Решен ли е случаят „Томови-Каллмир“?

Получени и неполучени отговори за случая с Мимми, Розита и Румен Томови-Каллмир

Във връзка със случая на трите деца на Марийка Томова и Петер Каллмир – Мими, Розита и Румен, които се намираха в шведско сиропиталище (за този случай Еврочикаго писа неведнъж – вижте тук, тук и тук), на 26 януари т.г. наш представител се обърна с писма до българското Външно министерство, до Президентството, и – чрез добрата воля на посредник – до г-н Лъзечар Тошев, народен представител и бивш наш представител в ПАСЕ, с молба за съдействие.

Писмото до президентството бе адресирано до г-жа Мария Цанкова, служител на президентската администрация, а това до МВнР – до г-жа Весела Чернева, говорител на министерството при предишния кабинет.

След два дни получихме отговор от президентската институция. Г-жа Цанкова ни написа следното:

„Получих писмото Ви и ще информирам г-жа Попова. Междувременно обсъдихме сигнала в Комисията по българско гражданство и българи в чужбина. Сигналът своевременно ще бъде адресиран както до ангажираните с темата колеги в президентството, така и към институциите, в чиято пряко компетентност е да предприемат действия по случая. Ще Ви информирам какво е движението по проблема.“

Благодарим за този бърз отговор, който получихме тогава, макар че повече информация за това „какво е движението по проблема“ така и не получихме от тази институция.

Случаят с Външно министерство се оказа по-друг. От това ведомство до ден-днешен не сме получили никакъв официален отговор, нищо черно на бяло, както се казва. На 8 февруари т.г. обаче, след опит да се свържем по телефона с г-жа Чернева, успяхме да говорим с нейната секретарка, г-жа Моника Петрова, която каза на нашия представител да й препратим писмото до г-жа Чернева, понеже такова нямало при нея. Писмото разбира се й беше препратено още същия ден. В началото на споменатия разговор, който беше неофициален, г-жа Петрова заяви, че майката на трите деца, Марийка Томова, е изгубила родителските си права над тях, както и че децата били добре. (Не бихме цитирали, впрочем, информацията, придобита чрез този разговор, ако бяхме получили официален отговор на нашето писмо до Външно министерство, какъвто няма за съжаление и до днес.) След като г-жа Петрова беше запитана по телефона как така българското Външно министерство не знае, че майката на трите деца Мими, Розита и Румен Томови-Калмир не е изгубила родителските си права, и как така от министерството могат да твърдят, че децата са добре, при положение, че никой наш дипломатически представител не се е срещал с тях, към г-жа Петрова беше апелирано да запознае служителите на Външно министерство, ангажирани с този случай, да обърнат внимание на тези противоречия. Както и да помогнат на г-жа Марийка Томова в нейните битки по шведски съдилища, във връзка с изопачаващи смисъла преводи на решения на български съдилища по нейния случай.

Седмици по-късно, а именно на 5 март т.г., нашият представител проведе втори телефонен разговор с г-жа Моника Петрова (до г-жа Чернева така и не успяхме да стигнем). От този разговор разбрахме, че трите деца са пуснати от сиропиталището Атенагоурден в гр. Удевалла, Швеция, където се намираха, и са вече в дома на баща си. Както и, че в деня, когато български дипломатически представител (представителка по-точно) е била вече на път към сиропиталището, за да види децата, от шведските социални служби са я информирали, че те вече са при баща си. Не ни е известно дали български дипломатически представител и до ден-днешен е успял да се срещне и да говори с тези деца, но към датата 5-ти не беше успял, което не пречеше на представители на нашето Външно министерство да твърдят през цялото време, че всичко е наред с трите деца, само по сведенията, получени за тях от шведска страна.

Доста по-късно, а именно преди няколко дни, със съдействието на г-жа Кралевска-Оуенс, на която искрено благодарим, получихме копие от отговор на Външно министерство, по случая с Мимми, Розита и Румен Томови-Каллмир, даден на г-н Лъчезар Тошев. (Отговорът е подписан от Валери Р. Рачев, началник на Политическия кабинет на предишният външен министър Младенов и носи дата 6 март 2013 г..)

.

В този отговор до г-н Тошев се казва, че: „Във връзка с получения от Вас сигнал от електронното издание EuroChicago, във връзка с трите деца на Марийка Томова – Калмир, Ви уведомяваме, че подобни запитвания са получени при нас от Марийка Томова, от ДАЗД, от Вицепрезидента и др.“. В тези редове намираме потвърждение, че Президентството наистина е реагирало по случая и е изпратило запитване до Външно министерство. Този цитат от писмото до г-н Тошев показва също, че преди още която и да било медия да се опита да сигнализира за случая, майката на децата е писала неведнъж до българското МВнР (нещо, което ни беше известно и преди). Запитване до Външно е било изпратено и от българската Държавна агенция за закрила на детето (ДАЗД).

По нататък от писмото на МВнР до Лъчезар Тошев става ясно, че случаят се е следил от българското посолство в Стокхолм „от 30.11.2012 г., когато е подаден сигнал по електронната поща от Марийка К. Томова, касаещ трите й деца“. И е описана хронология на събитията, както и това какво е направило Външно министерство. Според това писмо българското посолство в Швеция неведнъж е правило запитвания до Общината в Удевалла с искане за личен контакт с децата. Първият път на 18 ноември 2012 г., втори път на 11 януари 2013 г. Според текста на писмото, на 12 февруари т.г. е било организирано посещение на български дипломатически представител при децата в социалния дом, но предния ден, т.е. на 11 февруари, в посолството са получили съобщение от Общината в Удевалла, че с решение на Административния апелативен съд в гр. Гьотеборг, носещо дата 8 февруари и влизащо в сила незабавно, децата са били изпратени при баща си. (Тук може би е мястото да се спомене, че при втория неофициален телефонен разговор на наш представител с г-жа Петрова от Външно министерство, тя каза, че в деня, когато наша дипломатическа служителка от посолството в Стокхолм /не ни е известно името й/ е пътувала към сиропиталището Атеногоурден в Удевала, за да види лично трите деца, тя е била върната от пътя със съобщението, че те вече са при баща си.)

Съпоставяйки датите и информацията, се натъкваме на някакво противоречие или неяснота. Ако посолството в Стокхолм е било уведомено от Общината в Удевалла на 11 февруари, че децата са вече при баща си, защо на 12 февруари българска дипломатическа представителка ще пътува към социалния дом, за да се види с тях на планираната вероятно доста преди това за тази дата среща? (Впрочем, в цитираното писмо въобще не се споменава, че български дипломат е тръгнал към децата, за да ги види в социалния дом, а е бил върнат от пътя, узнавайки същия ден, че те са вече при баща си.) Остава открит и въпросът защо в същото това писмо не се споменава също, че доста дни преди преместването на децата в дома на баща им, едно от тях, а именно Мимми Каллмир, избягва от социалния дом и известно време не е ясно къде точно се намира.

Така или иначе, от момента на получаването на сигнала от майката в българското посолство в Стокхолм, а именно на 30 ноември 2012 г., минават няколко месеца, през които трите деца, които са разбира се български граждани (освен шведски поданици), са в този дом и български дипломатически представител така и не успява да се срещне с тях. Но това не пречи ли поне не пречеше на служители на нашето МВнР да твърдят, че всичко е наред с тези деца, понеже така са им отговаряли неведнъж от шведските социални служби. (А както разбираме от писмото до г-н Тошев – и шведски дипломатически представители.) Като че ли никой в системата на МВнР не се е съмнявал дълго време, а официално и сега не се съмнява в това, че в този случай може да е имало злоупотреба с власт от страна на шведски социални служители, че може децата да са били подложени на тормоз, че може определени социални служители от съответния дом и общината в Удевалла да са мотали и манипулирали служителите в българското посолство в Стокхолм… Нищо подобно.

Затова пък на 8 февруари – деня, в който е излязло решението на Административния съд в Гьотеборг за преместването на децата при баща им – е и денят, в който нашият представител за първи път говори с г-жа Петрова от Външно министерство, при който разговор, както вече споменахме, тази служителка каза, че децата са си добре в дома, всичко е наред с тях, а майка им няма върху тях родителски права… Може би г-жа Петрова, която беше секретарка на предишната говорителка на МВнР Весела Чернева, не е разполагала с достатъчно информация по случая или го е смятала за ясен като бял ден. Но дали само с нея е било така?

Кога точно е пътувала българската дипломатическа представителка до дома Атеноугорден, за да се види с децата? Ако е на 12 февруари (както се казва в писмото на МВнР до г-н Тошев, че за тази дата е била организирана срещата), излиза, че децата са били преместени от дома на същата дата, 12 февруари. Ако пък се гледа датата на решението на съда в Гьотеборг, а именно 8 февруари, което решение е влязло в сила незабавно, те са се върнали при баща си на същата дата.

Така, впрочем, твърди и тяхната майка, Марийка Томова. Според нея обаче децата никак не са били добре, когато са се върнали при баща си. Ето какво ни написа тя във връзка със случая:

„Децата са пуснати на 8 февруари 2013 г., с решение на окръжния съд в гр. Гьотеборг. В доста окаяно състояние бяха – с черни кръгове, изплашени до смърт, и Розита бе развила язва, а Румен – нощни напикавания.
Сега борбата е за родителските ми права, чиито документи техните съдилища отказват да четат.“

Във втория телефонен разговор с Моника Петрова, проведен на 5 март, г-жа Петрова каза, че шведските социални служби информирали българските дипломатически представители, че трите деца на г-жа Марийка Томова не искали да я виждат.

Според майката на децата Марийка Томова тези твърдения не отговарят на истината:

„Децата искат да ме виждат, защото на Румен първата му дума, която произнесе при освобождаването си на 8 февруари, и Мимми, и тя същия ден, и втори път ми отпрати покана да отида да се преместя да живея при тях в Уддевалла, защото ги е страх от социалната служба. Аз им отвърнах, че мен ме бият и ме затварят там. Децата се страхуват да говорят с мен, но когато Петер е на работа, с Мимми говорим до 6 часа по Скайп – имам записи с програма Памела на разговорите ни и снимки на Скайп камера за потвърждение.

Петер седи на два стола и внушава на Мимми психическо нездраве, под заплахите и натиска на социалната служба, откъдето е започнало всичко. За радост, след като и Розита и Румен се влошиха и те със здравето и теглото си, той се осъзна. Прекараха 6 нечовешки месеца в детския социален затвор. Намирам огромна подкрепа от стотици други подобно несправедливо наказани шведски родители. Докато в България вятър ги вее на бела кобила, те си нямат и представа за какви репресии от „фашистки“ репресивен апарат става въпрос, и дано да не ги сполети подобно нещастие.

Не е истина че и тримата са ходили на училище. Мимми не е посещавала изобщо училище.  Децата бяха лишени от телефоните си, и бяха насилствено изолирани, заплашвани физически вътре с разкази за разчленени тела и откъснати глави на заключени деца,  Мимми не е била хранена заради общата кухня, докато беше вегетарианка. И брат й, и сестра й са заспивали гладни с по над 25 часа гладуване, а тя не беше виждала слънчева светлина, докато избяга. Румен бе предизвикван да избухва като го дразнели по време на хранене. На Мимми и Розита кюратори внушаваха психично нездраве. Всички тия неща мисля, че адвокат Йърген – адвокатът на бащата, ги е представил. Информация за тях може да се потърси и от друг шведски адвокат, Рюби Харролд-Клаессон, ако на мен не ми се вярва.

…От 14 март 2013 г. социалните служби са се настанили насилствено у дома им и изопачават всичко видяно и казано, правят разпити на децата и вмъкват свои лъжи (техния офис „работи така“ със семейството ни, като ни приписва лъжите си от 2004 г. насам). На това му викат „ютреднинг и хеммет“ = разследване у дома или лъжи на поне 300 страници, които баща им по никакъв начин няма да може нито да обори, нито има шанс някой да го чуе, тъй като всички учреждения са като един човек – каже ли социална секретарка – най-често необразована такава, някоя селска опашата лъжа, съдиите престават да се интересуват от официални документи и ги пропускат. Като в моя случай с 80 процента от документацията, изпратена им в препоръчани пратки с обратна разписка срещу подписа им – дори не ги споменават с една дума, че съществуват. Шведската правна система от отдавана е фалирала и банкрутирала. И това си личи от стотиците групи на засегнати родители с изгубени и умъртвени деца по Фейсбук. Но ние нямаме дипломацията на Индия, която с две думи да защити децата си и да ги върне (както показателният за защитата на индийското правителство над индийски граждани е случаят с децата на едно индийското семейство, върнати от Норвегия).

Правната система в Швеция и България е в пълен фалит в нашия случай – няма закони, няма респект към децата – има само лъжи, клевети, унижения и терор на деца до смърт. Нека чакаме някое да умре тогава. На кой ще му тежат няколко детски гроба? Колкото за Доня* някой пое отговорност в Швеция, толкова и за моите деца. Къде е ЕС? Къде е ООН? Къде е УНИЦЕФ? Къде са организациите по детските права? Къде са партистите? Къде са медиите? Няма никой…“

Марийка Томова казва още, във връзка с въпроса за родителските си права, следното:

„Аз имам според българската официална документация (Съд. „Решение“ по гр. дело 70463 от 2011 г., в сила от 07.11.2011 г., от МРС, Монтана, България, и „Удостоверение“ от Регистъра на населението, както и от допълнително „Удостоверение“ от председателя на съдиите съдия Румяна Михайлова, и „Декларация“ пред нотариус Росен Петров) пълно запазени съвместни РОДИТЕЛСКИ права.

Ако правата ми бяха ограничени, нямаше да ми дадат Режим за лични контакти с децата вътре в самото решение, нито да изплащам по 68 лв. детска издръжка на дете и месец в същото съдебно решение.

Там съдията лично е написал на стр. 1 и на стр. 3, че родителите имат еднакви права и задължения до навършване на 18 години на децата, и че съдът не се е произнесъл по въпроси, свързани с упражняване на родителските права, ами на делото децата избраха адрес и държава. И аз пращах допълнително потвърждение от фирма Уддевалла хйем, че децата не могат да се настаняват на адреса на бащата в мазе на ул. „Ъстанвииндсвееген“ 13 с. Делата на Петер никога не са касаели негов иска за отнемане или ограничаване на родителски права, което е потвърдено в т. нар. „препис на Диспозицията на МРС“ или това, което е допълнителното Удостоверение от председателя на съдиите г-жа Румяна Михайлова. Това е потвърдено и в преписа на юридическата консултация, която им изпратих, от моята адвокатка Красимира Гълъбова, тя там добре го е обяснила. Това е потвърдено и в моя декларация пред нотариус от декември 2011 г., защото ако нямах родителски права, нямаше държавата и българското законодателство да ми искат родителски подпис на 2 документа – върху паспортите на децата за напускане на Р. България, които положих на 13 декември 2011 г., както и върху Декларация за напускане на Р. България през декември 2011 г.

Така че каквито и увъртания да правят с превода, в Р. България си има законодателство, което те трябва да следват. Освен това съдия Ц. Колев е изложил кои параграфи и юридическа процедура използва в гр. дело 7046 от 2011 г. от МРС Монтана, и коя юридическа процедура се очертава от Семейния кодекс. Освен това „Марийка няма правно ограничение“ е отговорът на Регистрацията ми в Регистъра на населението. Ако родителските ми права бяха ограничени – там се отбелязва по българския закон, което не е отбелязано.“

Г-жа Томова апелира към нас, освен това, да й помогнем в релациите й с българското Външно министерство.

„Ако желаят да погледнат още веднъж представената им правна и общинска документация от Р. България и Швеция, нека ми се обадят по е-мейл – написа ни тя. – Когато социалната служба в Швеция задейства закон за принудата Ел Вйе Ю**, към младежи и деца, случаят вече не е лично-правен, защото родителят не може да възрази по никакъв начин, освен обжалване на съд. Това също е погрешно възприето… Боря се за признаване на общите ми родителски права и против идиотизацията на всичките ми семейни членове.“***

Ако се върнем на писмото на Външно министерство до г-н Тошев, можем да споменем още, че от това писмо се разбира, че децата са били настанени в социалния дом с решение на Административния съд в Гьотеборг от 5.11.2012 г., като причина за това решение се посочва „отсъствие на бащата от дома му за две седмици във връзка с пътуване до Япония“. Не става много ясно защо след като бащата е трябвало да отсъства за две седмици, след завръщането му децата не са били върнати при него, а са стояли в социалния дом с месеци. Във всеки случай в писмото на Външно се подчертава, че: „Предвид, че децата са и шведски граждани и живеят в Швеция, при настаняването на трите малолетни деца в социален дом е било приложено шведското законодателство – Закон за грижа за децата“.

Освен това от писмото научаваме и, че на 19 декември 2012 г. Общината в Удевалла взема решение за ограничаване на посещението на майката при трите й деца, за което от Външно споменават, че тя е била информирана и което решение е обжалвала.

Накрая от Външно заключават, че: „става въпрос за семейна драма и случаят има частно-правен характер“. Освен това това от МВнР подчертават, че: „целта и на двете страни е да бъдат осигурени възможно най-добри условия за живот и развитие на децата“…

Така ли е наистина?

Що се отнася до въпроса за семейната драма, сигурно има семейна драма разбира се. Семейни драми бол и ако нямаше такива, всички деца, родени в чието и да било семейство, щяха да живеят и да бъдат оглеждани заедно от двамата си родители. Но само това ли е?

– Защо при така декларираната общ цел на двете страни, на които трите деца на Марийка Томова и Петер Калмир са граждани, за осигуряване на възможно най-добри условия за техния живот и развитие, се е стигнало дотам, че при двама живи родители децата са оставени в социален дом в продължение на месеци?

– Защо е трябвало да бъдат там с месеци, ако поводът за тяхното настаняване е двуседмично отсъствие на бащата от дома му? Защо, също така, след настаняването на децата в сиропиталището, е било взето решение на майката да не вижда децата си?

– Защо след няколкомесечен престой в този дом едното дете избягва от него – от много добри грижи ли? (И защо този факт – за неговото бягство, изобщо не се споменава в изложението на Външно министерство в отговора му до г-н Лъзезар Тошев?)

– Защо, също така, Външно министерство така и не благоволи да удостои медията, която първа се опита да сигнализира за този случай, с никакъв официален отговор?

И още въпроси – трябва ли български институции, които и да са те, да държат стриктно за спазването на законодателства на други страни, но не и за същото по отношение на спазването на съответни български закони, понеже децата „имат и шведско гражданство и живеят в Швеция“?

И трябва ли български служители, представители на българската държава, които и да са те, да вярват безприкословно на служители от социални служби в друга страна, и никак или почти никак на собствените си граждани?

Нима никой служител от нашето Външно министерство или от съответното българско посолство никога не е допускал, че ако има случай на злоупотреби с власт на служители от която и да било служба, в която и да било страна, тези служители обикновено не си признават това, а правят всичко възможно да заметат следите от тях. Смята ли българското посолство в Швеция да бъде малко по-упорито в опитите си някой български дипломатически представител да се види накрая с трите деца, които са и граждани на България, и да ги пита как са преживели те тези месеци в шведското сиропиталище, какво им се е случвало там и дали всичко е било така прекрасно, както са твърдели през цялото време съответните шведски служители?

Ако всичко беше така, както се твърди и от шведска, и от българска институционална страна, едва ли за тези деца, граждани на две европейски страни – членки на Европейския съюз, щеше да бъде толкова трудно да бъдат посетени в социалния дом поне веднъж за тези няколко месеца от български дипломатически представител. А и това в крайна сметка не са деца, чиито родители не ги искат или са ги изоставили. Напротив. Каквито и противоречия да има между двамата им родители, нито единият, нито другият се е отказал от тях. Те не и са деца, граждани или поданици от страни от т.нар. Трети свят примерно. В този случай става въпрос за три деца, европейски граждани, живеещи в XXI век, които по доста специфичното, впрочем, в това отношение шведско законодателство (поради което доста родителите в Швеция се осмеляват да протестират), са били оставени и може пак да бъде оставени в ръцете на социални служители, в чиято добросъвестност официално – нито в Швеция, нито в България, не са били изказвани никакви съмнения. Но ако тези служители не са си вършели честно работата, ако не са се грижили добре за здравето и развитието на децата, а са ги тормозели, имащи законова власт да решават съдбите им (по силата на специфично законодателство, даващо в ръцете на социалните служби големи правомощия), те могат да продължат да правят същото, без никоя институция – шведска, българска или общоевропейска, да благоволи да ги спре и да извади на светло скритите страни на този случай.

Еврочикаго

–––––––––––––––––––––––––––

* Информация за случая с 15-годишната Доня Хасан може да се прочете тук . Още за шведската социална система – тук.

** Ел Ве Ю (LVU) – Закон за грижи за младите, позволяващ принудителни грижи и отнемане на деца от родителите им

*** Служебна бележка от СОУ „Отец Паисий“ в Монтана, където са учили Мимми, Розита и Румен Томови-Каллмир от 2009-та до края на 2011-та г. В тази бележка пише, че в периода на обучението си в това училище те си били „физически и психически здрави деца, с нормални за възрастта си тегло, ръст и развитие“. Както и, че са били „изключително контактни, жизнерадостни, позитивни и весели“. Документът е подписан от училищния лекар и училищната мед. сестра.