Ако е рекъл Господ, на 3 декември т.г. Продан Христов ще навърши 90 г.
Който не помни – това е българинът, живеещ във Виена, за който преди време се писа, че е измислил препарат срещу рак, наречен “Антималингоцит”.
Набирам телефона без особена надежда, че ще се съгласи на интервю. Българи, живеещи в Австрия, споделят, че отказва разговори за препарата, с който се прочу в България и по света.
Вдига сестра му Ненка. Няколко часа по-късно съм на четвъртия етаж в стара кооперация в центъра на Виена. “Тук беше работилница за бронзови изделия – 220 км. м. Каквото можах, оправих. По онова време нямаше строителен материал. Брат ми ходеше по строежите, където продават паркет от стари къщи”, казва любезният домакин.
Годините не му личат – походката му е енергична, умът – бистър. В края на 2-часовия ни разговор признава, че от време на време пие от препарата, който е измислил. Изрично подчертава няколко пъти, че го произвежда само за себе си и не прави никакви изключения. “Никакви”, повтаря няколко пъти.
За кратко при нас сяда и 91-годишната му сестра. “Идвам през зимата при него. Повече от 10 години му помагах. Справях се с шишета, с опаковане, с пращане. Сега всичко спря. Като идвах тук, брат ми ми казваше: “Вземи малко да пиеш“ и ми сипваше по едно шишенце от 5 кубика. Като си отивах през лятото в България, всички ме питаха: „Какво правиш, че си толкова подмладена?” Истина е, че нищо не ме боли и съм бомба. От 9-10 г. не съм ходила на лекар”, казва жената и скача да направи кафе.
А ние близо 2 часа говорим за сагата на “Антималингоцит”, измислен от българина.
– Докъде стигна битката ви за “Антималингоцит”, г-н Христов?
– Доникъде. Вече съм се отказал. С българи не можеш да правиш орталък. Те са завистливи и заядливи. Чух, че някой казал: “Той иска да му помогнем да забогатее.” Абе аланкоолу, четеш ли статистика – на година от рак умират по 25 млн. души в целия свят. За България също има статистика – по 35 000 нови заболявания на година. Няма обаче статистика колко са излекувани. Защото излекувани няма. Тези, на които правят химиотерапия, лъчетерапия и операция, задържат процеса за известно време, но след това ракът експлодира отново и са безпомощни – умират. Аз, като съм си жертвал живота, не съм го жертвал, за да забогатявам, а за да помогна на хората (гласът му се разтреперва). Но не могат да го разберат. Те мислят: “Ами ако забогатее?” Дори да забогатея, какво от това – мога да спася живота на милиони хора…
– Кога започнахте да водите тази титанична битка?
– Отдавна. Още от времето, когато бях в Германия и после дойдох в Австрия, ми извадиха душата. 5-6 г. ме гониха да им дам технологията за производство. Казвах им, че такова нещо по закон не се иска. По закон се иска само съставът.
– Дадохте ли състава?
– Да, разбира се, пише го и в упътването – всичко с подробности и в милиграми, но те искат да знаят и как се произвежда.
6 г. по-късно трябваше да ги дам под съд, за да вземат решение. Тогава представих писмо, че по закон технологията не се иска.
– Коя година беше това?
– Ами, като дойдох от Германия в Австрия, през 1968 г.
– Защо не опитахте да регистрирате препарата в Германия?
– Бях политически емигрант там. Имах син паспорт. Всеки месец трябваше да ходя в полицията, за да ми продължат оставането.Това продължи години. Лекарската камара започна да “стреля” по мен, понеже виждаха резултата. Маса хора се излекуваха и протестираха защо не го направят достъпно за всички болни. Тогава ми се обадиха от агенцията в Берлин и ми казаха: “Господин Христов, дайте да го регистрираме и да го направим достъпно за всички болни, а не само за тези, които се лекуват във вашата клиника.” Но искаха още повече доказателства. Така се затегна обръчът. Какво ли не направиха, за да се затвори клиниката! Тя беше малка – 46 легла, но имаше и около 400 души, които идваха амбулаторно.
– Това беше клиника за лекуване на рак ли?
– Да, само за рак. Това беше през 1967-1968 г. в Бадрайхенхал, на 17 км от Залцбург. Но срещу лекарската камара или срещу правителството не може да се бори човек – те винаги са победители. Отказаха да ми подновят визата за оставане и трябваше да напусна. За да напусна, трябваше да се ликвидира клиниката. Дадоха ми 24 часа. Клиниката остана на орли и гарвани. Това бе организирана кампания против лекарството. Имаше много хора, които ходеха да правят демонстрации в Мюнхен, пред министерството, с плакати, протестираха болни и техните близки. Но всичко минава и заминава и се забравя след това. Тогава се върнах пак в Австрия, където бях пристигнал, след като напуснах България, и бях поискал политическо убежище.
– Кога напуснахте България?
– През 1955 г., когато бях на 32 г. Когато завърших гимназия, ме приеха в университета в Пловдив да следвам медицина. Загубих доста време, докато се боря против комунистите. Затова търсих начин да изляза от България и го намерих – дойдох в Австрия.
– Защо не опитахте да регистрирате лекарството в Австрия?
– Защото и тук имах проблеми. Два пъти подаваха жалби в българската прокуратурата, че правя лекарство и го продавам. Имах разправии с прокуратура в Австрия – трябваше да наема адвокат да ме защитава. Всичко мина и замина.
– Кой пращаше жалби?
– Нашенци го правеха, българи.
– Кои?
– Не знам.
– Казвате, че сте дали състава. Пак ли не бяха склонни да го регистрират?
– Не, те искат технологията на производство. Фармацевтичната индустрия има пръст в цялата работа. Отначало давах лекарството без пари. Но пациентите ставаха все повече и повече. Бюджетът ми е много малък. Не като тези, които имат милиарди… После вземах по 20 марки, но разноските ми се увеличаваха. За да ги покрия, трябваше да вземам пари. Откъде, освен от болните? На практика те сами финансираха клиничното изпробване…
– Затова ли не ви позволиха да останете в Германия?
– Чак после научих, че в Женева има организация за защита на политическите емигранти. Ако знаех, щях да наема адвокат да ме защитава в Германия.
– Търсихте ли начин да регистрирате препарата в Австрия?
– Не ме интересуват австрийците вече. Аз и на българите казвам, като отивам в министерството – дори да го регистрират в България, ще им върна регистрацията. Имах планове за създаване на онкологичен център в България. Даже говорих с кмета и с шефа на здравната служба в Пловдив. Казах им, че ако има една клиника от стотина легла, на половината ще лекувам чужденци, на половината – българи. Чужденците ще плащат, а българите ще се лекуват безплатно. Те се зарадваха. Казаха: “Много добре”, но като излезе човек, забравят всичко.
– С кой кмет се срещнахте?
– Не му помня името. След тази среща ми се обади един народен представител, който казва: “Искали сте да отворите клиника. Тръгнали сте по грешния път. Трябва най-напред общинският съвет в Пловдив да се събере и да даде съгласие за отваряне на клиника и с това решение да се отиде в Министерството на здравеопазването.” Това мина и замина – времето си тече, годините си минават…
– Този път не го ли извървяхте?
– Не водя статистика. В Пловдив трябва да знаят кога е било това и какво е станало после.
– Кой според вас пречи?
– Зад кулисите е фармацевтичната индустрия. Така беше и в Германия. Пресата пишеше всеки ден, по телевизията имаше интервюта, лекарската камара се опита да разпространява неща, които не са истина. Наех адвокат, който забрани на лекарската камара да разпространява лъжи. Два дни по-късно се обади фармацевтичната индустрия и започна със същите обвинения, които бяха забранени на лекарската камара. Това е без край.
– Отказахте ли се да се борите?
– Отдавна съм се отказал вече. Не ме интересува. За кога? Тук дойде един ваш колега и казва: “Бай Продане, подари го на нас?” И аз му казвам: “Вие нормален ли сте? Вие имате семейство, жена, деца, а аз съм жертвал всичко и съм сам. На мен това ми е животът.” Трябва да бъдат притиснати хората, които отговарят за тези неща. Има една организация в Пловдив от благодарни пациенти, но нищо не стана. Тук един австриец искаше да ме свърже с едни араби от Катар, но настояваше всичко да мине през него… Приключил съм – повече не искам да чувам за лекарството.
– Вие сега австрийски гражданин ли сте?
– Независимо какво пише в паспорта ми, корените ми са в България. Австрийски гражданин съм – иначе не можеш да се придвижиш и един метър напред. Когато германците отказаха да ми продължат паспорта, отидох в Швейцария, оттам отидох в Лихтенщайн. Стоях 2-3 месеца, но после пак сe върнах в Австрия. В самото начало, като дойдох за първи път в Австрия, тук в държавната болница се изпробваше лекарството. Подадох молба за поданство. Бях забравил това, но след като се случиха тези проблеми, брат ми, който беше приятел с министър-председател на Долна Австрия, предложи да ми помогне. Така за кратко време ми дадоха австрийски паспорт, за да мога да се върна, защото швейцарците не ме искаха. Австрийците ми помогнаха.
– Казвате, че в Австрия е започнал да се изпробва препаратът. Защо не продължи това?
– Това ставаше с 4-5 души в един старчески дом. В една експериментална патология в университетски институт го изпробваха дали не е токсично.
Доказа се, че не е. Приятел на проф. Линднер, който беше шеф на този институт, се запали. Та там, в този старчески дом, имаше една възрастна жена с рак на дебелото черво. Разбрахме се, че аз искам да присъствам при даването на лекарството. По-късно жената почина от пневмония и при аутопсията взеха 1600 хистологични проби от всички органи. Проф. Хартман от болницата “Елизабет” – имам неговите изследвания – казва, че всичко е нормално, че няма увреждане на здравите клетки. Това даде повод на един друг лекар – Доберау, да предложи да продължим по-нататък. Той каза: “Аз ще уредя среща с фирмата “Мерк” в Германия, те са мои приятели.” Три пъти идваха трима души от фирмата в Дармщат да водят преговори. Предложиха да изпробваме лекарството във фирмата при опити с животни.
Казах, че съм съгласен, но искам да присъствам
Те отговориха: “А, така не става.” “Кажете тогава как става.” “Вие ще ни дадете технологията на производство, а ние ще го произведем. Само 1 професор от фирмата ще знае как става това. Технологията е затворена в един трезор до тавана, никой не може да влезе там. Като изпробваме и видим резултата, ще ви пишем едно писмо да се срещнем и да ви питаме колко ще искате.” Отговорих им, че това няма да стане. Те винаги могат да пробват и да кажат, че няма нищо. Това се е случвало и друг път в научния свят. Има много лекарства, които са откритие на някой студент, но някой професор го взема, всичко се забравя и излиза, че е негово откритие. Аз съм доверчив, но до известна граница. Така отказаха да го регистрират, защото не им давам технологията за производство.
После се свързах със САЩ. Оттам ми казаха: “Дайте 10 л от медикамента, ние ще направим всичко възможно да изолираме активната субстанция и по химичен път да го произвеждаме.” Не се съгласих. Успял съм да го запазя до този момент да не падне в чужди ръце.
Когато работих в Германия, при мен в клиниката работеше един лекар, чийто баща бе член на Бундестага. Принудих го да напусне, защото не бях съгласен с някои неща в поведението му. С него напуснаха един болногледач и една медицинска сестра. 5-6 г. по-късно те дойдоха във Виена и поискаха да ги приема. Тогава се оплакаха, че той ги накарал да вземат от препарата, а той обещал да им даде пари, но не им дал нищо и те изплюха камъчето. Той дал препарата на една фирма, която изкара една от субстанциите и я регистрира като лекарство, което и до ден днешен е на пазара. Но това не е истинското лекарство.
За да влезе лекарството в раковата клетка, трябва да има друга субстанция, която да го пренесе. Аспарагиновата киселина е една от 6-те аминокиселини, които са носители на лекарството. Те нямат лекарствени свойства, но пренасят лекарството в здравата и болната клетка. Здравата клетка се справя сама, а болната клетка преработва и разгражда тези аминокиселини. В Германия и до днес действат клиники, които провеждат имунотерапия за раковите клетки. Когато един тумор или метастазите умират, това е мъртва тъкан, която малко или много е токсична. Раковата клетка не може да се доразгражда както здравата, остават недоразградени вещества, които се натрупват около клетката и предизвикват възпаление на здравата клетка. Като се прави рентгенова снимка, туморът изглежда по-голям. Когато се прави имунотерапия, това неутрализира отровите, но това не значи, че туморът е изчезнал.
Така че препаратът, изграден на основата на аспаргиновата киселина, катализира определени процеси, но той няма активната субстанция от моя препарат. Освен това активната субстанция в моя препарат се носи не от една, а от шест аминокиселини.
– Каква е активната субстанция във вашия препарат?
– Изолирана е от билката див божур. Много хора казват, че дивият божур е отровен. Разбира се, че е отровен. Но аз не вземам отровата, вземам това, което има лечебни свойства. Вземам и други билки, от които вземам активна субстанция. Една от тях е овча опашка. Тези билки са богати на една субстанция, която е в по-голям процент, отколкото в други билки.
– Колко време ви отне създаването на препарата?
– Около 3 месеца.
– Целенасочено ли го търсехте, или стана случайно?
– Напълно целенасочено. Като дойдох тук, не знаех и една дума немски. Записах медицина и изкарах 7 семестъра. Но видях, че това не е нещото, което искам – да ходя с чантата от болен на болен. Прехвърлих се да уча химия. По онова време в пресата много пишеше за ракови заболявания и брат ми каза: “Нали искаш да се занимаваш с това – пробвай, аз ще те финансирам.”
– Какво работеше брат ви?
– Беше търговец в Австрия. Тогава знаех за раковите заболявания толкова, колкото знае всеки от улицата. Обикалях книжарниците и четях най-новите томове. Бях упорит и постоянен. Изработих си план. Трябва да имаш целта и да търсиш път, за да идеш до нея.
– Защо избрахте да вземете субстанция от див божур, а не например, от невен, от лале или от карамфил, да речем?
– Защото съм билкар от памтивека. Знам билките добре и коя какво може.
– Откъде имате това знание за билките?
– От баба ми и дядо ми – те са селяни и като всички селяни, имаха общи познания за билките. Но аз имах известна подготовка и действието им не ми е напълно чуждо.
– Да се върнем към пречките, които срещате няколко десетилетия…
– На доцент, на професор вратите им са отворени навсякъде – освен титли имат и власт. В света има два типа хора – такива, които имат власт, и такива, които имат дарба. По една или друга причина първите не дават на вторите да изпъкнат, не ги пускат напред. Излиза, че този, който цял живот е работил, не може да направи една крачка без бюрократите. Затова бюрократите трябва да изчезнат. Може някой да е 10 пъти професор, но това не значи, че той има дарба да открие нещо. В магазина има платна и бои, има и човек, който ги продава. Но само този, който има дарба да твори, може да ги използва.
– Какво ще стане сега с вашия препарат?
– Нищо.
– Ще си го отнесете с вас?
– Ами така ще стане.
– Защо не го оставите на сестра си, на племенниците си?
– Нито сестра ми, нито на брат ми децата имат хабер от тия работи. Като им казвах да следват биология, химия, фармация, те не искаха. Те трябва да дадат на някого да го произведе. Но този някой, като знае технологията за производство, ще им бие дузпата на втория ден. По-добре е да го дам на някого, който ми е симпатичен, отколкото на някого, който ще ме излъже. Затова по-добре да го отнеса със себе си. Предложих го на България, защото съм българин. Има запазена документация за десетки излекувани, черно на бяло.
– Къде е тя?
– Тя е дадена – над 400 стр. дадох в министерството и в Агенцията по лекарствата. Шансовете са нула. Как да се боря с концерни, които разполагат с милиарди?
Имах време, но времето ми свършва. Бях идеалист, но с времето човек поумнява и се изморява. Давам им доказателства за излекувани хора, документи, че не е отровно. Една формалност е да се подпише. Аз им казах: “Сега и да го регистрирате, ще ви върна регистрацията.” Даваш им в ръцете нещо, а те ритат – искат да умрат. От жажда за власт и пари жертват милиони хора. Аз не бих могъл да спя, ако знам, че някой е умрял заради мен. Тези хора трябва да бъдат съдени, защото оставят милиони да умират. Един стои на крана и не пуска, а друг оттатък пищи, защото умира, но онзи не му дава. Това не е ли престъпление?
– Сега докъде са стигнали нещата?
– Питайте адвокатката! (Интервю с адвокат Стефани Атанасова четете в следващ брой.) Бойко Борисов даде правомощия на министъра на здравеопазването да събере комисия, която да вземе решение. Каза му – за една седмица да се регистрира това лекарство. Но после този министър бе отстранен и нещата останаха в застой. Комисията се е събирала, взела е решение, но не го дават. Адвокатката казва, че е направила искане, но не й дават решението. Казах й: “Остави го!” Всичко удря на камък. Камъкът е индустрията. Фармаиндустрията има споразумение никой на никого да не прави конкуренция. Затова никой не рискува да произвежда лекарството, защото ще има проблеми с конкуренцията.
– Но нали едно лекарство първо трябва да се изпита, преди да се произвежда?
– То е изпитано. 5 европейски институции казват, че не е токсично, има документация за това… Знаете ли колко хора се обаждат – народни представители казват, че познават министри. Аз пък, казвам, познавам шефа на министрите.
– С Бойко Борисов къде сте се виждали?
– По телефона само сме се чували. И с тогавашния министър Нанев сме говорили половин час по телефона. Той вика: “Елате тук, ще ви посрещнем.” Показаха Бойко Борисов като удари с юмрук и каза: “За 1 седмица да се регистрира.” Но той не е лекар – затова даде случая на хора, които са лекари. Всичко необходимо, е дадено.
– Дали сте съставките, но искат и начина на производството?
– Българите не са стигнали дотам. Това беше при австрийците. Дал съм 5-те документа, които доказват, че лекарството не е токсично, но излезе някаква жена и казва: “Ами ако е токсично?”
– Вие пиете ли от лекарството?
– От дъжд на вятър. Но то дава сили на целия организъм.
– Наистина изглеждате завидно бодър за 90-те си години. Значи произвеждате поне малки количества?
– Нищо не произвеждам. Ако правя нещо, го правя за себе си. Аз съм си жертвал живота, останах без семейство. БАН можеше да се заеме – това все пак е българско откритие. Аз съм си изпълнил човешкия дълг и дълга като българин и спя спокойно. Уж всички имат добро желание, но има един-двама, които спират работата. Аз не съм лаком – стига ми да си покрия разноските.
– Кога планирате да дойдете в България?
– И да дойда, какво да правя? Последният ми приятел, който пребиха по лагерите, и той почина. В Карлово съм като чужденец – никого не познавам. Ама и тук е така – не познавам комшиите дори.
– А като ставаха пред дома ви във Виена опашки за лекарството, комшиите дразнеха ли се?
– Те не идваха тук. Тук не е като в България – комшиите да знаят всичко един за друг и постоянно да се питат: “Как си, какво правиш?”
– Според вас как ще завърши битката на човечеството с рака?
– Още 50 г. може да минат, без да има лекарство. Защото всички са тръгнали по грешния път. Те няма да стигнат никога до целта, защото затъват все по-дълбоко. Те не търсят там, където трябва. Какви ли не изследвания правят, но се объркват още повече. Генетиката е лабиринт…
А на моето лекарство така му е било писано. На мен съвестта ми е чиста. Аз предлагам, а те, като не го искат, насила хубост не става. Болните го искат и протестират, но има един отгоре, който вика: “Не!” Жалко за времето.
На изпроводяк Продан Христов казва отново: “Няма смисъл да давате телефона и адреса ми – вече не правя лекарството, нека хората да не ми звънят.”
.
Източник: 24chasa.bg
