…Отговарям на тези, които се гаврят с паметта на хора като Ян Палах и Пламен Горанов, като Кочо Чистеменски (който за някои е детеубиец), като капитан Списаревски – и питат дали това е смела постъпка. Гледайте да го измислите, но не знам защо усещам какво ще измислите. Та:
И да пресечеш Дунав с двеста свои сънародници не е смела постъпка, защото където минеш, ще се заключат като мишки и няма да ти дадат едно парче хляб.
Не е смела постъпка да се спуснеш като жива торпила и да свалиш вражеския бомбардировач, вместо да направиш вираж и да кацнеш на Божурище, защото на другия ден по софийските кафенета ще коментират, че от неопитност си се блъснал.
Или да сложиш глава на дръвника заради вярата си.
Смело е да гънеш гръбнак пред силния, да клатиш фес като слуга от френска пиеса; да се прибираш смирено и да сядаш пред телевизора и да правиш революции с мишката; да лижеш подметки, щом усетиш, че ще имаш полза от някого; да клеветиш безогледно, щом имаш сметка от това; да избираш приятелите си според това дали са „правилно“ настроени за крайната ти цел; да се свиваш умно, докато отмине бурята, и да вееш байрак, когато е безопасно. Е това е смелост.
Но защо ли вторите не ги помни никой, а първите движат света?
Йордан Ганчовски
„Гледайте да го измислите, но не знам защо усещам какво ще измислите. “
То Бог го е „измислил“ и на камък Написъл (не вчера) – „Не убивай“.Пропуснал обаче да „каже“,списъче да напише „кого да не убиваш“ !Та от тази такава „неяснота Божия“ логично би да се изходи „и себе си в туй число“,не ли пък чужд живот ( на бълха примерно).
„…Отговарям на тези, които се гаврят с паметта на хора като Ян Палах и Пламен Горанов,…“
А „самоубилите се“ дали са се самоубили или ….?!
„Самотнемането“ на чужд живот (Всеки живот е „собственост“ на Него,“Твореца“ дето Бог Му именцето ).
Да се самоубиеш не е смелост ,слабост е ! (по Божите закони така ).
А и „сложнички“ са Божите пътища несведуми !
„но не знам защо усещам какво ще измислите. Та:“ – Дали ?!
Земята на сенките или къде завистта умира последна
Който е бродил по планините знае. Върхове, езера, поточета, гори. От езерата тръгват малки тънки ручейчета, спускат се надолу. Разрастват се, набират сила и вече като пълноводни реки даряват равнините.
В странната земя нещата стоят по друг начин. И там има планини и езера, но в долините няма капка влага. Всичко е напукано, изсъхнало и мъртво. По тези земи живеят само сенките на някогашните хора.
Тръгнах по старото корито на една река нагоре в планината. Стигнах бент. Кой беше вързал водите на реката? От другата страна на преградата гледката беше различна. Попитах един местен жител на кого са земите, кой е спрял водата?
– Господарят Цеко – беше отговорът.
Продължих нагоре, срещнах нова преграда. Зад нея отново попитах чии са тучните ливади.
– На Господаря Вальо – отговориха ми.
Заизкачвах се все по-нагоре и нагоре. Стигнах чак до езерото, от което извираше реката. По пътя си срещнах много бентове, прегради, диги. Бяха така изградени, че да се пропуска вода до следващата. Навсякъде разпитвах кои са собствениците на богатите земи. Чувах различни имена:
– Господарят Гриша, Господарят Сергей, Господарят Бойко, Господарят Иван, Господарят Доган….- Мнооого Господари, много нещо. Всеки си живее райски, а долу нито капка.
Затичах се обратно към земите на сенките. Разказах им какво съм видял. Попитах ги защо не се съберат всички заедно и да освободят реката. Да съборят преградите. Да накажат самообявилите се за господари и да си върнат живота. Сенките мълчаливо преминаваха през мен. Правеха се, че не ме чуват. По едно време като видяха, че не се отказвам да ги тормозя с въпросите си ме наобиколиха:
– Тръгвали сме няколко пъти да си върнем реката, но по пътя винаги се скарвахме. Все не можем да си изберем водачи. Единият бил криминално проявен, другият щял да ни излъже, третият бил пратен от Господарите, четвъртият… Винаги си намирахме повод да се оплюваме сами себе си, да се мразим помежду си. В караниците забравяхме за какво и накъде сме тръгнали и се връщахме обратно. И така всеки път. Хващахме се за маловажното и пропускахме главното. Ти не си тукашен и явно не знаеш, че по нашите земи не надеждата умира последна, а завистта.
– Добре де – учудих се аз – eто, вие сте прозряли истината. Какво ви пречи да се организирате, да се съберете и да освободите реката?
Подобията на хора се разтеглиха в тъжна усмивка:
– Ти май не ни чу, ние се мразим помежду си повече отколкото мразим Господарите. Опитай се да разбереш къде си, огледай се. Ти си в земята на сенките. Тук завистта умира последна.