Преди дни беше обявено във Facebook, че на 11-ти април от 18 часа ще се състои панихида пред община Варна, за 40 дни от кончината на самозапалилия се там Пламен Горанов. С призив за присъствие на гражданите за почитане паметта му.
Четвърт час преди обявеното време бях на местото на събитието. По двете страни на булевард „Мария Луиза“ и „Приморски“ гражданите вървяха, делнично забързани. Някои – да се приберат от работа, други просто разхождайки себе си, а някои и домашните си любимци. Или просто да позяпат витрините. Пред импровизирания мемориал от каменната купчина, проклинаща бившия кмет – Киро чорбаджи; няколкото ламинирани плаката, отбелязващи подвига на Пламен; палатките на протестиращи, или може би „гладуващи”, с масичка за подписка срещу управлението на общината, не се спираше почти никой.
Навремени, през микрофона на ръчния си рупор, един от организаторите приканваше гражданството за присъствие на „мероприятието”. Но отзовали се липсваха. Някои, минаващи за пръв път, забавяха любопитно ход, но заедно с останалите отминаваха равнодушно. Никой не носеше цвете, не палеше свещи. Оформилата се групичка от 20-30 души, преобладаващо представители на медиите и рехаво на обществеността, взаимно се интервюираха на фона на общината, пред безразличните погледи на преминаващите. Така измина повече от час.
Около 19.15 ч., осъзнавайки, че масовост не ще има, се надигнах от близката пейка. Оставих двата карамфила на плочките и запалих кръглата ароматна свещичка, поставяйки я при други 4 четири, горящи в каменната кашпа за цветя пред „грамадата”. През целия обратен път до дома с автобуса тежко размишлявах. В ТВ репортажа в късните новини видях, че свещеник отслужва панихида и са пуснати в небето като балони 40 светещи „пламъчета”. И в този час гражданското присъствие не бе по-голямо от това на панихида, организирана от близки на който и да е починал.
На благодарствения молебен за помирение на българския народ новият ни патриарх Неофит каза:
„Потресени бяхме от трагичната участ на млад човек, който в отчаян опит за промяна загуби живота си… Християнската и човешката ни съвест не може да мълчи пред предизвикателството на достигналия широки размери социален протест. Обществото ни преживява дълбока криза, криза на отношението ни към живота, към света, към ближния.
Няма съмнение, че Пламен от Варна, който се самозапали, за да осветли казуса ТИМ, има главната заслуга за проглеждането на медиите и на хората. Това е един процес на катарзис, който се надяваме, че няма да спре след няколко дни.”
Колко е прав патриархът ни. Независимо от спекулациите „волно или неволно самозапалил се”, тази трагедия до голяма степен стана катализатор на протеста. Но къде е катарзисът, който трябва да преживее всеки от нас? Имаме ли душа и съвест, за да го преживеем? Неволно си спомних саундтрака на финала на незабравимия американски филм „Коса” – „Let The Sunshine In”. Как героят на филма, против волята си е повлечен в строя на войниците, погълнати в черния търбух на транспортния самолет, отнасящ го към смъртта в далечната страна. И въпреки това, саможертвено загинал за родината си. Също така и огромното човешко море, събрало се на полето, протестиращо срещу ужаса на Виетнамската война и принудило правителството да я прекрати. Защото се оказа, че това е война и срещу собствения ти народ. Почти пълна асоциация и със съдбата на Пламен…
В Тората, свещена книга на евреите, душите на внезапно загиналите се наричат „изтръгнати”. Такава е и душата на Пламен. Вероятно е объркана и неориентирана – не може лесно да осъзнае случилото се. Твърде възможно е да не може да се възнесе и да блуждае между двата свята като прокълнат дух. В основните религии е прието, че именно през тези 40 дни следва да й се даде възможност да се успокои, за да може да предприеме дългото си пътешествие.
И може би тя, осъзнавайки случилото се и виждайки апатията и безразличието ни, би ни изкрещяла:
– Не се давете! Не се тровете! Не се бесете! Не се горете! Не летете от високо, защото не сте птици! Борете се! За човешкото си достойнство, за правата си, за свободата си! Защото сте хора, а не примати!
И в епилог, стихове за освестяване на всинца ни от обичната ми поетеса Румяна Симова. Забегнала накрай света в Нова Зеландия. Но и там попаднала в действителност като нашата…
В този шибан живот аз се люшкам от ляво на дясно.
Консерватори, лейбъри и пишман-демократи.
А яката ме стяга. Души ме! Души ме до бясно!
В средна възраст. Жена. Посред стадо примати…
Зад завеса живях. Закалена до синьо стомана.
Чоплех тухли, забити в Стената.
И градих, и руших от идеи „велики“ пияна.
Марширувах, навита с ключе. Знамената
по пилоните сменяха смисъл и гербове.
По трибуните блясваха нови лица,
замазнели от алчност, от похот, от мерзости.
Марширувах и виках безумно – Ура!
Механизмът в душата ми скръцна със зъб и запече.
Аз отворих от болка очи и видях –
покрай себе си глутница псевдо-човеци,
оскотели от дрога, пиянство и страх.
Бягах дълго. Без сили и мисли останах.
Спрях накрая на тъжния свят.
И си рекох – „Е, стигнах до края на драмата,
Няма никога вече да срещна примат!“…
Но – не би! На пръв поглед спокойно и тихо,
Щом разровиш – безкрайно, жестоко смърди!
Консерватори, лейбъри и ездачи на китове…
Ляво, дясно… Души ме яката. Души!
Безработица – двайсет и седем процента!
Сто процента измама на всяко ниво!
А души се продават за няколко цента…
Да… Души, непознали човешка любов…
В този шибан живот аз се люшкам от ляво на дясно.
Консерватори, лейбъри и пишман-демократи.
А яката ме стяга. Души ме! Души ме до бясно!
В средна възраст. Жена. Посред стадо примати…
––––––––
.
Светослав Атаджанов
