Продължаваме публикуването на изследването на известната журналистка и борец за човешки права Даниела Горчева „И НАИСТИНА КОИ ЛИЦА РАЗСТРЕЛЯХМЕ?“ НО САМО ТОВА ЛИ?
68 години от чудовищната саморазправа, наречена народен съд (линк към Част 1 )
Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.
Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен народен съд, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.
Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес. А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.
В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация. За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания от Москва на съветския гражданин Георгий Михайлович, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.
И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.
Днешното българско общество все по-отчаяно разбира нуждата от истински лидери – от хора с морал, с демократична и правна култура. Но за да ги различи, обществото ще трябва да бъде имунизирано срещу лъжи и манипулации, а това значи – самото то да е просветено.
Чудовищно е незнанието на българския народ за собствената му трагична съдба, след като в днешна България цял един град носи името на най-големия национален предател и престъпник Георги Димитров, а нашата страна – единствена в цяла Източна Европа (!) все още е осеяна с гигантски паметници на армията окупаторка, извършила тежки престъпления в България – като убийства, отвличания, изнасилвания и грабежи.
Върху насилие и лъжи обаче нищо не се гради, освен престъпност и мизерия.
Част 2 (Продължение от Част 1 )
Съветските войски и тяхната роля в терора
Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бертхолц, заедно с други чуждестранни журналисти, предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че „произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна“.
„В това развитие – свидетелства немският журналист – съветско-руските войски, които се честват от новите властници като „освободители на българския народ от фашистко иго“ играят крайно активна роля.
Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата „народна милиция“.
Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.
И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.“
Българите – на фронта да се бият, съветските окупатори – в България да избиват
Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници „от признателния български народ“, всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. „Отечествена война“.
Тези български войници, на които – въпреки огромния натиск на Хитлер, държавният глава цар Борис спести участие на фронта, за да не умират по бойните полета на една мръсна завоевателна война.
А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (този същият, на чието предателство „дължим“ осъществяването на сатанинския план на Сталин за окупация на България) ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия (Недева 2007).
И за капак главният обвинител на т.нар. „Народен съд“ Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на смърт само тези български офицери, които… „са се укрили на фронта“! (Доклад 2005).
Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.
Това беше чудовищна присъда…
„Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта – казва Бертхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.“
След като описва терора, който преминава „като ураган над цялата страна“, вземайки десетки хиляди жертви, и участието на съветско-руските войски в него, Бертхолц пише:
„В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто „военнопрестъпници“. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето „фашистко минало“…
Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение“ и „възмущение“ по време на съдебното заседание.
Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.“
(Следва продължение)
