Пулпудева – помазаният град на боговете

Откъс от неиздадената книга* на Константин Каменов

„ПУЛПУДЕВА – ПОМАЗАНИЯТ ГРАД ОТ БОГОВЕТЕ 

(Историята на Пловдив от XI-то хилядолетие преди Христа до първите векове на Римското владичество)“

* Книгата не е излязла досега по финансови причини. Спомоществуватели, които са обещали на автора да финансират издаването на този труд, са се отказали от това наскоро поради настъпила стагнация в собствените им финансови дела. Ако намери нови спонсори за отпечатването на книгата, Константин Каменов ще бъде щастлив тя стигне до читателите, и най-вече до онези от тях, които са родени или живеят в Пловдив.

Повече за автора на „Пулпудева – помазаният град на боговете“ можете да разберете от неговата биография, приложена към предишна публикация с негов текст в нашето издание, тук.

.

 ––––––––––––––––––––––––––

…Повече от 40 години, всички учени от Интелектуално звено “Корени” (ИЗ “Корени”) и много съидейници около нас, сме събирали като мравчици, зърно след зърно от фактологията на най-стария град в Европа. След подредбата и систематизацията на сведенията, анализите и изводите от информацията, на мен се падна честта и се стовари тежестта да оформя книгата, разглеждаща историята на града от неговите първосъздатели до ранното Римско владичество.

Сведения за Пловдив са съхранени в легенди от неолита, книги на автори от античността, като Дексип, Полибий, Тацит, Страбон, Йордан и др. В цели книги от ранното Средновековие, като “Алкестиада” на Анна Комнина, се отделя такова внимание на тогавашния Филипопол, сякаш те са писани за него, а не по темата, която отбелязват в началото авторите. Западноевропейски пътешественици, такива от изтока и кой ли още не, предлагат обилни сведения за града с невероятно възхищение за неговия дух, бит и минало.

От началото на XIX в. доста автори в мащабни свои трудове се опитват да представят различни моменти от историята на Пловдив, информация за негови личности, събития и какво ли още не. Повечето от тях остават разочаровани дори от собствените си, внимателно подготвени, изследвания. Няма да изброявам тези учени и ентусиасти, защото със сигурност ще изпусна много, но ще цитирам какво е написал в предговора на една от най-популярните книги за миналото на Пловдив, авторът й В. Пеев: “Написването, обаче, (на; К.К.) изчерпателна история на Плов­див, която, според известния досега материал, ще изи­ска няколко големи тома и значителни материални средства, остава въпрос на бъдещето. Независимо от това, един така обемист научен труд, очевидно, не ще бъде пригоден за широката публика, не само поради недостъпната цена, на която ще може да бъде доставян, но и по своя стил и разработка.” (Пеев, В., Град Пловдив минало и настояще, П., 1941 г.)

Днес информационната база, върху която се обосноваваме, за да започнем същата работа, е неимоверно повече. Въпрос от вида “какъв да е стилът на книгата” ме затрудни най-много. Научен или популярен – това бе дилемата. В един мрачен и прашен таван разгледах дневниците на приятели и колеги от звеното, които те си бяха водили относно начина, по който са разработвали различни свои книги. Безспорно бе, че цялата фактология, която притежавах за този период от историята на Пловдив, няма да може да бъде представена. Успях да избера най-важните моменти, към които да насоча вниманието. Научната им стойност не трябваше да се занижава,  но на много места щеше да е по-добре да бъде поднесена по-достъпно. Необходимо бе да представя и случки от съвременното битие, но разказващи за древността и за които няма от къде да се прочете. Така и започнах да подготвям книгата. Цялата линия на повествованието е достъпна за всеки читател. Същевременно оставих някои от важните сведения, както са записани в дневниците или в научните трудове на най-добрите им изследователи. Необходимо е подобни факти да станат достояние на всички и информацията да започне да се разпространява чрез научната терминология.

Ще има и читатели, които, може би, ще останат недоволни, че нещо липсва, но при толкова много случки, факти, дати, имена, когато се прави синтезирана книга за историята, то трябва да се подбира според темата и идейната линия на книгата.

Сведенията са от най-добрите разработки по Тракология, Културология, от дневниците и изданията на всички археолози, работили в Пловдив и околностите му, сравнителни анализи и цялата документация, разработки и открития на ИЗ “Корени”…и какво ли още не.

Това е предговорът, който ми бе най-трудно да подготвя. Нататък са страниците с историята на Най-старият град в Европа – Пловдив.

Пловдив

2012 г.

ВЪЗНИКВАНЕ НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ – ПЪРВИТЕ ЖИТЕЛИ НА ПУЛПУДЕВА

Платон описва в диалозите си прословутата битка между Атлантида и Атина. От тук в научните среди се развиха най-различни свързани с въпроса за достоверността относно съществуването на Атлантида. Откриха се много изворови сведения при разкопките на Троя и в предантични азиатски храмове, най-вече свързани с Будизма. Разкри се археология от различен характер, като всичко безспорно доказва, че Атлантида е съществувала, както е съществувала и една неелинска Атина. Единственият спор в науката все още е свързан с по-конкретната локализация на континента-държава и точното й географско разположение. След дълги проучвания , в които участваха всички членовете на ИЗ “Корени”, за мен съмненията са почти изчистени и мога да предложа следната картина, свързана и с последните военни сблъсъци между неелинската Атина и Атлантида. Континентът-държава, познат и под името Посейдония, се е намирал в Атлантическия океан. Той е завладял земите до фронтовата линия с неелинските атиняни, а именно южната част на Западна Европа и съответно северната на Африка по меридиана Италия – Либия. Именно в Либия те са устроили княжеството си на мъдростта Ману. Последното е нямало отношение към военните действия, а се е занимавало с науката, но много повече с вярата, която е била съградена върху различни мистериални комплекси. От своя страна неелинската Атина е била по-скоро голям племенен съюз, но не и държава. Центърът ú е бил на Балканите и по-специално около местността на появилият се едва през античността едноименен елински град. Тази териториална картина е само от времето, когато космически катаклизъм довежда до гибелта на Атлантида.

Годината е 11 838 преди Христа. Неелинските атиняни са изнесли производствените центрове, най-вече за прехраната им по-далеч от фронтовата линия, в района на Източна Мала Азия. Те не са на технологичното атлантско ниво, но не отстъпват в нито една битка, което показва, че тяхната култура е била от духовно-мистичен характер. Не би могъл да оцелееш срещу ядрени и лазерни оръжия, както и летателни съоръжения на много по-високо ниво от съвременното, ако не противодействаш с духовни техники и практики, към които много посветени се опитват да достигнат днес. Цялото това велико, но и страшно събитие е продължило, може би, повече от столетие, в критичното за тогавашната човешка раса дванадесето хилядолетие преди Христа. През този период Средиземно море не е било в днешните си граници и тъй като Гибралтар не е съществувал, в тази водна територия тогава са се били оформили само три малки солени морета. Черно море също е по-малко от днешните си граници, но е било сладководно и благодатно за живот. Връзката между Европа и Африка е била най-вече сухоземна.

След катаклизма войната почти приключва. Археологията е открила само отделни места на продължили сблъсъци. Атлантите от княжество Ману са започнали най-мащабната за древното човечество просветителска дейност, първо сред негроиди в Африка. Постепенно те продължават пацифисткото си дело и сред голяма група от спрелите също да воюват неелински атиняни.  Консолидацията между двете групи се осъществява бързо и е основа за възникването на (прото-) траките, за които все още част от учените използват остарелия термин “индоевропейци”. Първото голямо селище, изградено от този нов племенен съюз е дело на

ЕВМОЛП

и е познато с името Пулпудева – Градът, помазан от Боговете. Това е накратко генезисът на най-древните пловдивски деди.

Тъй като, за разлика от другите древни градове, Пловдив знае своя реален основател е необходимо тук да поместя сведенията и за този прословут (прото-) трак.

Според последните изследвания се доказа, че както всяка легенда от подобен характер в нея се преплитат две нишки на повествование. Основната е действителните събития и герои. Върху нея вече е насложен легендарният пласт, който е променил времето на събитията и е превърнал много от героите в богове, като е поставил и щампата на изказа от своето време. За по-визуално и достъпно възприемане реших да предложа и двата пласта по отделно. Първо ще представя моите изследвания, а след това легендата, синтезирана от Димитър Чиликов, но според изказа на времето от античната елинска мисловност.

Реалните събития: Събитията са след посочения край на войната между Атлантида и неелинските атиняни. От континента – държава, чието друго име е Посейдония и чийто Бог покровител е Посейдон, оцелява само княжеството на мъдростта, носещо името Ману. То е заемало земите на днешна Либия и южните части на Западна Европа.

В този кризисен период, при споменатите мъдреци е оцелял, като дете, принц Евмолп. Той е отгледан от сина на Орфей, жреца – лечител, Музей. Както всеки княз от Атлантида за него се казва, че духовният му баща е Бог Посейдон, а съпътстващата в делата му е Богиня Деметра. В онези години тя е била Богинята майка, а по-сетне, при елините, почти се изгубва като почитан персонаж, докато при траките се тачи като Богиня на Плодородието.

Ролята на всеки княз в Атлантида е била, след като навърши пълнолетие, той да стане и най-висш жрец. Поради това, още през детските години, образованието му е поето лично от най-знатният жрец, лечител, маг и музикант, през цялата позната земна история, а именно – Орфей.

При навършване на пълнолетието си, Евмолп получава жреческо-царската власт в спасената част от Атлантида, но вече без помисли за войни с когото и да било, а със стремеж за помирение между хората.

В ритуалистиката на атлантите и специално орфическото жреческо разбиране, се е приемало, че царят е трябвало да встъпи в духовен брак със сестрата на Богинята майка, която е била Богиня Персефона. След като гибел  спохожда  основната част на Атлантида, в разбиранията на живите нейни жреци се възприема варианта, че тази Богиня е встъпила в брак с Бога на Подземното царство Хадес, наричан и Аид. По тази причина, освен че Евмолп не е извършил ритуала, не са останали свидетелства и за действителен негов брак. Той започва едно друго дело, което е изключително важно за по-нататъшното развитие на човечеството.  Между двете, враждували до преди това държава и племенен съюз, в района на днешна Гърция той създава Елевсина. В онази епоха, около XI-то хил. пр. Хр.  Тя не е град, а духовен център. Там започва уеднаквяване вярата на неелинските атиняни и спасилите се атланти, като освен това ги обединява. Така започва зараждането на (прото-) траките.  Последните се заселват в сърцевината на Балканите и заживяват като действителен, хомогенен, племенен съюз.  Друга, по-малка, група от тях отива в Северен Египет.

В един момент, племена от неелинските атиняни, желаещи старото статукво от времето на войната да се спазва, нападат Елевсинската местност. Води ги владетелят им Ерехтей. Агресорите побеждават и разтурят целия духовен център Елевсина. Царят – жрец Евмолп, както и хората, обучавани от него не са подготвени за войни, поради което спасените са поведени от Евмолп към същинска Тракия. Това са малка група (прото-) траки, обучени предимно за жреци, магове, лечители, музиканти.

Те се установяват в най-хубавата част на Балканите, край река Марица и седемте големи, а всъщност девет на брой, хълма. Приети са от заселили се преди тях (прото-) траки. След това Евмолп създал на отбелязаното място първият град на новото човечество, който след хилядолетия получил и неговото име като название. Важно е също да се отбележи, че на Аполониевия хълм (Джендем тепе), познат от по-късното си прозвище Кендрисос, последният атлантски княз-жрец окончателно оформил идеите си за мистериалния комплекс, в частта, свързана с отвъдния живот. Това станало след дълга медитация и съзерцание, за да разбере дали земния му баща Музей и учителят му Орфей са живи в Царството на Хадес. Най-важните неща в тази орфическа религия, която сякаш е възстановена от Христос след като Иисус изкупва пред Отца си дотогавашните грехове на Човечеството, е Почитай живота, Не съди, Душите не умират след смъртта, тялото – от пръст направено, на пръст ще стане, Обичай врага си и т.н. По този начин Евмолп прозира, че хората са живи и в Отвъдния свят. Това не се е променило като версия и при античните автори.

След завършване на целия си мистериален комплекс, който е познат като Елевсински, а по-точно може да бъде наречен Пловдивски, Евмолп повежда хората на Пулпудева. Те разбиват Ерехтей и атиняните, а след въвеждането на мистериите и при тях, се връщат обратно в града си.

Преди да завърша историческия вариант е необходимо да подчертая още няколко важни факта. От времето на Орфей, преди Евмолп, също е бил правен опит за обединение на двете враждували групи. Дело е на Прометей, който създава отделни огнища на подобно функциониране, след което е окован от реакционните атиняни, самообявили се за богове и идеите му не успяват. Спасен е от приятеля на Орфей, един от малкото войни останали след Атлантида и също атлант по рождение, Херакъл.

Що се отнася до човекът Орфей, за който става въпрос при историята с Евмолп и титлата орфей, давана на всеки следващ потомък, фактите ще представя в частта за културата на (прото-) траките. Там, синтезирано ще разгледам и как трябва да се възприемат историческите факти около легендата за Орфей и Евредика.

[…]

КУЛТУРАТА, СПАЗВАНА ОТ (ПРОТО-) ТРАКИТЕ

които с Евмолп или след него се заселват в целия Пловдивски район.

Тъй като културата е духовна, а не съзерцателна категория и е предимно понятийно представяна, то ще посоча, че тази част от книгата е необходима, защото всеки един от елементите е бил и част от културата, спазвана в Пловдив през хилядолетията.

При траките-херметици въпросът за оцеляване на част от племето след природен катаклизъм или прекалено голям прираст на населението, е с първостепенно значение. Най-често срещания вариант на разселение при тях е от Запад към Изток. Частта от племето, когато се заселва на новото място, пренася със себе си и своята култура, за която тук ще посоча философските категории, които са част от ежедневието на населението, наричани практики, модели и т. н.:

1. Изграждат се селища за нов живот – най-важните необходими познания са от областта на строителството, астрономията, геологията, металознанието.

2. Разработването на земеделските земи и скотовъдството. Най-важните познания затова са от областите почвознание, геология, направа на иригационни съоръжения и управление на водите, зоология, ботаника и анатомия.

3. Духовни практики. Това са константни ритуално-духовно-мистични комплекси от познания, песнопения, жестове, наричания, заклинания и други, които при тракийския отворен херметизъм не се променят. Необходимо е да има жрец, който владее познанието и има цялостна представа за пътя на знанието.

4. Въвеждане на възпитание за вселената, околния свят и цялостната същност на Земята. В отворения херметизъм присъства възгледът за едновременост на душа, дух и материя, изразен най-силно от дълбоката древност, чрез знака – IYI. Това е ипсилон с две хасти, като показва едновременност на мъжкото и женското начало. Ипсилона (Y) символизира мъжката структура, а хастите (I) – женската.

Културата съдържа в себе си още много подпрактики, които са спомагателни. Независимо чрез какви форми на експониране тя е била съграждана на новото място, цялостната функция и смисъл са оставали едни и същи. Разликите са се проявили поради факта, че на новото поселище има и контакт с автохтонно население, което е на различен етап на развитие, но е било необходимо също да бъде обучено чрез тази култура.

През X хил. пр.Хр. се забелязва поява на високоразвита култура в готов вид на Балканите – Градешница (България), Винча (Сърбия), Търтърия (Румъния). Най-изявените и проучени, но не единствени центрове, които вероятно са дело на спасили се от катаклизма атланти от княжеството Ману и местно Балканско население.

Археолозите са открили глинени плочки със специфична писменост, досега неразчетена, независимо от многото появили се спекулативни преводи. Намерени са цели селища, които не можем да наречем градове заради все още странните определения за това какво е град, налагани предимно от три школи в историографията. Те все пак са типични градове на херметици, при които не е необходимо да се изграждат крепостни стени. Безспорно в тези центрове се заражда сърцевината на духовната част в цялата съвременна култура. Тези херметици концентрират основните схеми на своето развитие в пределите на днешна България. Начинът им на съществуване е под формата на много племенни съюзи без да се създава държава. Има открити от археолозите разработени рудници, преработени огромно количество златоносни пясъци и чакъл, а освен бронз и мед са могли да обработват минералите малахит и лазурит. Жилищните им сгради са били едни от най-безопасните за живеене на хора и животни. За разлика от съвременните при тях няма вредни излъчвания. Правени са от дъбови стълбове, преплетени с пръчки и измазани с глина. Открити са много пещи за отливане на метали. Долмени, менхири и кромлехи, изграждани от (прото-) траките са свързани с херметичната им култура. Моделът на подредба на обществото е изисквал да не се записва нищо свързано с науката, културата и най-вече разбирането им за Господ-Бог. Подреждайки сведения от антични автори като Херодот, Страбон, Плиний Стари, Йордан, както и различни китайски автори от античността, анонимни хроники и свещени текстове, археологически артефакти и логически разсъждения успях да разбера формата и смисъла на отворения херметизма. Словосъчетанието се възприема като оксиморон, заради по-младата, елинска мисловност, при която всичко започва да се записва, но доста често невярно. При елините, херметик става синоним на затвореност, докато при траките от всички епохи Хермес е Богът покровител на царската власт. Чрез него няколко управления на владетели от различни племена се обвързват в ротационното им доминиране над главния за тях град. Тази ротация се предава от единия на другия владетел, чрез цялото предходно познание, което води и до прилагателното отворен. Херметици са знаели повече от 60 множества в математиката. Правили са огледални образи из нивите на съзвездия, някои от които астрономите откриха едва в последните години. Винаги са обвързвали знака с музикална тоналност, звук и число. По-вероятно е към тази обвързаност да е имало и други символи, които все още не сме открили. Знаели са структурата на Вселената и как е произлязла тя. В съвременната астрономия най-близко до познанията им са учените Хътън и Пенроуз. Все още в българското народно творчество са съхранени доста от сведенията им, но тъй като по-голямата част от изследователите са към мисленето на съвременния прагматизъм и еволюционния начин на разсъждение, трудно достигат до тях. Безспорно най-голямото им познание е това за Господ-Бог.

До появата на елинската мисловност траките не са създали своя държава, поради херметичната култура, която са спазвали. Необходимо е да изясня и кои са основните им племенни групи, а именно мизи, витини и пеласги. Разделението е условно, но е едно от най-добрите засега. Тези големи племенни общности са съставени от подплемена. Така към мизите принадлежат бриги, сатри, серди, одриси, родопски даки. Към витините и пеласгите подплемената са повече и затова няма да ги споменавам поотделно, а ще отбележа, че витините са обхващали земите на днешна северна България, докато пеласгите са се разпространили по крайбрежието на Беломорието и островите в Егейско море. Това географско поселение обаче е само в началото на неолита.

Независимо, че не ни оставят писмени сведения, траките от всички епохи не са били безписмени. Един от техните най-известни представители е жрецът-маг Орфей. Съвременната историография все още е доста назад във вижданията си за тази личност от световен мащаб. Накратко ще отбележа, че първият човек носещ името Орфей, който е бил херметична, духовна личност е живял или в последните години от съществуването на княжество Ману или в първите векове, когато са възникнали (прото-) траките. След него Орфей се превръща в титла за всеки, който е пряк ученик, носещ познанието му. Така се е стигнало и до Орфей участвал в Аргонавтика, и до Орфей посетил Египет, и до Орфей слязал в Подземното царство, за да измоли своята Евридика. За последната ситуация съм длъжен да направя едно важно уточнение:

В тракийския отворен херметизъм (разбирай и орфизъм) няма понятие за Подземно царство, със семантика за Подземен свят, Онзи свят или Ад, защото те не съществуват. Във вярата им Подземния свят е част от вертикала. Подобно разбиране се среща във всяко едно вероизповедание от пренесените им култури. Следователно Елинското писание за слизане в подземен свят, за да се измоли връщането на любимата му Евридика, е некоректно.

Уседналият начин на живот спомогнал (прото-) траките да развият изключителна за времето си култура. За един техен Орфей се споменават предимно изкуствоведческите и жреческите му способности. По-ценни за човечеството, обаче, са неговите философско-етични възгледи, които самият трак е съхранил на дървени таблички.

Шаманското жречество, което отношение във вярата се появява след този Орфей, е религиозен модел, който се среща само при (прото-) тракийските племена, в Египет, при инките и при келтите.

Идеологическият комплекс дава най-правдоподобно доказателство, че това е отношението към живота и смъртта на (прото-) траките. Елински и римски писмени извори приспособяват орфизма към елинистичното мислене. Не могат да променят обаче родовия му произход, защото не могат да припишат ритуали, които не са характерни ни за елини, ни за римляни. Шамано-жреческата традиция е напълно чужда за тези културни среди.

Не така стоят нещата с Дионисизма. Дионис също е действителна историческа личност. След като от Тракия отива в Индия и извършва много подвизи от различен характер, сам се обожествява и се връща на Балканите. Тук донася със себе си колективната мистериална естетика, на чиято основа се изгражда възгледът за безсмъртието на душата. Именно това религиозно виждане е по-близо до по-младата, спрямо тракийската, гръцка култура. Все пак и този модел на вярата е бил практикуван от (прото-) траките, но с годините е загубил стойността си, спрямо Орфическия. Може да се уточни, че Дионис възстановява това учение, след като се връща от Средна Азия.

Когато пише за траките през IV век пр. Хр., елинският юрист Изократ говори за тях като за народ с висока култура и цивилизация, с многоброен митологичен пантеон на тракийски богове, нимфи и мистерии, които гърците умело присвояват, превръщайки ги в своя „пайдея“.

Дионисизмът е подходящ за елинското мислене и затова тази група от племена лесно си приписва автора му за свой културен герой. Не може да стори същото Аполон, Орфей и тракийския Орфизъм. По тази причина елинският Дионис е противопоставен на тракийския Орфей, като първият, чрез своите вакханки (бакханки), разкъсва певеца. Един вид, смислово е предадено културно-идеологическото надмощие на Елада над Тракия. Данните за Орфеевото сказание са се изградили в два културни региона. Те представляват натрупване на смислови комплекси, които принадлежат към различни епохи. Разделянето на отделните елементи може да ни насочи към типологическата основа. Стремейки се да го присвоят като свой културен герой, гърците влагат в него своите си идеи за Орфей и той става носител на благата на цивилизация (това, което е характерно за Дионис и по която причина им се отдава да впишат последния в своя пантеон). При траките двата култа съществуват без противопоставяне един на друг. Археологическите открития потвърждават идеите в тракийската митология за безсмъртността на душата. Това не е единственото тяхно виждане за живота след смъртта. Едни от траките вярват, че душите на умрелите се връщат, други – че загиват, трети – че се прераждат в нещо друго, четвърти – че не се връщат, но преминават в по-щастлив живот, пети – че душите умират и така е по-добре.

След Орфей изключително важна става връзката между музикант, поет, лечител, жрец, предсказател. Тя показва кръг от мотиви, които са характерни за шаманския жречески тип (а не за елините), разпространен на границата на неолита и бронза. Тези мотиви са застъпени и при други тракийски митологични образи като Лин, Музей, Тамирис. От друга страна те разкриват древността на културно-верската традиция и характеристиките на учителя в отворения херметизъм.

Шаманското жречество се оказва упорито свързано с ловни култури,, които на свой ред ползват митология и религия с вертикална ориентация, вертикално разположение на Подземния свят и с вертикални символи — световен стълб или дърво на живота. В тия култури шаманът-жрец е изключително важна фигура – избраник, събрал върху себе си всички форми на представителство в древния колектив, той е и магьосник – посредник между този и отвъдния свят. Вертикализмът и шаманското умение да се изпада в транс, за да се отдели душата от тялото, с цел да се отиде отвъд във връзка с някаква племенна мисия – тия представи изглеждат взаимообуславящи се. От друга страна съвсем различни и противостоящи си са постигнатият с музика екстаз на шамана, който умее да се пренася отвъд, и постигнатият с друга музика колективен ентусиазъм – сродяване, било с мистичната богиня-майка, било с мъжкото земеделско божество, които биват викани на земния празник. В първия случай, един представител (шаманът), като привилегировано лице се свързва с Отвъдния свят, а във втория общуването се извършва от целия колектив. При шамана има стремеж към мъчно постижимото горе и, може би, като следствие се появява соларната ориентация. При втория случай хтоничното начало и хоризонталната ориентация на световете изключват лице с привилегировани функции, тъй като актът на причестяването със сакралната сфера се реализира в тукашния свят и не се смята за нещо трудно постижимо или изключително.

За едно от скитските племена, които са от един корен с траките, Херодот пише, че всяка година, за няколко дни мъжете се превръщали във вълци, след което отново добивали човешкия си облик. Той не ги нарича шамани, а според представите за тях на другите племена ги назовава „магьосници“.(Запомнете това сведение, защото ще бъде необходимо, когато се достигне до ритуалът, показващ как най-знатните жители, жреци на Пулпудева са достигали до най-висшата управленческо-духовна степен в местността Покалянето.)

Освен Дионис, към който спадат като персонажи от учението му вакханките (бакханките) и розалиите (смятани от някои учени за днешните кукери), гърците се опитват да окрадат и другите тракийски богове, между които първостепенна роля изпълняват Херакъл, Залмоксис, Арес, Аполон, Артемида и Зевс.

Ако се проследи внимателно древните източници ще се види, че стремежите на елините нямат никакво покритие, защото дори техни хронисти свидетелстват, че това са тракийски богове. Това е естествено, защото (прото-) траките са хилядолетия преди елинската мисловност. Според антични текстове Юпитер Сбелсурд е едно от най-старите и тачени божества от траките. Други източници разкрива, че обожавани от тракийските царе са били Богът на Слънцето Хелиос, както и Хермес. Това са все митологични персонажи, които са свързани с другите богове и без тях религиозните виждания за този модел вяра не могат да функционират.

Битката на боговете с титаните край Флегра, която е тракийска земя, също става много години преди да се появят древните елини.

Всичко това, както и сведенията, че повечето от обожествените, действително съществували, персонажи, са родом от Тракия, още веднъж потвърждава гръцката агресивност спрямо (прото-) тракийската култура и митология.

Особеностите, по които се разграничава отвореният Херметизъм са:

1. Не се прави нещо, което не е от необходимост за обществото – градовете са без защитни стени, дворците и храмовете са без зидове, а само с ритуално съоръжение.

2. Обществото е разделено на кастови задруги, базирани на кръгова форма на обучение. В центъра е учителят, поднасящ познанието на напредналите от първия кръг, а те на хората от следващия с по-малко познание. Кръговете най-често са шест. При елинският прагматизъм сентенцията за познанието гласи, че увеличавайки кръга на познанието, увеличаваме и допирните точки с незнанието. При траките – херметици след шестия кръг няма други ученици и познание не се предава на никого. По този начин сентенцията се обръща във формулата – увеличавайки кръга на незнанието, се съхранява познанието.

3. Знанието не се записва, предава се устно и не е за хора извън кръга. Само учителят познава учениците си. Когато, трябва да се вземе важно решение за обществото, тогава представители на различните касти дават есенция от своето учение. По този начин се структурира израза за самото решение. От елинският прагматизъм започва идеята за съзидаване чрез принципа на опита и грешката и се налага възгледа за задължително доказване на теорията чрез експеримент и премахване на логическия принцип, който се замества с емпиричен.

Само чрез логика и ретроспекция на изворова база и археология, изследвайки модела на функциониране на Шумерската и Ведическата култури, определих най-важните принципи, на които се базира отворения херметичен модел на траките, който е най-древен от всички. Отново отбелязвам, че словосъчетанието – термин звучи като оксиморон, но сведенията от древността изискват да преосмислим термина и да го използваме чрез посочения вариант. Жалонните елементи на (прото-) тракийската култура ще предложа чрез сентенции, които характеризират начина на живот в древното общество:

„Това, което е на небето, това е и на земята.“

„Човекът е по Божий образ и подобие“

„Всеки човек е една малка Вселена“

„Познай човека и ще познаеш Вселената и Боговете“

„Над всеки човек бди една звезда“

„Над всеки човек бди един ангел“

„Кой каквото си направи, и Бог не може да му направи“

Следва синтезиран преглед на микро и макро картината на отворения тракийски херметизъм:

а) Групите тракийски племена никога не се обединяват, а през определени периоди от време сменят местоживелищата на една и съща територия. Никога няма граници между тях, защото винаги се преливат едно в друго, размивайки рамките на териториите си. По същия начин са моделите на свързване в небето на съседни слънчеви системи.

б) Отново през различни периоди, по-малки групи от племената им се изселват на други места. След това започват да подготвят автохтонното население, с което са в нови контакти, за да възприеме културата, която имат. Така спазват постоянно, изгубената за други 13-та Божия заповед. Тя гласи: „Трябва да допринасяш, а не да се възползваш!“

в) При културата на отворения тракийски херметизъм никога не се градят стени на градове, дворци и храмове. Археолозите откриват винаги центъра, около, който е започнало духовното им съществуване. Както градът, така и дворецът, и храмът са огледален образ на някоя звезда, и както соларните си покровители в небето, те имат ядра, но не и строго определени граници. В земен аспект, липсата на разглежданите съоръжения се свързва и с възгледа:

„Защо е нужно да градим стени, когато няма кой да ни напада?“

г) Траките херметици са гледали на нашата планета като на хтонично божество, т.е. Майката, която дава родилната енергия. Това се обяснява доста добре и от орфическия “паспорт”, открит от Димитър Чиликов и оповестен от него в интервю, дадено за в-к “Номер 1”. Текстът гласи:”Аз съм рожба на Земята и звездното небе, но моят род произхожда от небесните жители” Този “паспорт” се потвърждава хилядолетия по-късно от Иисус:”…И тогава образът и подобието на великото поколение на Адам ще бъде въздигнато на небето, защото това поколение, което идва от вечните царства, съществува още преди небето, земята и ангелите.” (гностичното Евангелие от Юда).

И тъй като тук ще насоча въпроса за възникването на Пловдив, то ще се спра и на спора в науката, относно това

КОГА МОЖЕ ДА СЕ ГОВОРИ ЗА СЕЛИЩЕ, КОГА ЗА ГРАД:

“През различните праисторически епохи някои от селищата бавно и постепенно обхващали все по-големи площи. С увеличаване на застроеното пространство основните съставни елементи на тези селища, каквито са планировката на улиците и жилищата, производствените центрове, местата за размяна на продукти и за общи събрания, както и култовите места и укрепителната система, така разширили обемите си и толкова много разнообразили своята конфигурация, че съответното селище фактически преминало в едно съвсем ново качествено състояние, което по-късно било наречено град.

С проблемите на тези най-ранни градове най-напред започва да се занимава английският археолог Вир Гордон Чайлд. Съвсем в началото на 50-те години на нашия век той много внимателно е успял вече да формулира в 10 точки своята теория за появата на първите градове. И макар по-късно в тези 10 критерии някои учени да виждат смесване на основни с второстепенни неща, във всеки случай тези критерии могат да бъдат обособени в две основни групи, удобни за археологическата практика, тъй като съдържат както количествените, така и качествените отлики на града от обикновените селища.

Без да се впускаме в разсъждения по предложените от В. Г. Чайлд критерии, сега е необходимо само да се отбележи, че днес учените единодушно са възприели да се нарича град онова селище, което някога е било обитавано от около 5 хиляди души, и при археологически разкопки в него да се откриват останките от масивни архитектурни постройки.

Междувременно на границата между 50-те и 60-те години в археологическия живот на Европа и Америка стават две важни събития – провеждат се научните симпозиуми съответно в Прага и Чикаго. Срещналите се в Прага за пръв път след Втората световна война европейски археолози дават отчет за постигнатите от тях на терена научни резултати, а чрез доклада на покойния вече проф. Г. Ил. Георгиев българската праистория заема своето достойно място в редиците на съвременната европейска археология.

На симпозиума в Чикаго, който се провежда през декември 1958 г., американският социолог Л. Мамфорд изнася доклад, посветен на проблемите на ранната урбанизация в Древния Изток и фактически отрича теорията на В. Г. Чайлд за появата на градовете. Според Л. Мамфорд зараждането на градовете трябва да се постави в неолита и покрай религиозните центрове, около които обикновено се съсредоточават големи маси от населението.

Така само десет години, след като В. Г. Чайлд е направил достояние на научната общественост своето обяснение за края на историческия процес на появата на градовете, с доклада си на този симпозиум Л. Мамфорд пък намира началото на процеса на зараждането на градовете. И от този момент насетне проблемът за произхода, развитието и характера на първите градове ще е един от най-важните в световната археология. От сега нататък споровете ще се водят не около абстрактното понятие „град“, а около въпросите за началния момент, в който започва историята на града и тясно свързаните с него критерии, с помощта на които той ще може да се отличава от останалите селища не-градове.

В случая е много важно да се отбележи, че, без да се познава тази работа на Л. Мамфорд, през 70-те и началото на 80-те години в България бяха публикувани няколко работи, в които убедено и ясно се застъпва тезата, че появата на градовете е дълъг и сложен исторически процес, на който корените се търсят дълбоко в недрата на най-стария неолит, когато започва ограждането на някои селища и обособяването в тях ни специални култови места. А затварянето на цикъла на историческия процес на ранните градове се вижда на границата между бронзовата и старата желязна епоха, когато първите градове са исторически факт.

С темата за ранните градове в Общността на независимите държави се занимават много учени, но на нея по-специално внимание се отделя в някои работи на руските археолози В. М. Массон и Ю. В. Андреев. На тях българските публикации явно не са известни, но никак не е без значение, че вижданията за появата на градовете като исторически процес и техните критерии почти се покриват с тези предложени и реализирани вече в специалната българска археологическа литература.

Макар и най-общо, от целия този преглед се разбира, че критериите за ранните градове, както в Европа и Америка, така и в Общността на независимите държави, се признават от всички специалисти, които се занимават с този проблем. И сега, след като сме си уеднаквили вече критериите за първите градове с общоприетите в света, нека да видим какво е открито върху северното разклонение на Трихълмието в Пловдив и може ли то да бъде отнесено към археологическата категория „критерии за ранните градове”.

От проведените системни археологически разкопки между 1974 и 1985 г. върху северното разклонение на Трихълмието в Пловдив се установи, че през ранната бронзова епоха на това място се обособява един култов център, който беше много внимателно разкрит и основно проучен. Още в онова време този център е ограден с каменни стени, които поради по-късни градежи и нарушавания се виждат само в отделни участъци и то предимно откъм страната на култовия център. Вътре в него няма натрупвания на останки, които в селищните могили образуват културните пластове, а само отделни струпвания на находки около и върху едни кръгли глинени площадки, оказали се впоследствие култови огнища.” (Пейков,Ат.,Фрагменти от безписмена Тракия.П.,1999.с.123-125)

Навремето възприемах теорията за град, предлагана от Чащчина. Когато успях да разкодирам, съвместно с колегите от ИЗ “Корени” културата на (прото-) траките, възгледът ми за град се измени коренно. Предпочитам да формулирам слабостите на досегашните теории под формата на риторични въпроси към споменатите теоретици, защото именно описаната философия на (прото-) тракийската култура и археологията, която я потвърждава с материални доказателства го изисква. Чрез непряко обръщение към Чайлд, всъщност извършвам това към обобщения образ на всички теоретици, защото досегашните определения отдавна трябва да бъдат премахнати.

Драги ми Чайлд:

– Бихте ли отрекли всеки днешен град, като такъв, поради факта,че няма градски стени? Във философията на (прото-) траките една от основните идеи е да не се изгражда нещо, което не е необходимо на хората?!

– При положение, че доста от хората в много държави са необходимо малко на брой, но все пак достатъчни за функционирането на техен град, бихте ли отрекли, че тяхното населено място не е град, единствено поради факта, че има по-малко на брой жители, спрямо някое китайско село?

– При наличие на около 200 000 население в цяла Европа, защо е необходимо да се търсят 5 000 души, за да се обяви едно селище за град? Нима при това съотношение то ще бъде функционално за възприетия от предците начин на живот?!

– В населените места е доказано съществуването на център, откъдето се е управлявало. Липсват единствено стените на този център. Нима по сходна причина, ще отречете десетки градове в настоящи монархии, защото дворците са само в няколко града?!

– Същата е ситуацията и с храма. Ритуалните съоръжения са открити в много от първичните пловдивски селища. Отново липсват стените на храма. В повечето случаи, когато Христос, Буда, Мохамед проповядват, техният контакт е пряк с хората. Така че, кое е храм, сградата заключена за ремонт, на която пише “Обедна почивка” или мястото, чийто олтар е достъпен за всички хора и винаги всеки може да почувства вярата, а тя да го осени?

Затова оставете тези безумни изисквания за град, защото по този начин науката винаги трябва да отбелязва, че това “чудо” се е появило през бронзово-медната епоха. Само в известните нам и съществували преди нас цивилизации като Атлантида и Лемурия са съществували стотици градове, но и вие няма да го разберете, защото останките от тях са нищожни.

ЮНЕСКО обяви Дамаск и Пловдив за най-старите градове в света, с постоянен жизнен цикъл, запазили местоживелищата си. Според вашите определения това е станало малко преди Троянската война – II хил. преди Хр.

Моите проучвания, част от чиито данни са предложени и в предходните въпроси, сочат, че на територията на днешен Пловдив възникват около 6 селища, имащи градски функции още в осмото (по-вероятно десетото) хилядолетие преди Христа. С годините те се разрастват и по-късно обединяват. Първичните градове остават квартални, които дори не променят названията си.А в далечната древност те са били селища-квартали, които в изследванията ми носеха функциите на чист град.

Така Кендрисос, Орфида, Пулпудева, Евмолпиада, Каменица, Родопиада, Асклепиада остават завинаги свързани в едно цяло, веднъж под названието Пулпудева, друг път като Евмолпия, Филипопол, Тримонциум и т.н.

––––––––––––––––––––––––––––––

Бел.ред:  Ако някой сметне, че би могъл да помогне за издаването на „Пулпудева – помазаният град на боговете“, може да пише на редакционния ни мейл, за да му дадем координати на автора на книгата.