Мигове от шепот. Толкова е странно и хубаво. Сякаш съм омагьосан в света на бялото, после червеното и черното са неустоими.
Нашепват ми вълните, а са тъй далече – чувам ги сякаш са пред мен. Докосват пясъка с изтънченост, редуват се бяло, златисто и синьо.
И там, сам в полето – слънчогледите и те ми нашепват, дивно е. Обричам се цял – и в сърце, и в душа.
Нашепвайте ми, о, вие макове алени, посоките на света сякаш нищо са.
И на севера вечният лед ми нашепва – свирят ветровете, поглъщат ме, отдалеч ме примамват.
И планините изкачвам, без умора стигам до синевата – и тя ми нашепва: лети, лети!
И слизам долу отново, докосват ме пеперуди, прашец красота по рамото. И пак, и пак мигове от шепот.
Табуни с коне препускащи и те ми нашепват, достигат магията на Всевишния. Сякаш са ангели с невидими крила.
Цъфтят дървета и те ми нашепват за омая, за чудеса. Туй не е ли шепотът на Любовта, обгръщаща сетивата?
Колко малко ние е нужно, за да съберем миговете на шепота.
Нури Джурин
