Животът, скрит под люспите на лук,
към себе си най-властно ме привлича.
И уж съм аз, а сякаш някой друг
през тайните му иска да наднича.
Най-тънкото е винаги отпред.
Пресъхнало. Без капчица от влага.
Уж алено, с цена и етикет,
но там душата винаги се стяга.
Един елит, царуващ без мечти.
Без мирис от надежди и копнежи.
Измамен вятър лудо го върти,
пленявайки го в гордите си мрежи.
На люспите аз нищо не дължа.
От тях светът в безсмислие посърва.
Без вкус е оцветената лъжа,
поискала във всичко да е първа.
Но аз дълбая. Чопля упорит,
тъй както нокът би обелил рана.
И ставаш ти, животе, тъй сърдит,
че в лютото душата е възпряна…
Най-вярно е, а толкова люти…
Най-чисто е, но пари на очите.
Най-бедно е, но иска да блести.
Най-бяло е, но скрито от мечтите.
А тази скръб, по своему палач,
напомня, че за Святото се страда.
И всеки плаща светлия си плач
за късче Вечност или за пощада.
Животът… Там, под люспите на лук,
в една сърцевина – сърце ми дава.
Живея го. Напротив и напук…
Да бъда бял и лют. До незабрава…
Ясен Ведрин
