Символ (не) верую: Икономика на протестите – отвъд текущия дневен ред

Илиян Василев*,  в. „24 часа“

.

Признавам, че поради професионални изкривявания и вероятно натрупания житейски опит, в това число разочарования, не вярвам на бланкетни тези „горе – долу“, „ляво-дясно“; още по-малко на месии, които обещават да ме отведат бързо или безплатно до „спасителния“ бряг.

Не вярвам в революции и на революционери, защото зад високите идеали и фасади почти винаги се крият корист и интерес, които вместо да увеличат, отнемат богатство, свобода и лични перспективи. Най-често се прикрива и обикновената Посредственост, която не може да прогресира освен в условията на извънредност – т.е. на революционна ситуация, на мътна вода и на лов на вещици.

Не вярвам, че някой може да говори от името на Народа, защото народът е многолик и разнопосочен, поради което вместо едно, има много и различни лица с противоречащи си мнения. Улицата също е пъстра и многоцветна – не говори с един глас, но винаги се отличават гласовете на откровени тоталитаристи или анархисти.

Не вярвам, че трябва да се отнасяме безкритично към новата легитимност, която дават социалните мрежи. Не вярвам, че Мрежата може да замести демократичните институции и санкцията на изборите, чрез която всеки виртуален лидер може да стане реален – в дискусия с опоненти, чрез аргументи и най-вече свършена работа – дълго време преди изобщо да бъде в правото си да поиска нещо от избирателите или да представлява техните интереси.

Не вярвам, че дефиницията за факт следва да бъде всяко нещо, което се появи в Интернет. Човечеството и отделният човек винаги ще имат нужда от доказателства и проверка за легитимност и достоверност на носителите на тези факти. Всеки път, когато Ви обещават светло бъдеще, погледнете към обещаващия и си задайте въпроса – какво губи и какво печели лично той или тя, какво е правил досега, какъв е процентът на изпълнените обещания? Защото в огромното мнозинство от случаи  новите месии не рискуват нищо в персонален и професионален план, нямат никаква предистория на обещано и изпълнено, винаги рискуват с обществени ресурси и обръщат с главата надолу веруюто на Левски – ако печелят, печелят предимно те, ако губят – сметката се плаща от народа – като потребители или данъкоплатци.

Не вярвам, че протестиращите имат моралното право да искат от Държавата да преразпределя в тяхната полза или в полза на социални групи, които те посочат, като се заобикалят демократичните процедури и конституционните разпоредби.

Скоропалителните решения, които не са преминали през механизмите за проверка за баланс на интереси и оценка за въздействие , завършват с хиперболизирани и вероятни близки ползи, но със сигурни загуби в дългосрочен план.

Не вярвам, че който и да е от нас преди да е дал, може да иска да вземе и да поставя условия към Обществото и Държавата.

Вярвам, че нямам моралното право да искам промяна от Света около мен, преди да съм потърсил причините за неудовлетвореност вътре в себе си. Отказвам и правото на хора, които имат претенции да ме водят към своите идеалистични висини, преди да съм решил уравнението на материалното си благоденствие. Това ме отличава от революционерите, които искат да променят Всичко и Сега, като постоянно насочват прожектора на общественото внимание към макроистини и морални правди, но рядко предлагат нещо конкретно, прагматично и реализуемо. Забелязали сте, че общият знаменател на повечето искания е „да изхарчим“ или „да преразпределим едни пари“.

Революционерите, които се самонаричат „будните“, рядко преценяват последствията на своите действия и препоръки – говорят за абстрактния човек, за Народа, а не за конкретния пенсионер, учител, работник, служител с неговите болки, терзания и мечти. Революционерите винаги отсъстват, когато плановете им рухнат и трябва да се плаща сметката. И този път ще потънат обратно в Мрежата, така както са се появили. Подобни „революционери“ се взират „под лупа“ в чуждите грешки – в това число и тези на чуждите компании, но забравят да видят гредата в родните ни патриотични монополи и техните външни партньори.

Не вярвам, че има кратък път към благоденствието и щастието извън това да преуспеем заедно, като работим по-дълго, по-упорито и по-качествено от по-богатите от нас; като се отваряме повече към света и се ползваме от възможностите на глобализацията; като ценим това което имаме и се стремим да имаме повече от това което ценим. Не вярвам, че протестите отвъд полезната първоначална съзидателна деструкция, ще увеличат брутния вътрешен продукт, приходите в хазната и личното ни богатство. Нито пък ще решат устойчиво проблемите с цената на електрическата енергия или на парното, защото те се определят от пазарни фактори и от действията или бездействията на ангажираните публични и корпоративни управленци. И тук се иска мотика, а не молитва.

Не вярвам, че трябва да флиртуваме с протестиращите – това не е в тяхна и наша полза. Стига се до там, че медиите и телевизиите превърнаха протестите в някакъв нов реалити формат, с предавания „на живо“ от всяка точка, където зрителя губи представа кой кого организира. Малцина са тези, които се осмеляват да кажат трудната истина в очите на обществеността, а именно, че намаляването на цената на електрическата енергия е временна анестезия, която отлага, но и задълбочава проблемите в енергетиката и утрешните сметки ще бъдат още по-високи. Цената ще платим или като потребители през сметките, или като акционери в дружеството „България“ АД когато с изненада установим, че от стойността на активите на БЕХ, НЕК, Булгаргаз или Топлофикация са изчезнали няколко милиарда или стотици милиони лева.

Не вярвам, че промяната може да стане без реформи и без саможертвата на реформаторите. Защото се изисква хирургическа намеса с болезнени за обществото реформи, които ще „изгорят“ тези, които ги правят – и като политици, и като професионалисти. Тепърва ще усетим тежестта на удара от оформянето на похарчените средства по АЕЦ „Белене“ като счетоводни загуби в баланса на НЕК. Този дълг може да се рефинансира през БЕХ чрез облигационен заем или по друг начин, но проблемите с липсата на инвестиции за модернизация, за преструктуриране и усилване на конкурентноспособността на отрасъла, за да оцелее в условията на либерализиран енергиен пазар, ще си останат.

Вярвам, че призивите за национализацията на ЕРП вместо да подобрят, ще влошат положението. Колкото и да се притискат до стената ЕРП-тата и да се свива техния дял в крайната цена на електрическата енергия, който от 16% средно през 2008 година падна до 5-9% през 2013 година, за да се спасят компаниите нагоре по веригата – НЕК и ЕСО или от зелените енергии – неизбежно ще трябва да се затварят мощности, да се намалява добивът на въглища, да се освобождава работна ръка, да се вдигат цени. Нима очаквате друго от либерализацията на енергийния пазар или лавинообразно нарастване на сумите, които се плащат за разполагаемост на електрогенериращи мощности, вместо за ползване на активна енергия?

За това никой няма да Ви говори по време на изборите. Вместо това ще се правят обещания и ще Ви приспиват с революционна реч.

Вярвам повече на думите и съветите на падналите, в това число и от власт, на разочарованите, на тези, успели да се изправят, без „памперсите“ на днешна и предишна Номенклатура или комфорта на партийните ясли. На хората с „гръбнак“ и с характер, които не флиртуват заради личния си рейтинг с гражданите, а им казват истината, дори когато е неприятна. В тяхна защита е моят личен глас и личен протест. Другите не рискуват нищо или малко. Обикновено се измъкват от тълпата при спечелен мач, за да поемат „отговорност“ за победата и изпъкнат в кадър.

Не вярвам, че текуща целесъобразност може да бъде достойна мяра в Историята; че тя е ориентир по пътя към Спасението, особено в условията на дълбока материална и духовна криза. Защото Кризата не се търкаля по Улицата, тя е в съзнанието ни – там тя се създава, възпроизвежда и отмира. Днес имаме назначени политици, назначени олигарси, назначени лидери на общественото мнение, назначени виновни, назначени печеливши – с което не сме много по-различни от времето след 9-ти септември – с етикетите, зад които не виждаме конкретното лице, с омаскаряването по принцип, с постоянната наркоза на псевдоидеали и псевдоценности, чрез които архитектите на прехода държат в подчинение мнозинството.

Не вярвам в полезността на революциите извън науката; защото най-често те проправят път на посредствеността – служат за социален асансьор на поредния неук „заслужил“ революционер, който както и преди 70 години ще започне да претендира, че може да управлява по-добре пари и бизнес от поредния Буров, защото е по-чист, по-млад и с по-висок революционен морал. И днес сред новите морализатори ще видите много неуспели кариеристи, които търсят краткия път към социалния трамплин на Протеста.

Не вярвам, че дипломите правят човека и, че някои може да бъде успешен публичен управленец, т.е. да управлява държавните пари и да напътства хората, преди да се е доказал житейски и професионално, преди неговите качества да са издържали на изпитанието на времето, за да говори от опит, а не от учебник. Нали именно възпитаниците на най-престижните висши учебни заведения на Запад и носители на Нобелови лауреати създадоха съвременните финансови оръжия за масовото унищожаване, най-страховити схеми за финансови измами, в дупките на които попаднаха спестявания на стотици милиони хора. Защото за редица „умни“ по диплома, хората са статистическа единици, а не живи същества, със семейства, деца, страхове и надежди. Затова и на Запад в добрите фирми не гледат какво си завършил, а какво реално си свършил, какъв опит, през какви перипетии си минал и как си справил. И ако си рискувал и паднал, но си се изправил си още по-ценен.

Не вярвам, че за да получат добро образование и най-вече за да стана добри професионалисти и хора, нашите деца трябва непременно да учат в чужбина. България е достатъчно интересна и пълна с предизвикателство за работа и изследване – този който успее тук може да успее на всякъде.

Не вярвам, че еврофондовете сами по себе си могат да генерират устойчив икономически растеж и потребление, да заместят публичните и корпоративни инвестиции, нуждата от ефективно корпоративно управление, от стратегии за навлизане на външни пазари, за растеж чрез иновации и високи технологии.

Напротив, еврофондовете с тяхната извънпазарна логика могат да породят леност и илюзия, че съществуват лесни пари, които не трябва да се връщат, че е по-важно да се представиш добре пред местния или чуждия еврократ, отколкото пред клиента. Евросубсидиите в земеделието, които са една трета от бюджета на ЕС, освен благодат са и проклятие, защото охраняват интересите на агропроизводителите в някои стари членове на ЕС. Българските фирми не биха имали нужда от евросредства, ако имаха достъп до европейските и глобалните капиталови пазари, ако бяха премахнати агросубсидиите за западните фермери, които правят собственото ни производство нерентабилно и налагат да внасяме мляко, месо, плодове и зеленчуци от европейския Север или Запад. Трябва да бъдем слепи за центробежните тенденции в Евросъюза и за усилването на негативните настроения към нас, успоредно с премахването на политически, стопански и социални бариери в старите страни членки.

Не вярвам, че трябва да се насърчава сиромахомилството и уравниловката, и че трябва да громим всеки, който е успял или е сполучил в своя бизнес. Вярвам, че трябва да правим разлика между назначените олигарси, които без топлата връзка с държавата ще банкрутират незабавно, и успелите бизнесмени, които искат от държавата само да не им пречи. Действително ли е по изгодно за обществото, под фанфарите на социалната солидарност, да се увеличи данъчното облагане на компании и на богатите над сегашните 10%, като приходите от това бъдат преразпределени през държавния бюджет, без ясни ползи и с допълнителни разходи по веригата преди да стигнат до нуждаещите се? Да сте чували за корпоративна социална отговорност, за социални инвестиции и за лични социални програми на бизнеса – като стандарт за солидарно поведение и управление, чрез които бизнесът без принудата на Закона или Улицата насочва значителни средства, но под свой строг контрол и с конкретна цел под формата на „социални инвестиции“? Познавам бизнесмени, които без да шумят дават 50-60% от това, което получават като корпоративни и персонални приходи, за социални инвестиции там, където живеят – като се самооблагат по своя воля и без никаква принуда. Мислите ли, че като им наложат по-висок данък, ние ще имаме по-силно доказателство за тяхната социална отговорност или солидарност? Смятате ли, че нетния ефект за обществото ще е по-голям и по-измерим, отколкото ако тези пари минат през централния бюджет !?

Не вярвам, че законите, наредбите, кодексите, речите, програмите, агенции, комисии, които са впрегнати срещу корупцията, са по-ефективни от изпитаното през вековете средство – да се боим от Бога, да спазваме десетте Божи заповеди и нормите на обикновения човешки морал. Колкото и да се опитваме да преразпределяме от един на друг, масата на общото ни богатство няма да се увеличи. Ще се увеличат само разходите по общуването и по управлението на вътрешните рискове. Затова коректността и уважението към правата на другия е формула на успеха и взаимното благоденствие.

Не вярвам, че цялата политическа класа е виновна, че всички политически партии са виновни и непотребни. Не вярвам в колективната вина и груповите етикети, защото те прикриват вината на конкретните отговорни, служат за манипулации и често за реванш на посредствеността. Ето вече двадесет години разкриваме всякакви досиета, все по-чисти хора влизат в управление, все по-млади и неопетнени – и резултатите не са по-добри. Защото именно държателите на Статуквото имат изгода на насочват общественото внимание в погрешна посока, докато изграждат нови мрежи на зависимости – тайни и явни, които управляват България. В същност какво реално знаем за хората, които ни управляват? Знаем ли в каква мрежа от формални и неформални зависимости те се намират, и които могат да окажат влияние върху техния избор и решения извън ангажиментите към избирателите?

Вярвам, че има нужда вместо да търсим вътрешни и външни врагове, да запретнем ръкави и да превърнем енергията за промяна чрез личния си протест в полезно действие. Това не означава, че не трябва да обозначим прага на своята индивидуална и колективна търпимост, но от гнева трябва да изковем новата си Вяра и Солидарност, да се освободим от вътрешното неудовлетворение и усещане за безизходност, които се натрупва у нас с всеки ден на компромиси, с несъгласието, което предпочитаме да запазим за себе си, с неудовлетворението, че не рискуваме и не тръгваме след мечтите си, че вместо да летим свободно извън клетката на ежедневието се примиряваме, заклещени в менгемето на вътрешна имиграция и отчуждение.

Вярвам, че само с ярки протести може да се разбие Статуквото, но трябва да внимаваме зад порива на Промяната да не се промъкнат нейните отровни двойници – да не родим озлобление и отчуждение. Няма значителна промяна на Системата, която да е възможна без социален взрив. Колкото повече тя се отлага, толкова по-разрушителна сила трябва да има бунтът. Толкова по-малки са шансовете щетите на разрушението да бъдат ограничени, а съзиданието да надделее.

Вярвам, че Системата е свикнала да се възпроизвежда и опитомява всеки протест. Не трудно да си припомним колко пъти историческия цикъл е затварял кръговрата на Промяната в разкрасено преиздание на Статуквото? Затова говоря за технология и управление на Промяната, за да се роди съзидание и развитие, а не фойерверк. Това, от което се страхуват архитектите на Статуквото в прехода, не са толкова демонстрациите, а системната, упорита и целенасочена работа по вътрешната му ерозия и демонтаж. Протестът от 1989 година беше режисиран – затова енергията на милион души протестиращи стигна да се поставят основите на прехода, на пазарната икономика и на демократичните институции, но не и да се намери пътя към модернизацията на България, към изграждането на справедлив и самоусъвършенстващ се модел на икономическо и социално развитие. Нито политическите, нито бизнес олигарсите – голяма част от които назначени – можеха да оцелеят в условията на реална вътрешна конкуренция, с равни шансове и възможности на гражданските сдружения и организации, на партии и съюзи. Затова „архитектите на прехода“ отвориха границата – за недоволните и неудовлетворените – и затвориха достъпа на ресурс и медии на „хората извън списъците“.

Не вярвам, че под каквато и да е форма трябва да се героизират самозапалилите се, защото човешкия живот е свещена ценност, той е даден от Бога и никой няма право да го използва като аргумент в спора с властта или с други граждани. Даваме ли си сметка, че с възхвалата на самозапалилите се насърчаваме следващия самозапалил или самоубил се? Кой дава право на едни живи да използват смъртта като аргумент в спора с други живи? Всеки път ли трябва да обявяваме национален траур, когато някой се запали? Дори Православната ни Църква се огъна под конюнктурата на деня и влезна в разсъждения за допустимост – вместо да остане там при канона – всяко самоубийство е грях. С какво самозапалилите си ще помогнат на своите семейства, ако са били в беда? Може ли тяхната саможертва да компенсира липсата на осъдени за корупция, за злоупотреби, за кражби, за бездействие? И каква е гаранцията, че тези саможертви ще останат на моралната и идейна висота на Пламен Горанов, а няма да бъдат обект на други зависимости?

Не вярвам, че под диктата на Улицата ще намерим радикалните, още по-малко рационалните решения. Не вярвам, че държавните институции трябва да стоят безучастни към призивите за неплащане на сметки, на лихви, на данъци, или неспазване на закона. Да, държавната администрация е неефективна, бюрократична, в известен смисъл античовешка – но нали и тя е в редиците на протестиращите.

Не вярвам, че младежите, които потрошиха задното стъкло на опиталия ли се да прегази протестиращи хора на Орлов мост, трябва да избегнат наказателна отговорност за вандалския си акт. Не вярвам, че подобен род протестиращи могат да изиграят полезна роля като граждански контрол, ако влезнат в Борда на „Топлофикация“ или на която и да е друга публична компания, защото компаниите съществуват, за да правят пари за акционерите и да бъдат конкурентни на пазара. Ако Топлофикация не може да си плати природния газ на Булгаргаз, тя няма да може да плати на Газпром и няма да има внос на природен газ, съответно на парно и топла вода. Подобен род „социално отговорна“ толерантност към неплащащите е не само подсъдна, тя е пряка заплаха за националната и социална сигурност. Днес няма да плащаме сметките за ток и парно, утре няма да си връщаме кредитите, в други ден ще искаме по хиляда лева пенсия и минимална заплата. Забележете, всичко за сметка на работещите и спестяващите.

Вярвам, че преди да правим граждански борд или да дадем „цялата власт на съветите“, трябва да погледнем равнището и качеството на гражданския контрол върху институциите, които трябва да ни защитават от енергийни, банкови, финансови, медийни, регулаторни, телекомуникационни, здравни, пенсионни и прочие монополите – Комисията за защита на потребителите, Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за регулиране на съобщенията, Комисията за финансов надзор, Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, Съвета за електронни медии и т.н. Там е непосредственото равнище на решение на проблема, а не във Великото Народно събрание, смяната на един с друг кмет или предсрочните избори.

Една еврейска мъдрост гласи, че е по-добре да купим това, което ни се дава даром.
В това вярвам и аз.

–––––––––––––––––––––––––––-

* Авторът е експерт по енергийна сигурност.