За краха на идеологиите и възхода на олигархията

Тези дни медиите възвестиха вълнуващата вест, че руската столица Москва, известна с олигархичните си „гета” и шикозни бутици, може да се похвали, че е градът с най-много, цели 76 доларови милиардери – спрямо 70 в Ню Йорк и 54 в Хонг-Конг, съобщи британският в. „Телеграф“. Лондон е на пето място с 40 милиардери, отстъпвайки четвъртата позиция на Пекин, където са все още само 41. И можем вече гордо да възкликнем:

„Москва, Москва!
Ти ярко пак пламтиш,
ти пак туптиш!
Ти пак си огнено сърце
и с ясна пурпурна усмивка бдиш
над братски стиснати ръце…”

Доживяхме Москва пак да води света! Естествено, Христо Смирненски ще се обърне в гроба, ако разбере повода за поредния ни възторг от трагикомичния епилог на комунистическото верую. Но дотук с шегата по повод на изключително сериозни факти, които са с фундаментално значение. Процесът на възникване и нарастване на тези колосални богатства се наблюдава и в традиционните капиталистически държави, и в новопокръстените като такива бивши соц-страни, и в уж комунистическия Китай. Но откъде тръгва всичко това?

Думата либерализъм отдавна е загубила всякакво обаяние, макар да произлиза от прекрасната дума „свобода”. Поради това, че е насочена преди всичко към личността и индивидуалността на човека, тя е по-ценна за малцинството на просветените, отколкото за мнозинството от хората. Либерализмът не е тържествувал в социалните и политическите революции, защото в тях се надигат масите, а те тръгват с патоса за равенство. Революциите обикновено прегръщат и равенството, и свободата. Но се оказа, че равенството може да донесе и страшна тирания. Една от най-страшните тирании беше тази на комунизма. Той установи деспотично управление при обществени отношения на равенство.

Волята за пълна свобода на индивида породи либералната идеология. Докато социалистическата идеология бе породена от необходимостта за осигуряване на насъщния хляб и удовлетворяване на елементарните жизнени потребности. Днес несъстоятелността на т.нар. икономически либерализъм е вече напълно изяснена. Кризата, която тресе света, е поредно доказателство за това. Около този факт се създаде дори атмосфера на непоносимост. Вярата в идеала на либерализма вече е невъзможна.

Освен това парламентаризмът на много места по света преживява сериозна криза. А у нас доверието към парламента е едва 6 %.  Отдавна съществува и криза в демократичната идеология. Защото количеството не може да произведе качество. Обществото се е разпаднало на атоми и не може да се обедини механично, чрез преброяване на гласове, част от тях мъртви или недействителни, и техният вот да се връчи на някакво формално партийно мнозинство. Волята на народа е качество, което не може да бъде добито пряко чрез количествени комбинации. Тъкмо когато демокрацията провъзгласява върховенството на волята на народа, се оказва, че тази воля липсва, че тя може да е подменена или мъртва.

Демократичният парламент е арена на борба на интереси и власт. В него е почти невъзможно да се чуе гласът на народа. Той се чува само в изключителни моменти и чрез изключителни хора. Преброяването на гласовете, зависещо от манипулации и случайности, не говори нищо за качеството на народната воля. Всеобщото избирателно право, което е станало безпрекословна догма, е в някакъв смисъл механичен и отвлечен принцип. Той не разпознава отделните хора, дори и отделните социални групи. Нехае за качествения отбор. Гласът на академика е равен на този на неграмотния. Гласът на социално и икономически ангажирания – с този на хулигана и безделника. Откъде тогава идва увереността, че по този начин може да се стигне до висококачествено общество? Това е хипноза на идеята за равенство, от която се възползват недобросъвестните политически играчи.

Всеки човек, взет поотделно, има някакъв свой ценз, някакви свои качествени постижения. Принципът на ценза е истинският и човешки справедлив принцип, защото е качествен, а не количествен. Има групови характеристики на хората, които са установени. Това са образованието, обществения и културен опит, авторитет и приемственост от обществото и пр. И някои вече се досещат, че народът не е тълпа, количествена маса, а сложна съвкупност с качествена диференциация.

Вече сме свидетели и на това, че демокрацията в крайния си израз започва да отрича правата на частния живот. Тя проявява тенденция да превърне целия човешки живот в публичен. Вече е много трудно да се укрием от всепроникващ и безграничен в своите претенции стремеж към информираност. начините за това са много. Специални разузнавателни средства, медиен и институционален контрол, роботизиране на обществото и контрол чрез образованието от най-ранна възраст. Едно невидимо „форматиране“ нахлува в нашите жилища, прониква в мислите и чувствата ни, в нагласите и потребностите. Стилът на живота върви към унифициране. Познато, нали? (Малко, както от преди четвърт век при социализма.) Идеалите на демокрацията лесно могат да се превърнат в еснафски. Кризата, която преживяваме днес, не е само политическа, тя е и духовна.

Социализмът, като идея и по произход, е буржоазен до самите си корени. Той свързва произхода си с класата, породена от капитализма, а именно с пролетариата. Идеолозите на социализма си въобразиха, че тази класа може да стане класа – месия и ръководител на цялото общество. Действително положението й беше бедствено и предизвикващо съчувствие. Но тя бе принизена от нищетата, отровена от завист, злоба и отмъстителност към онези, които я бяха довели до това състояние. И поне част от греховете на пролетариата са реакция на отношението на буржоазията към него.

Социализмът бе създаден като идеология от висшия културен слой на буржоазията. Той навлезе в света като идея, зародила се сред буржоазията за решаване на социалните противоречия и преодоляване на натрупаните неправди. Социалистическото движение бе поставено на основите на класовата борба, а не на класово сътрудничество и взаимодействие. Патосът на социализма защитаваше убеждението, че социалната неправда, бедността и страданията идват главно от злата воля на господстващите имотни класи.

Т.нар. научен соцализъм учеше, че цялата социална структура на обществото с класовите различия и неравенства се определя от състоянието на производителните сили, от степента на победата над природата и от добитите материални блага. След победата на социалистическата революция се оказа обаче, че национализацията и експроприацията на имотните класи не може да промени съществено положението на огромната част от народните маси. За обогатяването им и повишаване на имотното им състояние бе необходима не само експроприацията на привилегированото малцинство, но и нарастване на производителността на труда и развитие на материалните производителни сили.

Скокът от царството на необходимостта в царството на свободата, както учеха Маркс и Енгелс, всъщност не се състоя. Оказа се, и сигурно неслучайно, че с щикове и оръдия не могат да бъдат променени дълготрайно обществените отношения и да бъде създаден нов обществен строй. Това е валидно също и за социалните контрареволюции. По тази причина бе установен продължителен паритет.

Но както всяка крепост, и социализмът рухна, предаден отвътре. Под напора на вътрешни противоречия и от външен натиск. И се получи нещо странно. За поразително кратко време се осъществи диференциацията в обществото, съпроводена с колосално източване на ресурса на изграденото с общи усилия материално богатство. В ръцете на съмнителни субекти, произхождащи от бившата номенклатура, зад които стоят неидентифицирани кръгове, попаднаха материалните и финансови ресурси на цели държави. Докато на Запад този процес е продължавал столетия, при нас това се осъществи само за едно-две десетилетия, като по мащаби надмина концентрацията на капитала дори в класическите капиталистически държави.

По данни на „Форбс”днес в ръцете на 400 милиардери е съсредоточено богатство, еквивалентно на материалното състояние на три милиарда души. Личното богатство на някои от тях надхвърля ресурса на цели държави. На дело е осъществена конвергенцията на двете системи и е безразлично в коя държава живее обикновеният човек. Навсякъде е обект на експлоатация и източник за обогатяване на олигархията, станала по същество недосегаема. Разликата е само в интензивността на този процес.

Но, както сочи досегашния ход на историята, общественото развитие е на принципа на махалото. След възхода на дясното, е ред отново на движение в ляво. Вопиющото материално неравенство повдига градуса на недоволството до температура на кипене. Тепърва предстоят огромни социални и политически трусове, които може да породят нови рискове, но и нови идеи.

Светослав Атаджанов