културата са нарочно безпощадно унизени? А може би, уви, и вече умъртвени. Дали причината не е в особеностите на българския национален характер? Народът казва “Очи синор нямат” и сякаш поставя обезсърчаваща диагноза. А в същото време всеки от нас знае, че “Който ламти за многото, изгубва и малкото”, но смята, че това правило не се отнася за него.

Защо, бандитският „елит”, копаещ в безпределната си алчност пропастта между себе си и народа, обричайки го на мизерия, се прави на ударен или лее крокодилски сълзи за избитите без съд, в т.нар. народно 9-то септемврийско въстание и последвалия след това „народен съд”? И сега изтормозеният народ, както и тогава, трупа злоба и жажда за мъст, която може да експлодира като бомба със закъснител в дадена ситуация и да помете тях и безскрупулно натрупаното им богатство. Далеч ли е денят, когато и у нас, вместо да скачат от високо, отчаяни „шахиди”, препасани с колани на смъртта, ще повличат в небитието виновни и невинни. Нима не виждат в заслепението си набързо забогателите как всичко се повтаря през  две-три поколения, и как те, алчните потомци на тогавашните комунистически екзекутори, заграбили всичко, ще бъдат експроприираните, а може би и екзекутираните. И как проклятието на хилядите им жертви – самоубийци може да намери справедливото си осъществяване.

Светослав Атаджанов