.
Издателят на „Либерален преглед“ Златко Енев е изпратил писмо до читателите на изданието си, озаглавено „На прощаване…“. В това писмо той изразява огорчението и невъзможността си да поддържа повече www.librev.com.
Златко Енев е българин, който живее в Германия, и който издава (издаваше) „Либерален преглед“ в продължение на години.
Предлагаме, че г-н Енев се е чувствал много огорчен, когато е написал този текст. Поместваме тук откъс от неговото писмо до читателите на „Либерален преглед“, в знак на солидарност заради доброволния труд, който той години е влагал, за да издава и редактира това издание.
Не поместваме целия текст първо защото всеки може да го прочете в оригинал в сайта на изданието. Второ, защото ни се струва, че горчивият тон, който този текст съдържа, не бива да бъде отправян само към читателите на „Либерален преглед“, но и към институциите на държавата – майка може би, защото в нейната политика никога не е съществувала опция да подкрепя по какъвто и да било начин изданията, създавани и поддържани от българи зад граница. И трето, защото колкото и голямо да е огорчението на един доброволен издател и редактор, читателите не са длъжни да защитават собствения ни избор в живота – дори когато без този избор техният избор би станал по-беден.
–––––––––––––––––––-
.
…Не може без вас, съжалявам. Няма как, с една ръка. Нужна е и вашата – а именно това е нещото, в което, боя се, няма да успея да повярвам никога. Разкъсван между непоносимия душевен сърбеж на презрението и също толкова непоносимата болка на изгледа да живея без вас, без нашия с вас език, днес се виждам принуден да заложа всичко на една карта. Ва банк – колко ме плаши, колко ме отчайва тази кратичка, изстреляна от дулото на един чужд език, куршумено-еднозначна фраза.
Нещата са пределно прости, пределно банални. В продължение вече на много години не върша нищо друго, освен тази тук ежедневна борба срещу колективното безразличие, колективната невяра и развала на всичко… В продължение на години крещя, като някакъв луд мюезин, една и съща молитва, едно и също заклинание, едно и също проклятие, от минарето на доброволно приетата си самота. Велик е Бог, и той не ни е забравил, колкото и невероятно да изглежда това. Велики сме и ние, по простата неизбежност на обстоятелството, че сме народ, ако и сами да наричаме себе си мърша. Велик е и животът, когото давим, ден след ден, в мътилката на душевната си леност и безразличие. Велико е всичко, нъй, нъй, нъй! Ха сега идете и се удавете в сълзи, ако все още ви стиска!
М-да. Банална история. Когато човек си позволи да презре логиката на здравия разум, тя му отвръща със същото. Престанете ли да уважавате парите, те също престават да ви уважават. Заявите ли веднъж, гласно или не, че сте избрали най-невъзможния от всички човешки бунтове – онзи срещу посредствената сигурност на буржоазното битие – животът ви хваща за езика с нажежен керпеден и ви казва, хладно: „твоя си работа“… Оттук нататък всичко, което ви остава, е да се мятате колкото се може по-незабележимо и да не показвате никога, при никакви обстоятелства, нито дори в миговете, в които безверието ви затиска до задушаване, като задник на някакъв вселенски слон… Да не показвате, че ви се иска да се отречете от думите, от необратимия избор, от самия себе си… Никога, никога, никога!
Сам аз наричам всичко това „баналността на доброто“. Баналността на доброто, състояща се в невъзможния отговор на следния простичък въпрос: „как се продължава живота в един свят, чиято най-основна логика сте си позволили да низвергнете и презрете, публично?“ Как можете да участвате в нещо, което отказвате да приемете? И къде се намирате през цялото това – цялото оставащо ви – време? В кой свят, на коя галактика, посред коя вселена?
Ето в това се състои многолемата (една дилема, поне на теория, може да бъде решена винаги; при многолемата решение няма, просто защото, подобно на пословичното голо дупе в коприва, както и да се въртите, болката си остава една и съща).
Но нека не губим време. Онова, което не може да бъде развързано чрез силата на интелекта, може – и трябва – да бъде прерязано чрез остротата на меча. Там, където логиката отказва да даде отговор, той трябва да дойде откъм абсурда. И така, днес аз избирам да се обърна към абсурда, какъвто ми се привижда възможността за изтръгване на някаква колективна реакция от спящата – като заклана, не като ангелче! – българска публика. Дотук беше с обещанията за вечна любов. Оттук нататък има само едно-единствено възможно доказателство. Голотата. Взаимната.
Ах, да, преди да сме започнали: фактите. В продължение на около година и нещо, щедростта на отделни българи – има и такива, факт – ми позволяваше да скърпвам ония около 500 евро месечно, които ми липсват – както и на вас – за да поддържам над водата самия себе си и двете деца, на които се е паднало да ме имат за баща (приблизително още толкова си доставям сам, благодарение на вълшебствата на времето и страната, в които живея – не БЕЗ социални помощи, да сме наясно!). Не се оплаквам, напротив – имам най-вълшебните деца, които мога да си представя. Синът ми дори заплашва да стане нещо подобно на баща си – перспектива, която ме еуфоризира и смразява, едновременно. Майка им – прекрасна жена, с която за съжаление не мога да живея, по силата на избора, за който говорих преди малко – прави всичко възможно, за да приема като естествено нещото, в което вижда единствено израз на нечия неутолима мегаломания (форма на психическо увреждане, както е добре известно). И не се скатава, напротив – тя също носи своята част от колективно-семейното бреме, поемайки почти изцяло грижата за аутистичната ни дъщеря. Но по принцип съществуването ми – също както и вашето – си остава ежемесечно упражнение върху въпроса за квадратурата на кръга.
Дотук всичко би трябвало да бъде ясно. От известно време насам – по-точно казано, от няколко месеца, напълно достатъчни, за да ме изправят пред перспективата на автомобилен манекен, който лети, оплетен от кабели, датчици и дори предпазен колан, срещу здраво-якичка бетонна стена – даренията секнаха. Година и половина – толкова се оказа времето, необходимо, за да се изчерпи наличния брой българи, склонни да споделят донякъде участието в един тъй безутешен експеримент – опита за запазването на някаква светлинка сред безбрежността на колективния – и силно анален – тунел. Няколко десетки, броейки и хората, които очевидно отделят късчета от вече многократно разпарчетосания си залък.
Е добре. Но заедно с всичко това, и по едно и също време с него, логиката на „нормалността“ (която не важи за нашите с вас ареали, знам го) ми нашепва нещо много, ама много абсурдно. Като как тъй, сред около 100,000 месечни посетители и 16,000 абонати (неизвестно колко от които дори забелязват абонамента си), не могат да се намерят няколко хиляди души, които да заделят настрана пет или десет парични единици от страната, в която живеят, за да подкрепят по някакъв реален начин инак тъй досадните си уверения в любов и преданост към списанието, на които дори не реагирам, тъй фалшиви и неприятни ги чувствам вече? Като как тъй, питам ви?
След което зачитам българската история и виждам, че нещата са такива не от вчера, а минимум от времената на инак тъй възпяваното ни Възраждане, по време на което не е имало почти нито едно издание, оцеляло в продължение на повече от плачевните средностатистически година и половина. Година и половина – толкова ни е периода на цяло-разпад (никакви полуистории при нас, не и в това отношение).
